- Направо не е за вярване, че ставате на 80

- Направо не е за поверие, че ставате на 80 години,
господин Кеворкян! Ще отбележите ли по някакъв специфичен метод годишнината?
- Все едно, че не съм те чул, драги. Винаги съм се чудил на тези, които се навират в очите на публиката с юбилеите си. Направо е смешно: заклатил главата – но, вижте ме, имам празник. По този метод някои наподобява желаят да изпросят някаква лепта. Не си падам по такава милостиня.
Тия дни за малко да скапва едно дългогодишно другарство, тъй като един остарял другар искаше да написа за „ креативното ми дългоденствие “ - и даже си направи устата да ме пита за това. Вижте му акъла! „ Не знаеш ли - крещя му - че единствено Господ е Творец? “ И за какво вземат решение, че дълголетието обезателно е нещо, с което да се хвалиш? За жал, мнозина са изгубили контрола над себе си още от напълно ранна възраст, много хора и по този начин си се раждат – а ние оставяме в ръчичките им даже страната.
Другаде се водят сметките, да не се бъркаме в работата на Небето - колкото – толкоз, и да вървим напред, докъдето ни изтърпи.
Впрочем, на хората от телевизионния поминък им е отпусната една дребна облага: и когато ни няма, отново можем да сме тук – стига да има какво да покажем на публиката. Най са ми смешни ония хубавци, които дрънкат, какво са създали в миналото, само че в никакъв случай не го демонстрират. Аз пък се чудя, кое по-напред да покажа, от кое място да я подкарам – и, в случай че не преставам да се туткам, може и да бъда осъден. Трябва да се стегна.
Има и друго: човек би трябвало да е сигурен, че в действителност е на толкоз години, на колкото счита, че е.

- Как си представяхте в по-ранните си години старостта?
- Много ми се искаше да я карам като Съмърсет Моъм. Последните си години той прекарва във френската Ривиера, в Антиб, в случай че не ме лъже паметта. Всяка утрин отива на гарата, чака влака от Париж, с цел да си вземе новия вестник, изчита го, до момента в който си пие кафето, сетне си купува един престъпен разказ, връща се вкъщи си, качва се в студиото, изчита криминалето и го изхвърля. На другия ден – същото. Не знам за какво това доста ми харесваше, имам някои пояснения, само че не съм сигурен в нито едно от тях. А вижте в този момент, до каква степен се докарах – да пиша дописки и от ден на ден да се гневя и още повече да се наскърбявам. А няма към този момент и какво да изхвърляш, най-малко от света на политиката, в който се зверя от години. Свикнахме да живеем с боклука. И по този начин ще бъде. Трябва най-малко да забранят думата „ Взор “ – тъй като от на никое място взора вяра не види.
Нуждата от тебокан е явна. Дори би трябвало да се вкарат наложителни имунизации с този препарат за увеличаване на паметта. Ваксинират против всеки грип, само че не обръщат внимание на надалеч по-страшната пандемия, която води до безпаметство. Един ден единствено някой като Вазовия Мунчо ще се сети да се попита – „ Какво съм аз? “, само че ще е късно, паметливи индивиди няма да са останали, с цел да му обяснят.
А Народа мълчи, като че ли заслепен от плющенето на Бича, който го насинява до кръв и най-после ще го умъртви. Сякаш чака да се уморят ония, дето въртят бича и да се откажат. Има да чакат - никой не се отхвърля от подобен кеф.

- Очаквате ли някакво самопризнание от формалната власт – да речем, Министерството на културата? Обикновено такива годишнини са мотив да се връчи медал. Всъщност, вие награждаван ли сте в миналото, имате ли ордени?
- Е, въпреки всичко не устоя и се опитваш да провериш, дали съм с целия си. Журналист с медал – няма нищо по-невероятно от това. Изрязали му гласните струни и го оставили да лае на воля. Хубава панорама, нали?

