- Направи се на динозавър, моля те! - малката Мими

- Направи се на динозавър, апелирам те! - дребната Мими се усмихна и разкри ред дребни бели зъбки. Момиченцето направи най-умилителната си физиономия и в очите ѝ заблестяха два диаманта. - Моля-я-я!

Стоеше, седнала в леглото, притиснала одеалцето си към себе си с две ръце. Сумракът в детската стая бе разкъсван единствено от светлината на една дребна лампа-въртележка, която проектираше звезди и планети по тавана и стените.

- Време е за сън. - Димитър стоеше под рамката на отворената врата в очаквателна позиция. Силуетът му се обрисуваше на фона на жълтата светлина от лампата в коридора. - Като става дума, от дълго време трябваше да си заспала. Хайде, гушвай мечо и лека нощ.

Той понечи да затвори вратата, само че следващ трогателен стон го спря.

- Моля те, остани при мен, до момента в който заспя. Обещавам да заспя доста бързо. - дребното момиченце се беше завило до носа и надничаше над одеалцето като мишле в мрака.

- Вече си огромна. Няма ли да се оправиш сама?

- Няма да мога да се оправя, тате. Страх ме е от тъмното.

Таткото беше изтощен след дългия работен ден и искаше просто да се отпусне на дивана с бира в ръка. Скоро започваше полуфиналът от Шампионската лига, който искаше да гледа. Може би щеше да успее да хване началото, в случай че Мими заспи бързо. Рядко ставаше по този начин обаче. Времето минаваше в надничане, опити за игра и смях под одеалцето. Въздъхна.

- Ако можеше да пропусна тези двадесет минути.. - измърмори под носи си Димитър и се отпусна в креслото на десен с палячовци, ситуирано до леглото на момиченцето.

***

- Ето... Той не ги желае. Дай ми ги на мен. - старецът се беше изправил от болничното легло и превъзбудено сочеше с пръст своя по-млад облик, който клюмаше в креслото. - Каза, че не ги желае. Нали по този начин? - той погледна към Смъртта и затаи мирис в очакване на решението ѝ.

Прегърбената фигура, забулена в качулка, подвигна глава към него и откри празните очни ями на черепа си. На Димитър му се стори, че наподобява озадачена, доколкото е допустимо за скелет без плът да излъчва страсти. Застина за миг и кимна. Въпреки че Смъртта беше пристигнала при него преди няколко минути, му се струваше, че я познава от зората на времето.

***

Случи се в 22:03. Той усети по какъв начин ръката му изтръпва. Опита се да натисне бутона, с който можеш да повикаш здравна сестра, само че ненадейно му прилоша и почувства мощна уязвимост. Усети по какъв начин сърцето му прескочи и светът пред очите му притъмня. И внезапно лекост. Помисли си, че и този път му се е разминало.

Преди три дни го докараха в болница с инфаркт - четвърти подред.

В последно време постоянно мислеше за Смъртта. Знаеше че един ден тя ще пристигна за него, само че всяка заран се надяваше този ден да не е през днешния ден. И ето, че този ден настъпи. Чувстваше се лек като перце. Всички болки в остарялото му тяло изчезнаха. А той имаше доста и най-различни. Беше за осемдесет и пет.

Сякаш всичко в болничната стая, осветена от студената неонова светлина, посивя и излезе от фокус. Към него пристъпи висока и слаба тъмна фигура, стискаща коса в кокалестите си ръце. Лицето ѝ бе прикрито от качулка.

- Tи ли си, Смърт?!? - прошепна старецът, присвивайки очи с цел да види по-добре своя клиент. - Намери ме… Най-накрая.

- Накрая намирам всеки. - силуетът се приближи с постепенно и гладко придвижване, като че ли не крачеше, а плуваше над ухаещите на белина теракотени плочки, покриващи болничния под.

- Не чаках да изглеждаш по този начин. Всъщност въобще не чаках да изглеждаш по никакъв начин. - Старецът съвсем се претърколи от леглото, надигайки се внезапно, към момента не привикнал с лекотата на придвижванията си. – Мислех, че това с косата е измислица от книгите и филмите.

- Аз съм абстракция и нямам същински лик. - продължи Смърт, като ръката ѝ уточни към покрития с качулка череп. - Това е дело на твоето въображение.

Димитър видя, че челюстите на черепа не се движат, само че все пак чуваше гласа ѝ ясно, непосредствено в главата си.

- Ако беше индианец Лакота, против теб щеше да стои огромна бяла сова. За маорите съм красива гола жена с кожа с цвят на нощно небе, обсипано със звезди.

- Това би било по-лесно за приемане. - подсмихна се тъжно Димитър.

След къса пауза безшумно попита - Какво следва в този момент?

- Край. Или ново начало? - отвърна фигурата - Ела с мен и ще схванеш.

Костеливата ръка се пресегна през леглото. Бързото развиване на обстановката уплаши индивида.

- Не желая да свърши. Нека поживея най-малко още малко. - старецът страхливо се отдръпна в леглото, вдигайки пред себе си болничния чаршаф, обезверено пробвайки се да се отбрани от докосването на Смъртта.

- Времето ти на този свят изтече. - ръката увисна във въздуха и постепенно се отдръпна - Сърцето ти спря да бие и тялото ти към този момент е необратимо развалено.

