Патриотични игри
Народ, който не помни и не уважава историята си, не може да се надява на ярко бъдеще. В българския баскетбол от дълго време е мрак. Учудени не трябва да има. Днешните генерации подрастващи, които водят обезверена борба за своето място под слънцето, не са и чували за славните в миналото времена на този спорт у нас.
Баскетболните чеда на модерна България си нямат визия, че преди 59 години страната ни печели европейска купа – първа и последна за женския народен тим, който на 18 май 1958 година в полския град Лодз сътворява героизъм, като надделява хегемона Съюз на съветските социалистически републики с 54:51.
Тъгата едвам в този момент стартира. Защото баскетболните деца на България в 2017 година не знаят за величието на Ваня Войнова – капитан на славния отбор от Лодз и на този, който стига до още един героизъм - бронз от международното състезание в Перу’63. Войнова – тази бяла лястовица на родния спорт, първата победителка в анкетата за Спортист №1 на България, най-хубав център и най-полезен състезател в Европа и на планетата през 60-те години на предишния век.
Войнова – дирек във Вундертима на „ Славия “, който на два пъти (1959 и 1963 г.) покорява най-високото клубно отличие на Стария континент – КЕШ (Купата на европейските шампионки – б.а.) и с който тя – някогашната балерина - става 15 пъти републиканска шампионка.
Ваня Войнова я няма от 24 години. От оня студен и мъгляв 9 март 1993-та, когато сърцето й спря вечно. Тогава обаче девойките, за които желая да ви опиша, освен че не са били родени, само че дори не са били планувани.
Тези девойки през днешния ден са на по 15 и на 16 години. Красиви, надарени и умни деца, на които просто им остава да разперят крила. Дано да не се уплашат и да го създадат самоуверено. От през днешния ден за тях стартира тестването – европейското състезание за кадетки в Скопие.
Много е значимо човек да случи на учители в този живот. Срещата с УЧИТЕЛ от време на време е съдбоносна. А тези деца, в случай че не друго, то най-малко извадиха шанс. Попаднаха в ръцете на човек, който към този момент е оставил отпечатък върху душата им за цялостен живот. Без значение какъв брой победи ще вземат нашите и на кое място ще се класират в македонската столица.
ДЕСИ АНГЕЛОВА…
Ако не сте чували това име, идващите редове не са за вас. Както и горните, тъй като те също са ви прозвучали непознато. Деси Ангелова е един от най-хубавите гардове в българския баскетбол. Може би даже е последният същински плеймейкър, дирижирал тази игра с разум и сърце. Титлите и купите й няма да броим. Когато си играл при дамите от 16 до 42-годишна възраст, когато си изкарал повече от две десетилетия в спортна нация като Франция и като играч, и като треньор, когато си плакал на химна на България десетки пъти, до момента в който върху гърба ти е стояла гордо националната фланелка, тогава броя на оценките е детайлност.
Ангелова, която от година насам оглавява фамозната академия за млади гении на френския „ Мондевил “, бе върната неподготвена в българската баскетболна реалност това лято, когато застана отпред на тима на 16-годишните. Наложи й се да претърпи културен и обществен потрес. Нито едно от девойките в тази възраст, поверени в ръцете й в държавния отбор, не знае и капка от славната история на Войнова и нейното потомство.
Нито едно от тези деца не е чувало и за идната „ златна генерация “ на Надка Голчева, Петкана Макавеева, Пенка Методиева, Пенка Стоянова. Легенди, донесли на родината ни два олимпийски медала – сребро от Москва’80 и бронз от Монреал’76. Да не отваряме дума за купа „ Ронкети “ и КЕШ (8 март 1984 г.) на „ Левски Спартак “, където Голчева и Макавеева, а около тях още дузина баскетболни исполини с нежни имена, „ рисуват “ на терена в продължение на десетилетия.
Ангелова има щастието да попива от тях всеки ден в схлупената зала „ Сливница “ на „ синия “ клуб. Там научава що е това чест, достолепие и морал. Там я възпитават, че България - тя в действителност е над всичко. България може да е дребна, бедна и неуредена, само че тя заслужава почитание и обич.
