Знаменитата поетеса, преводачка и публицистка Надя Попова навърши 70 години
Надя Попова е основен редактор на формалното издание на Съюза на българските писатели, вестник „ Словото през днешния ден “. Носителка е на влиятелни национални и интернационалните награди за лирика и есеистика и за художествени преводи на класическа и модерна съветска литература, драматургия и философия – преводи, които сами по себе си съставляват прелестни креативен творби.
В неспокойните си търсения на изгубената човещина тази чаровница на словесната живопис е основала и продължава да основава лирика, която със своята многопластовост, магнетична въздействена мощ, синтезирана изразност и съответна до болежка бляскавост на посланията заема едно от най-значимите места в историята на българската поезия.
Основният креативен принцип на Надя Попова е пресъздаване на днешната бездуховна и безнравствена реалност освен както я вижда, чува, осезава, само че и най-вече както я претърпява. Външните обстоятелства и феномени са промислени и прочувствани, станали са нейно вътрешно съществуване, неин нравствен свят. Изострените сетива на поетесата се сливат с ненадейно нахлулата мисъл и асоциация и се допират до разрухата в родната България, пошлостите на бруталната действителност и веригите на всекидневието, проявявайки несекваща неотстъпчивост против пасивността и безразличието на актуалното ни общество.
„ Върви, не спирай. Няма да намериш
фонтана в парка. Някой го умъртви.
Стърчат като прерязани артерии
опръскани с ръждива кръв тръби.”
Неповторимият по своята характерност лиричен речник на Надя Попова е постоянно настрана от всевъзможни словесни декори, подправени извисености и сладникави стилизации. В него преобладават приглушена във вглъбения размисъл елегична тоналност и надълбоко откровен, несравнимо изразителен поетичен почерк. Сетивното знание и прекарване в стиховете ѝ носи увличащ и витално достоверен естетически смисъл, изразен с пластична изваяност, блестяща метафоричност и пулсиращ вътрешен темп. Например вълнуващите и вълшебно уловени мигновения в следния фрагмент от поемата ѝ „ Друго изречение за любовта”:
„ Тя е аромат на листа от орех,
в пръстите ни стрити,
брезов катедрален свод,
огласян от щурците,
въздухът сребрист, скърпен от пеперуди,
и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
тя е скитникът, качил се без билет на влака –
да повярва самичък,
че някой някъде го чака;
тя е гласен тон и основна писмен знак,
пари гърлото ти, устните напуква;
будна кома наречи я, сън нескрито –
зрящ те прави и те ослепява.”
Тревожната реалност на изтерзана България извиква у майсторската художничка на писмовността трагично прочувствен шок от заобикалящата ни следдесетоноемврийска физическа и духовна мизерия, в който откриваме по едно и също време сурово реалистично отричане и нестихващо състрадание към съвременниците ни поради ограничеността на обществения им опит и лесното им изпадане в заблуди:
„ Липов мирис, италиански шлагери...
Сякаш няма рецесия и е нямало.
А измежду центъра богоизбран –
викове и клади от ненавист.
Боже в небесата ли, в душите ли,
кой зася ни в тази почва прашна?
Колко доста ангели-спасители,
а в близост е все по-страшно.
Гроздовете на гнева са смачкани,
само че къде е виното ни, братя?!
И липите прецъфтяват в здрача.
И се мятаме под сърпа на луната.”
Изумителната поетеса Надя Попова ражда своите проникновени послания с потомствена осведоменост, само че и вижда света в нюанс, изтръгнат от душата ѝ. В разнопосочните и обагрено изваяни размишления на авторката ранимостта, болката, страданието като самопознание и самосъд и непрекъснатата жадност за реципрочност подхранват стройността и хармонията на нейния креативен свят и каляват духа като извори на възвишено и човеколюбиво смиреномъдрие, което няма възраст.
„ Звезден дъжд дават обещание. Но в облаци
е небето вечерно.
Всеки ден побелявам от ден на ден,
а от вътрешната страна е все по-черно.
...
Концерт на щурци по мрак,
надалеч пролайва куче.
Замина последният трен.
Каквото можа – се случи.
Вечерното сияние
в зениците ми се къпе.
Под родовото дърво
чакат ме сенки скъпи.
А хълмите тъдява
тържествено ще ме изпратят
полегна ли в тази пръст,
с концерт за щурци и вятър.”