- Миналата година проф. Маргарита Пешева разгласява огромна книга-изследване за вас в над 700 страници, наречена „ Тореадор ”. Съгласен ли сте с това определение за вас?
- Няма къде да вървя. Е, въпреки всичко не ме е нарекла „ Трубадур “ – тогава щяхме да се разправяме. Тя счита, че тореадорът е в непрекъсната игра със гибелта, той провокира освен бика на арената, само че и оня в себе си. А аз одобрявам бика, хвърля ме в някакво необичайно трогване, считам, че испанската корида е диво безчовечие. У дома имам много бикове – не живи, несъмнено, тъй като и това е допустимо в наши дни, един съсед си беше взел същински леопард. Имам поради акварели и дребни пластики, както и някои маслени картини. Преди години Вежди ми подари един негов Бик от по-ранните години, който се мъчи, до лимита на силите си, да прободе с рогата си Земята – като че ли, с цел да стигне до сърцето й - и да види, какво има в него. Нашият поминък е точно това: да достигнеш до сърцевината на всяко нещо, с което си се захванал. Напразни очаквания. Взех да приказвам, като че ли съм на 8 години.

- „ Воля да побеждаваш ” е подзаглавието отново на тази книга на проф. Пешева. В последна сметка, чия ще е успеха?
- Ничия, несъмнено. Човек цъфва на този свят, с цел да стартира да отмерва края на пребиваването си. Е, и да свърши някоя работа. Но по никакъв начин не одобрявам ония, които се виждат като спечелили. Не бива да гледаме доста съществено на тия неща, тъй като, както споделяше Пиер Данинос, каквито и да ги вършим, няма по какъв начин да избягаме от вероятността на двата метра.

- Какво би споделил 80-годишния Кеворк Кеворкян на 8-годишния Кеворк? Какъв съвет би му дал от бъдещето?
- Онзи осемгодишен малчуган учеше в арменското учебно заведение в Сливен, седем ученика май бяхме, директорката беше българка, единственият различен преподавател беше арменец. Злите езици твърдяха, че от църковното настоятелство го намерили на гарата в Стралджа - беше се показал като Вартан Йергат/Вартан Железния и доста увлекателно ни разказваше истории за Велика Армения. След години научихме, че в действителност е преразказвал романа „ Хент “/ “Лудият “ на класика Рафи. Училището, църквата, двора - оградени с триметрова ограда, един затворен свят, в който нямаше потребност от кой знае какви препоръки. Бежанците си остават бежанци. Предполага се, че знаят по какъв начин да оцеляват – изключително, в случай че са попаднали в един свят на едноверци, на кротки и търпеливи хора. Благодарността към тях идва сама, без да я насилваш. При цялата си превелика история, зарита нейде в Миналото, арменците като нищо биха приели великото Яворово стихотворение „ Арменци “ за собствен втори химн…
Веднъж, по време на разправиите за народен ефирен лиценз, един от първите мъже на Съюз на демократичните сили беше споделил: „ Кеворк най-малко си го знаем – ни се води, ни се кара “. Мерси. Това бих споделил на оня осемгодишен хлапак. Изглежда ли ти като добър съвет?

- Без подозрение сте индивидът, постигнал най-вече в телевизионната журналистика в България. А какво не успяхте да постигнете? За какво ви е гняв?
- Не съм доста наясно с това, тъй че няма какво да се нервирам. При мен все се случваше по този начин, че таман получавах някаква инерция във „ Всяка неделя “, и тъпанарите ме натирваха. И до момента не мога да си обясня, по какъв начин все улучваха подобаващия миг. В Българска национална телевизия, през 2002 – 2005 година, бях трансформирал света в предградие на София, не беше останало място, където да не надникна, и един призрак спря програмата. Дълго време повтарях, че за един ефирен публицист е значимо не какъв брой време се е пулил от екрана, а какъв брой пъти са го спирали. Сега обаче от време на време си мисля, че съм прекомерно великодушен към номенклатурните налъми.

