Оскар №1 за главна роля на всички времена
Наградата на Академията за най-хубав артист е обгърната в магично обаяние. Сър Питър О’Туул, да вземем за пример, бе изтерзан от това, че е номиниран осем пъти, без да я печели нито един път. През 2003 година, към този момент на на 70 години, даже взема решение да откаже да одобри премията за повсеместен принос, защото счита, че “още съм в играта и имам късмет да печеля ”. Това по този начин и не се случва, а последната му номинация е през 2007 година
Да държиш Оскар е нещо, за което съвсем всеки артист мечтае. Първият притежател на премията е немският артист от епохата на нямото кино Емил Янингс. Впоследствие той е дискредитиран като агитатор на нацисткия режим. Когато през 1945 година войските на съдружниците навлизат в Берлин, той ги посреща, застанал посред руините със статуетката в ръка и крещи сърцераздирателно: “А имам Оскар! ” След него идва поредност от артисти, които печелят голямото почитание на феновете поради актьорската си игра. Ето моята фантастична петорка от най-хубавите номинирани артисти за Оскар на Оскарите.
Джеймс Стюърт беше аристократът, или по-точно божеството, от златната епоха на Холивуд. Неговата небрежна, само че завладяваща игра във кино лентата на Джордж Кюкор от 1940 година “Филаделфийска история ” е проява на това, по какъв начин да не се подчертава толкоз върху играта, а върху интуитивната поява на екрана. Той играе публицист и публицист със скептично отношение към висшето общество. Гласът, върлинестото му тяло, на което костюмите висят с непринудена грациозност, красивото му лице, излъчващо честност и палав комизъм, всичко това съставлява класическия Стюарт. Под този външен облик Капра съумя да открие и пристрастеността, а Хичкок по-късно извади по-тъмните нюанси в играта му. Но във “Филаделфийска история ” героят му беше един неизмеримо добър човек, който направи невъзможното да наподобява елементарно.
Изпълнението на Сидни Поатие в комичната драма “Lilies of the Field ” е много нетипично. В ролята му няма зряла възраст или достолепие. Поатие играе младеж, обкръжен от група източноевропейски монахини, които са съумели да преминат през Берлинската стена и да емигрират в Америка и в този момент се пробват да построят дребна черква – без пари, само че с непреодолима религия. Те преследват Поатие и не го оставят на мира, до момента в който не го трансформират в безвъзмезден служащ. Това е младежко, динамично осъществяване на ролята, пулсиращо с неприкритост и сила.
Ролята на сър Томас Мор по пиесата на Робърт Болт, “Човек за всички сезони ”, в началото се играе от Пол Скофийлд на театралната сцена. Той влага във филмовата й екранизация цялата си просветеност, нюанси и прилежност дружно с красиво модулирания си глас. Скофийлд беше популярен сценичен и кино артист, само че за жалост имаше релативно малко екранни функции, макар че осъществяването му на сър Томас Мор беше ослепително. Това е неговата първа огромна роля на популярен правист и държавен чиновник, който не може да поддържа повторният брак на Хенри VIII с Ан Болейн. С голяма стратегическа сръчност съумява да избегне замесването си в това закононарушение, без да прояви непочтеност. Това е феноменално осъществяване със забележителна дълбочина и цялост. Подчиненият на Томас Мор Кромуел се играе от малко известния Лео Маккерн.
Едно от най-титаничните осъществявания в модерното американско кино, а може би най-великото, е въодушевеното обрисуване на бруталния боксьор Джейк Ла Мота от Робърт Де Ниро в класическия филм на Мартин Скорсезе, “Разяреният бик ”. Де Ниро изиграва ослепително Ла Мота по своя лична преценка и демонстрира насилието, параноята, експанзията, самосъжалението и побоя над брачната половинка. Изгражда облика си със средствата на градацията. Той е боец на кръга, само че стадиите от неговия живот са като рундовете в един боксов мач. Показват шеметното нанагорнище, а по-късно жестокото проваляне, напълняването и попадането в пандиза. Това е чиста, вълнуваща и интуитивна игра.
Някои артисти стартират, сходно на Оливие, с външните елементи и по-късно се задълбават във вътрешността и един дребен нервозен тик или тенденциозност може да отключи целия свят на персонажа. Дали това направи Даниел Дей-Луис с изключителния глас на Даниел Плейнвю в “Ще се лее кръв ” на Пол Томас Андерсън? Той беше захласнатия петролотърсач, който ексцентрично приказва като Джон Хюстън, произнася високопарни речи пред своите подчинени, насилва ги и ги манипулира. Дей-Луис овладява екрана по метод, по който доста малко артисти са в положение да го създадат, с изцяло наличие и техника.
И Оскарът отива при… Робърт Де Ниро
Не сaмо Брандо има такива осъществявания, със смъртоносна, безпогрешна, мускулеста мощ. Де Ниро ни предизвика с финалната сцена на кино лентата в долнопробния нощен клуб. Неустоимо неустрашим, Де Ниро пресъздава вълнуващия облик на чисто несъзнателен боксьор, който, изгубил гения си, попада в примката на личната си настъпателност, боязън и самоувереност.