Вдъхновеното и съкровено изповедно изкуство на Надя Попова е проникнато от озарението на мисълта и възприятията. То съумява да внуши на читателя блян към вътрешно равновесие и едно изключително чувство за нравствен издръжливост. А точно, че човек би могъл да превъзмогне себе си, с цел да остане и да победи.
В неспокойните си търсения на изгубената човещина тази чаровница на словесната живопис е основала и продължава да основава лирика, която със своята многопластовост, магнетична въздействена мощ, синтезирана изразност и съответна до болежка бляскавост на посланията заема едно от най-значимите места в историята на българската поезия.
Основният креативен принцип на Надя Попова е пресъздаване на днешната бездуховна и безнравствена реалност освен както я вижда, чува, осезава, само че и най-вече както я претърпява. Външните обстоятелства и феномени са промислени и прочувствани, станали са нейно вътрешно съществуване, неин нравствен свят. Изострените сетива на поетесата се сливат с ненадейно нахлулата мисъл и асоциация и се допират до разрухата в родната България, пошлостите на бруталната действителност и веригите на всекидневието, проявявайки несекваща неотстъпчивост против пасивността и безразличието на актуалното ни общество.
„ Върви, не спирай. Няма да намериш
фонтана в парка. Някой го умъртви.
Стърчат като прерязани артерии
опръскани с ръждива кръв тръби.”
Неповторимият по своята характерност лиричен речник на Надя Попова е постоянно настрана от всевъзможни словесни декори, подправени извисености и сладникави стилизации. В него преобладават приглушена във вглъбения размисъл елегична тоналност и надълбоко откровен, несравнимо изразителен поетичен почерк. Сетивното знание и прекарване в стиховете ѝ носи увличащ и витално достоверен естетически смисъл, изразен с пластична изваяност, блестяща метафоричност и пулсиращ вътрешен темп. Например вълнуващите и вълшебно уловени мигновения в следния фрагмент от поемата ѝ „ Друго изречение за любовта”:
„ Тя е аромат на листа от орех,
в пръстите ни стрити,
брезов катедрален свод,
огласян от щурците,
въздухът сребрист, скърпен от пеперуди,
и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
тя е скитникът, качил се без билет на влака –
да повярва самичък,
че някой някъде го чака;
тя е гласен тон и основна писмен знак,
пари гърлото ти, устните напуква;
будна кома наречи я, сън нескрито –
зрящ те прави и те ослепява.”
Тревожната реалност на изтерзана България извиква у майсторската художничка на писмовността трагично прочувствен шок от заобикалящата ни следдесетоноемврийска физическа и духовна мизерия, в който откриваме по едно и също време сурово реалистично отричане и нестихващо състрадание към съвременниците ни поради ограничеността на обществения им опит и лесното им изпадане в заблуди:
„ Липов мирис, италиански шлагери...
Сякаш няма рецесия и е нямало.
А измежду центъра богоизбран –
викове и клади от ненавист.
Боже в небесата ли, в душите ли,
кой зася ни в тази почва прашна?
Колко доста ангели-спасители,
а в близост е все по-страшно.
Гроздовете на гнева са смачкани,
само че къде е виното ни, братя?!
И липите прецъфтяват в здрача.
И се мятаме под сърпа на луната.”
Изумителната поетеса Надя Попова ражда своите проникновени послания с потомствена осведоменост, само че и вижда света в нюанс, изтръгнат от душата ѝ. В разнопосочните и обагрено изваяни размишления на авторката ранимостта, болката, страданието като самопознание и самосъд и непрекъснатата жадност за реципрочност подхранват стройността и хармонията на нейния креативен свят и каляват духа като извори на възвишено и човеколюбиво смиреномъдрие, което няма възраст.
„ Звезден дъжд дават обещание. Но в облаци
е небето вечерно.
Всеки ден побелявам от ден на ден,
а от вътрешната страна е все по-черно.
...
Концерт на щурци по мрак,
надалеч пролайва куче.
Замина последният трен.
Каквото можа – се случи.
Вечерното сияние
в зениците ми се къпе.
Под родовото дърво
чакат ме сенки скъпи.
А хълмите тъдява
тържествено ще ме изпратят
полегна ли в тази пръст,
с концерт за щурци и вятър.”
Вдъхновеното и съкровено изповедно изкуство на Надя Попова е проникнато от озарението на мисълта и възприятията. То съумява да внуши на читателя блян към вътрешно равновесие и едно изключително чувство за нравствен издръжливост. А точно, че човек би могъл да превъзмогне себе си, с цел да остане и да победи.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