Кого да обичам
Направих си чай, глътнах два аспирина, подвих крайници в обичания си фотьойл и макар приятната топлота, се завих с дебело вълнено одеяло.
Все повече се вглеждах в себе си и се ненавиждах. Ненавиждах напълно инцидентното си наличие в тази къща. Случайно, тъй като преди няколко години разбрах, че някъде по света дишат, вървят, изобщо живеят двама души, които са същинските ми родители. А остарелият професор и жена му просто са взели един кряскащ сноп, с цел да предадат някому обичта си, просторната къща, да осмислят целия си изпълнен с труд живот.
Обичам ги.
Колкото повече остаряват, толкоз по-силна става обичта ми.
Когато една „ услужлива “ съседка ми разкри тайната, нито за момент не трепнах. Не се подвоумих кого обичам. Чувствувах го освен със сърцето, само че и с разсъдъка си. Нищо не им споделих. Нямаше да го преживеят, изключително баща.
И тогава отидох в същия този родилен дом, т. е. не в него, а в недостроената му постройка. Качих се на последния етаж, влязох в неизмазано помещение и макар нахлуващия леден вятър седнах на покрития с вар и стърготини под.
Какво от това, че двама души са се обичали? Излиза, че любовта им не е била задоволително мощна, щом са ме зарязали.
Всеки може да посади едно коренче. И да отмине.
Коренчето пониква, само че няма кой да го полива и преди малко покълналият стрък завяхва. Хората минават около него и отминават. Някой обаче се стопира. Донася вода, полива го и когато то се закрепя и първото листо покарва, го изрязва и засажда на нова почва – по-здрава и мощна.
… Може би още дълго щях да се дълбая из спомените си, само че прииждащите хора с цветя, фотоапарати и усмивки ме сепнаха. Поглеждам часовника. И без това напълно закъснях, дано погледам по какъв начин излизат майките с бебетата. Защото събралата се група е от щастливи татковци, баби и родственици, които и различен път съм виждала в двора на родилния дом.
И в действителност скоро се появява първата майка, дружно с акушерката, която й подава увитото бебе. Веднага към нея се втурва навалица родственици. Последен остава, както по всичко проличава, таткото. Смутено пристъпва от крайник на крайник, въпреки всичко най-после се взема решение и хуква към момичето.
Победа. Стигнал е пръв.
Отзад бабите го дърпат. Купчина от букет, бебе, баби, баща. Отправят се към спрелите наоколо таксита. В това време излиза и идната майка. Тя не е по този начин ослепително млада и разбирам, че не й е за пръв път. И към нея се запътва група родственици. И отново букети, щастливи лица и възгласи. Един фотоапарат запечатва щастливия момент.
Зад гърба ми си приказват девойки и момчета. През ръка са преметнали бели престилки – очевидно студенти. И те като мен гледат. Подхвърлят беззлобни смешки по адрес на бебетата, на татковците.
Тъкмо вземам решение, че е извънредно време да потеглям, когато до тротоара стопират три коли, нагиздени като за женитба. От тях слизат толкоз доста хора, че не мога да си показва по какъв начин са се събрали преди този момент в колите.
Двама с фотоапарати застават в профил в дебнеща стойка. Струва ми се, че всеки миг от някъде ще гръмне музика.
Ето излиза и майката. Съвсем млада, едва ли има повече от осемнайсет години. Очаквам всеки миг да я сграбчен на ръце дружно с бебето. Но… хората от трите коли даже не я виждат.
Озъртам се и диря нейните посреща чи.
Момичето постепенно слиза по стълбите. За момент поглежда към чакащите, а след това вперва взор към бебето. Виждам по какъв начин стиснатите й устни се отпускат и лицето й светва. Слиза деликатно по стълбите и не отделя очи от белия сноп.
В този миг един крепък юначага, който е хванал на разположение едра стрина, се провиква: „ Ей ги нашите, бе. Ето ги! “
На вратата е застанала млада усмихната жена. В ръцете си държи едно бебе, а зад нея акушерката носи още едно.
Самотното момиче отстъпва и прави път на втурналите се родственици, които заплашват да задушат и майката, и двете бебета.
Колко тъжни очи има това момиче. Чувствувам се безпомощна, всеки миг ще ревна. Обръщам се към студентите. Очите ми се стопират на едно от момчетата. Поглежда ме и то. Не разбрах по какъв начин по едно и също време си кимнахме и след минута към този момент и двамата тичахме към момичето. Стигнахме до нея съвсем по едно и също време. Той я обгърна, а аз взех бебето.
Сковах се цялата,
за първи път пипах такова малко създание.
– Но, апелирам ви, аз би трябвало да очаквам тук! – възпротиви се водачът на таксито, в което се качихме. Момчето извади една десетолевка (сигурно цялото му студентско богатство) и безмълвно му я подаде.
Все още не можех да се отпусна и чувствувах цялото си тяло като вдървено, раздвижи ме потръпването на главата на момичето, което се беше облегнало на рамото ми, и няколко горещи сълзи опариха ръката ми.