Именно на тези полезности, въпреки и в лимитираното време, с което разполага – единствено два месеца, Десислава Ангелова учи и 16-годишната бодра промяна на родния баскетбол. Разказва на девойките за Войнова, Голчева, Макавеева и останалите. Научава ги да пеят химна с цялостно гърло, както приляга на огромен тим от „ лъвици “ преди всяко занятие. За задачата включва и сухи тренировки. Строява децата на поляната въз основата в Горна Малина, където са на лагер, пуска „ Мила родино “ на телефона си и пее дружно с тях, поставила ръка върху сърцето.
Уроците вървят паралелно с тактиката и техниката на терена. На заниманията постоянно се играят… хора. Деси и помощничките й Стефка Славова – щерка на починалата легенда на Балкан Венцислав Славов и Иванка Славчева от Монтана, провеждат и вечеринки с песни и танци. Там девойките отново пеят, само че безконечните части на „ Щурците “, „ Сигнал “, Емил Димитров и Лили Иванова.
Лагерът на младите националки в Перущица приключва с посещаване на локалния исторически музей и на Дановото учебно заведение – първото класно учебно заведение в историята на България, учредено от Христо Данов през 1850 година Кара баскетболистките си да седнат по чиновете и да се потопят в атмосферата, съхранена и до през днешния ден.
За селекционера на 16-годишните кадетки всеки миг е специфичен и би трябвало да бъде урок. Когато от федерацията й връчват кашоните с чисто новата спортна екипировка на тима за европейското в Скопие, Ангелова взема решение да трансформира връчването на фланелките в тържествена гала.
„ Исках да подвигна духа на децата. Само две от тях и преди бяха играли за народен тим. Исках да усетят, че са определени, че са специфични и че България би трябвало да се гордее с тях, а те да дадат душата си в името на България на терена “, споделя многократната шампионка, която преди да окачи кецовете на пирона бе знак на военен дух, воля и жадност за победа.
Уроци по баскетбол, уроци по национализъм, уроци по история. На някои от вас ще им се сторят досадни и преекспонирани. В същината на своя смисъл обаче те са като избистрен планински въздух в задръстения от токсини град. За два месеца група тийнейджърки получиха непредвиден подарък – късмет да се будят и заспиват по един по-различен, вероятно от дълго време излязъл от мода, от мнозина отричан и за мнозина отегчителен метод.
Живот без чалга, без висене в интернет, без селфита в обществените мрежи, само че с образеца, че най-красивите моменти в него ги основават хората. Стига да желаят и стига да имат душата да ги осъществят.
-->
Баскетболните чеда на модерна България си нямат визия, че преди 59 години страната ни печели европейска купа – първа и последна за женския народен тим, който на 18 май 1958 година в полския град Лодз сътворява героизъм, като надделява хегемона Съюз на съветските социалистически републики с 54:51.
Тъгата едвам в този момент стартира. Защото баскетболните деца на България в 2017 година не знаят за величието на Ваня Войнова – капитан на славния отбор от Лодз и на този, който стига до още един героизъм - бронз от международното състезание в Перу’63. Войнова – тази бяла лястовица на родния спорт, първата победителка в анкетата за Спортист №1 на България, най-хубав център и най-полезен състезател в Европа и на планетата през 60-те години на предишния век.
Войнова – дирек във Вундертима на „ Славия “, който на два пъти (1959 и 1963 г.) покорява най-високото клубно отличие на Стария континент – КЕШ (Купата на европейските шампионки – б.а.) и с който тя – някогашната балерина - става 15 пъти републиканска шампионка.
Ваня Войнова я няма от 24 години. От оня студен и мъгляв 9 март 1993-та, когато сърцето й спря вечно. Тогава обаче девойките, за които желая да ви опиша, освен че не са били родени, само че дори не са били планувани.
Тези девойки през днешния ден са на по 15 и на 16 години. Красиви, надарени и умни деца, на които просто им остава да разперят крила. Дано да не се уплашат и да го създадат самоуверено. От през днешния ден за тях стартира тестването – европейското състезание за кадетки в Скопие.
Много е значимо човек да случи на учители в този живот. Срещата с УЧИТЕЛ от време на време е съдбоносна. А тези деца, в случай че не друго, то най-малко извадиха шанс. Попаднаха в ръцете на човек, който към този момент е оставил отпечатък върху душата им за цялостен живот. Без значение какъв брой победи ще вземат нашите и на кое място ще се класират в македонската столица.
