Йордан Камджалов: Най-тежката цена за мечтата ми плати съпругата ми
направи една от най-личните си изповеди пред Мон Дьо, в която описа за глада, лишенията, фамилията и цената на триумфа. Маестрото призна, че години наред е живял съвсем аскетично в името на образованието и музиката, а най-голямата жертва по пътя му е направила брачната половинка му.
Камджалов разкри, че още като възпитаник е почнал да композира, само че в никакъв случай не е показвал творбите си обществено.
„ Криех ги по чекмеджетата. Може би като стана пенсионер ще покажа нещо “, призна той.
Особено прочувствен беше разказът му за студентските години в Берлин. Тогава постоянно се хранел само с ябълки и самун, с цел да може да купува книги, партитури и да посещава майсторски класове.
„ В паузите сред подготовките се криех в постройката на Берлинската филхармония и изваждах ябълка и парче самун от студентската си чанта. Този усет още стои в мен “, спомня си диригентът.
Той е уверен, че огромните фантазии би трябвало да бъдат „ изгладувани “. Според него точно лишенията построяват характера и дават същинска стойност на триумфа. Тази философия е наследил от родителите си, които в сложните години на прехода предпочитали да влагат в образованието на децата си, вместо в личния си комфорт.
Камджалов призна, че животът му е зависещ на преследването на редките мигове на креативна извънредност. По негови сметки за 30 години е претърпял едвам към 600 секунди такива моменти. „ Подготвям идващите 600 секунди “, сподели той и добави, че точно поради тези къси мигове си коства всяка жертва.
На въпроса кой е платил най-високата цена за неговата фантазия, диригентът беше безапелационен: „ Майката на моите деца и брачната половинка ми “.
В диалога той не спести и рецензиите си към България, определяйки я като „ варварско, блатясало пространство “, в което обаче живеят „ най-благородните същества “. Според него българинът е ограбван освен материално, само че и душевен и духовно.
Сред най-болезнените му мемоари остава загубата на баба му Цанка, която дефинира като най-умния и трудолюбив човек в рода си. С особена страст приказва и за последния диалог с татко си, който малко преди гибелта си му споделил: „ Няма речници в света, от които мога да извадя думите, с цел да опиша какъв брой съм горделив с теб “.
Въпреки славата и признанието, Камджалов признава, че остава човек с елементарни недостатъци. Дори се пошегува, че е „ подвластен от черешите “ и не може да устои, когато види отрупано с плод дърво. „ Черешата е по-силна от мен “, споделя с усмивка маестрото.
Камджалов разкри, че още като възпитаник е почнал да композира, само че в никакъв случай не е показвал творбите си обществено.
„ Криех ги по чекмеджетата. Може би като стана пенсионер ще покажа нещо “, призна той.
Особено прочувствен беше разказът му за студентските години в Берлин. Тогава постоянно се хранел само с ябълки и самун, с цел да може да купува книги, партитури и да посещава майсторски класове.
„ В паузите сред подготовките се криех в постройката на Берлинската филхармония и изваждах ябълка и парче самун от студентската си чанта. Този усет още стои в мен “, спомня си диригентът.
Той е уверен, че огромните фантазии би трябвало да бъдат „ изгладувани “. Според него точно лишенията построяват характера и дават същинска стойност на триумфа. Тази философия е наследил от родителите си, които в сложните години на прехода предпочитали да влагат в образованието на децата си, вместо в личния си комфорт.
Камджалов призна, че животът му е зависещ на преследването на редките мигове на креативна извънредност. По негови сметки за 30 години е претърпял едвам към 600 секунди такива моменти. „ Подготвям идващите 600 секунди “, сподели той и добави, че точно поради тези къси мигове си коства всяка жертва.
На въпроса кой е платил най-високата цена за неговата фантазия, диригентът беше безапелационен: „ Майката на моите деца и брачната половинка ми “.
В диалога той не спести и рецензиите си към България, определяйки я като „ варварско, блатясало пространство “, в което обаче живеят „ най-благородните същества “. Според него българинът е ограбван освен материално, само че и душевен и духовно.
Сред най-болезнените му мемоари остава загубата на баба му Цанка, която дефинира като най-умния и трудолюбив човек в рода си. С особена страст приказва и за последния диалог с татко си, който малко преди гибелта си му споделил: „ Няма речници в света, от които мога да извадя думите, с цел да опиша какъв брой съм горделив с теб “.
Въпреки славата и признанието, Камджалов признава, че остава човек с елементарни недостатъци. Дори се пошегува, че е „ подвластен от черешите “ и не може да устои, когато види отрупано с плод дърво. „ Черешата е по-силна от мен “, споделя с усмивка маестрото.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