Наскоро Анди Руис победи Антъни Джошуа в изненадата на десетилетието

Наскоро Анди Руис победи Антъни Джошуа в изненадата на десетилетието в бокса. Успехът му обаче не е толкоз непредвиден, в случай че се вгледате в биографията на Руис.

Преди 40 години обаче се случи нещо още по-неочаквано. Пловдивският ​боксьор Георги ​Славчев-Малкия угодник нокаутира най-хубавия боксьор в историята на Куба - Адолфо Орта на шампионата Странджата.

Ние от вестник " Марица " взехме решение да дадем думата на самия Георги Славчев, който да ви опише тази своя увлекателна история, която към този момент 40 години не е забравена. Ето описа на Георги Славчев:

Започнах да упражнявам при Пейчо Паев в Тракия. Голям треньор. Пламен Камбуров (европейски шампион) е негов младеж, Тодор Терзиев (сега държи една механа на Филипово " Последният рунд " ) и Илия Илиев - също.

Преди това играех баскетбол. До към 10-и клас, само че тогава момчетата пораснаха, а аз - не. Затова и желаех да се запиша на бокс. Отидохме с един другар. Абе, ние се биехме всеки ден в учебно заведение. Нямаше такива съвременни понятия като експанзия. Биехме се по 4-5 пъти дневно. Затова и отидохме в залата на стадион " 9 септември ", с цел да изразходваме силата си.

Много хора ме питат, като отидох на тренировки, дали са ми счупили носа с гъбата. Няма такова нещо. Но почтено казано аз към този момент не си помня същинския нос. При толкоз повреди с него няма по какъв начин.

При мъжете бях при Николай Цветков. Смятам го за най-хубавия психолог измежду треньорите. Обичаше да си пийва, само че беше луксозен човек.

Бях упражнявал година и трябваше да се яв​я на вътрешно състезание на Тракия. Тогава имаше по 4-5 треньори с тимове. Помня, че имаше доста първенци, само че станах първи. Победих Асаната (Асен Атанасов на 57 кг, противоположна стойка) луксозен гений. Пречеше ми, само че за гарда му си има лекарство. То е, без да мислиш, удряш с дясната ръка и който изпревари. Той беше доста техничен.

Два пъти ме е бил, аз единствено един път. Ужасна работа, протягам ръка да го ударя, него го няма. Само да го прасна и завършва, ма го няма. Той падаше от тези, които аз удрям, само че за мен беше бодил в очите.

Близо 15 години бях боксьор. Като дете имах една фантазия - да стана криминалист. Пък и в бокса не бях кой знае какъв режимлия и си знаех, че всичко е до време. Не ми беше фикс концепция да бъда талантлив боксьор. Всички имахме приблизително обучение. На лагерите бяхме трима, които ходихме с учебниците - аз, Тодор Божилов и Любен Попов. Завърших " Светозар Попов ", по-късно Механотехникума.

До 18 години в заведение не бях влизал. Училището, у дома, стадиона за тренировки и у нас. След това станах пакостник. Някак не върви - първенец и да съм непретенциозен.

И в този момент пристигам до тематиката, която доста те интересува. Как победих Адолфо Орта на Странджата? Да ти кажа почтено, и аз не знам, само че е с един тупаник. Вкарах му един десен крос и до такава степен. Това е доста тежък удар. Попадне ли в лицето, няма избавление.

Преди тази Странджа бяхме на подготовка в Габрово. Десетина дни. Един път ни пуснаха да си дойдем до Пловдив, а ние се напихме в " Тримонциум ". На другия ден треньорът Иван Киряков ми споделя - тежко ти е? Сега ще видите какво е подготовка. Мъка.

На Странджата отиваме за жребия. Ние чакаме на обяда. Идват, тоя с тоя, тоя с оня, идват при мен и ми споделят " а, честито, Адолфо Орта ". Ужасна работа. Предната година на Странджата нокаутира Пламен Камбуров за 20 и няколко секунди. После го направиха състезател на четиридесетилетието на Куба.

Идва моят мач, затоплям 20-30 минути преди този момент в зала " Фестивална ". По едно време виждам - а бат Пейчо. " Кво правиш, моето момче? ". " Не гледаш ли какво, затоплям ". " С кой ще играеш? ". " С Орта ". а той ми вика: " Е, ти по тази причина ли си самичък ". Огледах се, правилно. Просто бях отписан. Той ми споделя: " Хубава отбрана. Крачка обратно няма да правиш (срещу кубинец и ром не показвай уязвимост, или изгаряш). И пробвай да го праснеш, в случай че стане, побеждаваш, другояче ще ядеш доста пердах ".