ДЕСИ АНГЕЛОВА…
Ако не сте чували това име, идващите редове не са за вас. Както и горните, тъй като те също са ви прозвучали непознато. Деси Ангелова е един от най-хубавите гардове в българския баскетбол. Може би даже е последният същински плеймейкър, дирижирал тази игра с разум и сърце. Титлите и купите й няма да броим. Когато си играл при дамите от 16 до 42-годишна възраст, когато си изкарал повече от две десетилетия в спортна нация като Франция и като играч, и като треньор, когато си плакал на химна на България десетки пъти, до момента в който върху гърба ти е стояла гордо националната фланелка, тогава броя на оценките е детайлност.
Ангелова, която от година насам оглавява фамозната академия за млади гении на френския „ Мондевил “, бе върната неподготвена в българската баскетболна реалност това лято, когато застана отпред на тима на 16-годишните. Наложи й се да претърпи културен и обществен потрес. Нито едно от девойките в тази възраст, поверени в ръцете й в държавния отбор, не знае и капка от славната история на Войнова и нейното потомство.
Нито едно от тези деца не е чувало и за идната „ златна генерация “ на Надка Голчева, Петкана Макавеева, Пенка Методиева, Пенка Стоянова. Легенди, донесли на родината ни два олимпийски медала – сребро от Москва’80 и бронз от Монреал’76. Да не отваряме дума за купа „ Ронкети “ и КЕШ (8 март 1984 г.) на „ Левски Спартак “, където Голчева и Макавеева, а около тях още дузина баскетболни исполини с нежни имена, „ рисуват “ на терена в продължение на десетилетия.
Ангелова има щастието да попива от тях всеки ден в схлупената зала „ Сливница “ на „ синия “ клуб. Там научава що е това чест, достолепие и морал. Там я възпитават, че България - тя в действителност е над всичко. България може да е дребна, бедна и неуредена, само че тя заслужава почитание и обич.
Именно на тези полезности, въпреки и в лимитираното време, с което разполага – единствено два месеца, Десислава Ангелова учи и 16-годишната бодра промяна на родния баскетбол. Разказва на девойките за Войнова, Голчева, Макавеева и останалите. Научава ги да пеят химна с цялостно гърло, както приляга на огромен тим от „ лъвици “ преди всяко занятие. За задачата включва и сухи тренировки. Строява децата на поляната въз основата в Горна Малина, където са на лагер, пуска „ Мила родино “ на телефона си и пее дружно с тях, поставила ръка върху сърцето.
Уроците вървят паралелно с тактиката и техниката на терена. На заниманията постоянно се играят… хора. Деси и помощничките й Стефка Славова – щерка на починалата легенда на Балкан Венцислав Славов и Иванка Славчева от Монтана, провеждат и вечеринки с песни и танци. Там девойките отново пеят, само че безконечните части на „ Щурците “, „ Сигнал “, Емил Димитров и Лили Иванова.
Лагерът на младите националки в Перущица приключва с посещаване на локалния исторически музей и на Дановото учебно заведение – първото класно учебно заведение в историята на България, учредено от Христо Данов през 1850 година Кара баскетболистките си да седнат по чиновете и да се потопят в атмосферата, съхранена и до през днешния ден.
За селекционера на 16-годишните кадетки всеки миг е специфичен и би трябвало да бъде урок. Когато от федерацията й връчват кашоните с чисто новата спортна екипировка на тима за европейското в Скопие, Ангелова взема решение да трансформира връчването на фланелките в тържествена гала.
„ Исках да подвигна духа на децата. Само две от тях и преди бяха играли за народен тим. Исках да усетят, че са определени, че са специфични и че България би трябвало да се гордее с тях, а те да дадат душата си в името на България на терена “, споделя многократната шампионка, която преди да окачи кецовете на пирона бе знак на военен дух, воля и жадност за победа.
Уроци по баскетбол, уроци по национализъм, уроци по история. На някои от вас ще им се сторят досадни и преекспонирани. В същината на своя смисъл обаче те са като избистрен планински въздух в задръстения от токсини град. За два месеца група тийнейджърки получиха непредвиден подарък – късмет да се будят и заспиват по един по-различен, вероятно от дълго време излязъл от мода, от мнозина отричан и за мнозина отегчителен метод.
Живот без чалга, без висене в интернет, без селфита в обществените мрежи, само че с образеца, че най-красивите моменти в него ги основават хората. Стига да желаят и стига да имат душата да ги осъществят.
-->
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