Във кино лентата Де Ниро има превъзходната поддръжка на Кати Мориарти, Джо Пеши и Франк Винсънт, само че това беше неговият популярен миг в американското кино.
Да държиш Оскар е нещо, за което съвсем всеки артист мечтае. Първият притежател на премията е немският артист от епохата на нямото кино Емил Янингс. Впоследствие той е дискредитиран като агитатор на нацисткия режим. Когато през 1945 година войските на съдружниците навлизат в Берлин, той ги посреща, застанал посред руините със статуетката в ръка и крещи сърцераздирателно: “А имам Оскар! ” След него идва поредност от артисти, които печелят голямото почитание на феновете поради актьорската си игра. Ето моята фантастична петорка от най-хубавите номинирани артисти за Оскар на Оскарите.
Джеймс Стюърт беше аристократът, или по-точно божеството, от златната епоха на Холивуд. Неговата небрежна, само че завладяваща игра във кино лентата на Джордж Кюкор от 1940 година “Филаделфийска история ” е проява на това, по какъв начин да не се подчертава толкоз върху играта, а върху интуитивната поява на екрана. Той играе публицист и публицист със скептично отношение към висшето общество. Гласът, върлинестото му тяло, на което костюмите висят с непринудена грациозност, красивото му лице, излъчващо честност и палав комизъм, всичко това съставлява класическия Стюарт. Под този външен облик Капра съумя да открие и пристрастеността, а Хичкок по-късно извади по-тъмните нюанси в играта му. Но във “Филаделфийска история ” героят му беше един неизмеримо добър човек, който направи невъзможното да наподобява елементарно.
Изпълнението на Сидни Поатие в комичната драма “Lilies of the Field ” е много нетипично. В ролята му няма зряла възраст или достолепие. Поатие играе младеж, обкръжен от група източноевропейски монахини, които са съумели да преминат през Берлинската стена и да емигрират в Америка и в този момент се пробват да построят дребна черква – без пари, само че с непреодолима религия. Те преследват Поатие и не го оставят на мира, до момента в който не го трансформират в безвъзмезден служащ. Това е младежко, динамично осъществяване на ролята, пулсиращо с неприкритост и сила.
Ролята на сър Томас Мор по пиесата на Робърт Болт, “Човек за всички сезони ”, в началото се играе от Пол Скофийлд на театралната сцена. Той влага във филмовата й екранизация цялата си просветеност, нюанси и прилежност дружно с красиво модулирания си глас. Скофийлд беше популярен сценичен и кино артист, само че за жалост имаше релативно малко екранни функции, макар че осъществяването му на сър Томас Мор беше ослепително. Това е неговата първа огромна роля на популярен правист и държавен чиновник, който не може да поддържа повторният брак на Хенри VIII с Ан Болейн. С голяма стратегическа сръчност съумява да избегне замесването си в това закононарушение, без да прояви непочтеност. Това е феноменално осъществяване със забележителна дълбочина и цялост. Подчиненият на Томас Мор Кромуел се играе от малко известния Лео Маккерн.
Едно от най-титаничните осъществявания в модерното американско кино, а може би най-великото, е въодушевеното обрисуване на бруталния боксьор Джейк Ла Мота от Робърт Де Ниро в класическия филм на Мартин Скорсезе, “Разяреният бик ”. Де Ниро изиграва ослепително Ла Мота по своя лична преценка и демонстрира насилието, параноята, експанзията, самосъжалението и побоя над брачната половинка. Изгражда облика си със средствата на градацията. Той е боец на кръга, само че стадиите от неговия живот са като рундовете в един боксов мач. Показват шеметното нанагорнище, а по-късно жестокото проваляне, напълняването и попадането в пандиза. Това е чиста, вълнуваща и интуитивна игра.
Някои артисти стартират, сходно на Оливие, с външните елементи и по-късно се задълбават във вътрешността и един дребен нервозен тик или тенденциозност може да отключи целия свят на персонажа. Дали това направи Даниел Дей-Луис с изключителния глас на Даниел Плейнвю в “Ще се лее кръв ” на Пол Томас Андерсън? Той беше захласнатия петролотърсач, който ексцентрично приказва като Джон Хюстън, произнася високопарни речи пред своите подчинени, насилва ги и ги манипулира. Дей-Луис овладява екрана по метод, по който доста малко артисти са в положение да го създадат, с изцяло наличие и техника.
И Оскарът отива при… Робърт Де Ниро
Не сaмо Брандо има такива осъществявания, със смъртоносна, безпогрешна, мускулеста мощ. Де Ниро ни предизвика с финалната сцена на кино лентата в долнопробния нощен клуб. Неустоимо неустрашим, Де Ниро пресъздава вълнуващия облик на чисто несъзнателен боксьор, който, изгубил гения си, попада в примката на личната си настъпателност, боязън и самоувереност. Във кино лентата Де Ниро има превъзходната поддръжка на Кати Мориарти, Джо Пеши и Франк Винсънт, само че това беше неговият популярен миг в американското кино.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