Имахме в Тракия един съветски треньор Александър Засухин, който пристигна да оказва помощ на Васко Папаризов. Гледа ни една седмица тренировките. Любимци му станахме аз, Пламен Камбуров и Ангел Биков. С мен какво правихме. Тренираме и ми споделя: " Георги, тебе не нужно доста драться. Только один раз и все ".

При мен е по този начин, в случай че попадне ударът ми, край. Мисля, че съм един от хората с най-вече нокаути в България, само че и доста пердах съм ял от нашето потомство. При мен беше - или биех с нокаут, или губех по точки. Аз бях файтър. Търсех междинна и близка отдалеченост. В момента, в който той почне да боде с лявата ръка, аз се отбивам и с моя десен крос блъскам брадата му. Много рисков удар, тъй като може да ме изпреварят. Но попадне ли, няма мърдане.

Пред мача с Орта мина и Засухин. Каза ми единствено: " Мсти для Камбурова ".

Почна мачът. Два рунда той ме умъртви. Такива ъперкъти ми вкарваше, че един месец главата заето ми даваше. Ако попадне в ребрата този удар, ги чупи. Адолфо беше бърз като мълния и ударът му беше като чук. ​До тогава беше към този момент два пъти международен първенец. Беше без загуба - 98 мача с 32 нокаута. Аз заставам и обратно не давам. Веднъж ме прасна в черепа откъм гърба. Клекнах на коляно да забавя темпото. Реферът ми брои, станах.

Почнахме втория рунд. И той почва да ме свършва. Почнахме замяна на удари, по-равностойно, само че дотогава по точки щеше да ме бие 70 на нула.

Между втория и третия рунд Огнян Нешев ми вика: " Майна, да знаеш тоя го бихме, видях го ". Не бях изтощен, само че му крещя, " Оги ти вманиачен ли си, бе майна. Той ме умъртви ".

Ставаме. Почнахме. Той с тия ъперкъти. Ляв ъперкът (няма по-сигурен удар) с лявата ръка, отдясно е черният дроб. Какъвто и да си, не можеш да се изправиш. В главата ще те ударят, ще станеш, само че там болката е страхотна.

И по този начин ми скача отново. И пущам един десен крос. Във въздуха го видях, че обели белтъците. Падна върху мен, аз се отдръпнах и той рухна. Аз се върша, заставам над него и му крещя " Ей, изправиш ли се, ще те пребия " . Отдръпнах се в ъгъла.

В залата муха да бръмне, ще се чуе. И по-късно един мощен плач, в действителност настръхваш. Просто хората не знаеха кой е на земята, допускаха, че съм аз.

И в този миг бат Васко Папаризов (висок 150 см) трупешката от място скочи на кръга. И ми вика: " Мазник (прякорът ми идва от семейството ми Мазников), ти разбра ли кой би, бе ". Викам си, по какъв начин да не съм схванал. То най-малко два месеца ще го чувствам с тялото си.

На другия ден играя с Пламен Пенчев (габровец, ужасно момче беше). Не можах да го ударя, само че си бях победител по нюх. Баща му беше асистент в националния тим. Присъдиха ми загуба с 3:2 съдийски гласа. Двата бяха на двамата рефери от чужбина.

На идната година беше олимпиадата в Москва. Взех, че нокаутирах Емил Чупренски. Старши треньор на националния и на Славия беше Кирил Мацулов. Преди мача ни го беше водил на Балканиада, стана първи. На стадион " Христо Ботев " беше. Николай Цветков ми беше в ъгъла. Излизаме, той с един халат, естествените стойки. Някой от публиката му вика: " Ей, майсторе, да не си забравиш халата ". Така и стана, де.

Почваме, той добър боксьор, само че аз озверял. Викам си: " Сега ще ти покажа ". Детска работа, нали го избраха него постоянно. В първия рунд ме бие с една лява ръка. Аз от завист изобщо не мисля. Направи ме компот. Втория, отново по същия метод. Сядаме и бат Николай споделя: " Ти полудя ли, бе. Бие те единствено с една ръка. Направи му един уклон вляво, де ". Още с излизането това и стана. Един път и това беше. Почна да рита, ма доста тежък нокаут.

Знаете - три месеца след нокаут не разрешават да се боксираш. А Олимпиадата беше след два. На лагера обаче не ме извикаха. За да не ме вземат, Йордан Лесов от 57 кг го качиха на 60 кг.