Наскоро попаднах на едно изречение, което ме разтърси дълбоко: След

Наскоро попаднах на едно изречение, което ме раздруса надълбоко:

" След 20 години единствените, които ще помнят, че си работила до късно, са твоите деца. "

Спрях. Замълчах. Погледнах се в огледалото и се попитах – Колко вечери съм си преглеждала мейла през телефона, до момента в който децата ми ми споделят " Мамо, отново ли работиш? "

чакайки ме да им прочета приказката.

И какъв брой пъти съм избирала да подвигна телефона в отвън работно време, до момента в който карам с децата напът за у дома от учебно заведение и детска градина, вместо да проведа диалог тях по какъв начин е протекъл денят им.

Да не приказваме за съвсем всяка почивка, в която се оказва, че би трябвало да се свърши още нещо... да, за 5 минути, само че отново е натоварващо и напрягащо.

Да... Аз съм майка. И съм жена с упоритости, с хрумвания, с фантазии за напредък, самопризнание и триумф. Борила съм се с предубеждения, с виновност, с чувството, че би трябвало да бъда на 100 места по едно и също време и да съм съвършена във всяка роля.

Ние, дамите, сме мощ.

Но постоянно тази мощ обръщаме на открито — да потвърдим, да угодим, да се потвърждаваме, че " можем всичко ".

А истината е, че когато се раздаваме без граници, започваме да се самоограбваме.

Ограбваме тишината със себе си. Ограбваме времето с децата ни. Ограбваме лекотата на вечери без преносим компютър, на уикенди графици, на ваканции без телефонни диалози по работа.
Какво трансформирах?
Спрях да виждам на почивката като на уязвимост. Започнах да слагам граници. Не с експанзия, а с убеденост.

Научих се да споделям:

„ Ще работя и ще дам 100% от себе си в границите на работното време. Не отвън него. Сега е уикенд. И нямам работни срещи, а срещи с децата ми. “

И знаете ли какво се случи? Нищо пагубно. Да, някои сътрудници не го схванаха напълно, само че не ги осъждам - техният персонален живот е друг от моя персонален живот. Да се поставяш в обувките на другите е мъчно. Да съдиш е елементарно. Да бъдеш в естетика и мир със себе си, че не си дал по-малко от всичко в работата си, само че по време на работата си - скъпо.

Съвети към всяка жена, която се е изгубила в „ би трябвало “ и „ не мога в този момент “:

Определи си ясни работни граници – и ги уважавай. Времето ти след работа не е „ подарък “ за компанията, в която работиш, а право за теб и обичаните ти хора.

Запиши си значимите персонални моменти в календара – рождения ден, тържеството в детската, разходката в парка – дано бъдат неотменими.

Помни за какво работиш – не поради брой мейли, а поради живота, който искаш да създадеш за себе си и децата си.

Говори намерено – с колегата, с шефа, с екипа. Когато сложим граници с изясненост и почитание, другите ги одобряват.

Не се извинявай за това, че си майка . Не е опрощение. Това е роля, която заслужава почитание и време.

Днес не желая децата ми да си спомнят за мен с думите: „ Мама все беше заета... “

Искам да кажат:
„ Мама работеше настойчиво, само че постоянно намираше време да ни чуе, да ни прегърне, да бъде с нас. “

Защото след 20 години купите избледняват. Но споменът от майчината обич — той остава.