Хладнокръвното успокоение, с което тя говореше за края на личното му тяло като за негоден плод, го наскърби. Когато се изправи лице в лице със Смъртта, Димитър се почувства вдъхновен от мисълта, че спомените и възприятията му, всичко което е, няма да изчезне окончателно в небитието. Помисли си, че в случай че има Смърт, има и душа и под някаква форма ще продължи да усеща, мисли и съществува. Сега обаче го налегна горест. Приемаше тялото си като неизменима част от себе си, а в този момент трябваше да напусне този собствен самобитен дом на душата. Докосването на Смъртта щеше да му отнеме освен това от износеното му тяло.

- През живота си пропилях толкоз доста време. Не мога ли да употребявам най-малко дребна част от него в този момент? - попита възрастният мъж с вяра в гласа.

- Всеки миг е скъп за живия. - отговори безшумно фигурата. - Няма да е почтено по отношение на по-младия Димитър.

- Не всеки. Имам толкоз доста мемоари. - старецът затвори очи и към него се подредиха моменти от живота му, преминаващ на забързан каданс. Сякаш големи кинематографи проектираха във въздуха към леглото спомените му от най-ранна детска възраст, през бурните му младежки прекарвания, до най-скорошни събития. Паметта му се изостри до съвършенство, като възпроизвеждаше всеки миг от живота му с съвършена изясненост.

Виж какъв брой време пропилявам като дете. Скучая и очаквам да ме извикат за обяд. Не мога ли да поживея там за малко. - уточни един спомен, в който момче се излежаваше под дърво и гледаше облаците. - Ясно помня този прелестен ден. Майка ми беше приготвила леща с меродия. - Добави той с богатства усмивка. - Как бих желал да я опитам за последно.

- Този момент принадлежи на момчето Димитър. Дори да скучае, той не се е отказал от своето време на Земята. - отвърна строго Смъртта. - Това би било кражба.

Образът на тридесет и пет годишния му аз, който приспива невръстната си щерка, внезапно изплува пред очите на старецът. “Ако можеше да пропусна тези двадесет минути... ” Сочещият пръст на стареца. “Дай ми го.. ”. Немигащи отворени очи в очакване на решението ѝ.. Пауза необятна като бездна.. И безшумно кимване на забуления в качулка череп. Светлината в болничната стая угасна. Притъмня. Димитър разграничи светещи фигури на планети по стените. Беше в стаята на Мими.

***

Димитър се изненада от това какъв брой бързо се промени всичко. Той погледна ръцете си и почувства по какъв начин младостта и силата още веднъж го изпълват. Завъртя глава учуден. Беше в детската стая на остарелия им апартамент. Големият долап, тази лампа от Коледа, рисунките залепени с тиксо по стената, прилежно сгънатите ѝ дрешки върху столче до леглото - всичко беше там. Миришеше на детски шампоан. И тя. Кичурите на русата ѝ косичка се бяха разпилели по възглавницата. Стискаше очичките си прекомерно мощно - правеше се, че спи.

Колко благо му стана да я види още веднъж такава. Знаеше какво тъкмо да направи.

Изправи се от креслото и подвигна тениската си над главата.

- Тате? - невръстното момиченце отвори очи и надигна глава от възглавницата.

- Раррррр!!! - Димитър подвигна ръце като тиранозавър и с един скок се озова до леглото ѝ. - Аз не съм баща, аз съм динозавър и съм доста, доста гладен!

Мими запищя от наслаждение. Изправи се на леглото и скочи в прегръдките на татко си, а той я завъртя няколко пъти към себе си. Затанцуваха. После се смяха. Лазиха по земята на четири крайници. Язди го на конче. Мушна се при нея под одеалото и си направиха палатка. Смяха се още.

Разказваха си смехории и след това отново бяха динозаври.

Безценните секунди бързо излитаха. Димитър ги броеше и знаеше тъкмо какъв брой му остават и не съжаляваше ни минимум за метода, по който ги прекарва.

Момиченцето се мушна в леглото и се зави с одеалцето си, изморена от непредвидените нощни завършения. Очичките ѝ към този момент сами се затваряха.

- Май съм подготвена за сън. - звънливият смях утихна и тя внезапно стана сериозна. - Можеш да ме оставиш сама. Мисля, че ще се оправя, тате.

Димитър деликатно подпъхна одеалото под босите ѝ крачета, погали я по главата и нежно целуна челото ѝ. Отдалечи се постепенно и спря под рамката на вратата.

- Знам, че ще се оправиш. - сподели той безшумно.

Наистина щеше да се оправи. По-рано този преди обед Мими го посети в болничната стая като стара жена. Само че към този момент никой не ѝ споделяше Мими.

Сега беше лекар Петкова и на собствен ред имаше семейство, деца и внуци.

Последното, което видя детето, преди да заспи, беше силуета на татко си под рамката на вратата, на фона на жълтата светлина от лампата в коридора. Махаше ѝ с ръка. Затвори очи и потъна в дебрите на съня.

***

Звукът от тихото чаткане на обувките на здравната сестра отекваше в болничния кулоар. Отразяваше се от голите стени и доближаваше чак до асансьорите. Болничната тишината през нощта постоянно е най-дълбока и всеки тон, който дръзваше да я наруши, се разнасяше на надалеч. Сестрата надникваше през вратата на всяка стая, с цел да се увери, че всичко е наред с пациентите, които я населяват. В края на коридора я чакаше машината за кафе, а по-късно дълго нощно дежурство и тя не отделяше повече от няколко секунди на всяка стая. Озадачи я старецът от триста и седма стая, който бе вдигнал ръката си и махаше на някой, който единствено той виждаше. Усмихваше се. След това ръката му постепенно се отпусна.

Автор: Никола Ников