- Не спирате да пишете – всяка седмица по един текст за „ Уикенд ”, който се отпечатва и в десетки други уеб сайтове и обществени мрежи. Статиите ви, които вие леко снизходително наричате „ дописки ”, не престават да вълнуват аудиторията. Според мен, сте най-четения създател на публицистично текстове в България. Взимайки тиража на вестника и броя прочитания на материалите ви в множеството уеб сайтове и Фейбук, изчислих, че всяка ваша публикация се чете от най-малко 700 000 души – на процедура всеки десети българин. Това ласкае ли ви?
- По-скоро ме задължава. Играта продължава, гладът е налице – в случай че употребявам фразата на Стела Римингтън, първата жена, шефка на МИ 6: Глад за гневно,устремно присъединяване в играта…

- Остава ли ви време да гледате телевизия? Има ли предаване, което следите с интерес? Можете ли да извършите систематизиран извод за това, което се излъчва?
- Навремето, когато готвех първата си книга с Кеворкизми, множеството от които са отдадени на малкия екран, се колебаех за няколко заглавия: „ Виж се по какъв начин ядеш лъжата ”, „ Утре няма да ви има ”, „ Кухи богове и прислужници ”, „ Аман от пу.ьовци ”, „ Гноясало сърце ”, „ Власт от нищото ”. Накрая въпреки всичко се стопирах на „ Мъгла от тамян ” – тъй като гъста мъгла се стеле над всичко от трийсетина години насам. И колкото повече се продънваме, тази мъгла става по-гъста. Мъгла от тамян, имам поради.

- Напоследък гледаме ужасно идиотски диалози, освен това по водещи национални малките екрани?
- Някои телевизионни дами гледат на правенето на изявление като на инцидентен секс в парка с чужд. И свършват там, откъдето би трябвало да стартират, тъй като нищо не вдяват. И публиката, несъмнено, не запомня бъбрежа им. Или както сподели един път една продажница по малкия екран: „ Не мога да се влюбя в клиентите си, тъй като рано свършват ”.

- Какво й липсва на публицистиката през днешния ден? Защо хората нямат доверие в медиите?
- Те нямат доверие в себе си, та ще имат доверие в медиите. Ще ти отговоря, като употребявам някои от Кеворкизмите си. Навремето имаше хора, които бяха на щат в отдел „ Френска обич ” на малкия екран. Те не го и криеха. Вършеха си работата и толкоз. Работа като работа, единствено дето езиците им бяха непрестанно изтръпнали, а това било много неприятно. Сега публично няма отдели по фелацио. Обаче то се шири навсякъде и това е известно на всеки. И никой не си прави труда да изяснява, за какво езикът му е изтръпнал. Намерете един водещ, който да е обслужвал само публиката. Не бързайте - играта е безсрочна, имате време до момента в който отмре и последният български ефирен канал.
Телевизията потъва като рибарска гемия, с трюмове, цялостни с развалена риба - шоупрограмите, правени под индиго.
Думите по малкия екран към този момент са нищо, те изчезват още преди звуците, които създават. На малкия екран са комфортни хора, които са денонощен магазин за банални отговори, за втасали съждения.
Налага се следната визия за малкия екран: празнично осветена къща, само че в нея няма никой. Повечето нови политици се усещат призрачно нереални, до момента в който не станат някой различен по малкия екран. Случайни хора, които добиват контури единствено на екрана.
В малкия екран нищо не стартира през днешния ден, нищо не свършва един път вечно на следващия ден. Рови в боклука, рови в небето, все ще намериш нещо.
По малкия екран думата може да плющи като знаме. Днес обаче знамената са свити и потънали в прахуляк. Няма думи. На гноясалото сърце не се поставят флагове.

- Повечето ви другари към този момент ги няма. Липсват ли ви? Сещате ли се постоянно за тях?
- Непрекъснато се сещам – и все им задавам въпроси. Но не получавам отговори. Макар че, същинските другари въобще не са мъртви.

- Ако би трябвало да извършите самобитна професионална равносметка, в кой миг от дългогодишната си кариера сте бил най-щастлив и удовлетворен от себе си?
- Не мога да кажа. Дори ме е боязън да мисля за такива неща. Завръщането към отминалото време в никакъв случай не носи някакво благополучие. Как го беше споделил един публицист – „ Животът е да се валяш в несгоди “.
Смятам, че специфична форма на смирение е непрестанно да очакваш щастието.
На мен просто ми харесва да се чувствам като героя на
Ф. Скот Фицджералд от описа „ Две звезди “: „ Да лежа на дрейф, със същите цели в живота като един остарял военен транспортен съд “.

- Какво ще си пожелаете точно на рождения си ден?
- Какво очакваш да кажа - креативно дългоденствие? Я бягай отсам. Благодаря ти за вниманието.

(Разговора води Мартин Радославов. Публикува се с незначителни съкращения.)