20 години от смъртта на даровитата певица Надя Харитонова
Надя Харитонова (26 април 1928 – 27 август 2005) притежаваше глас, заслужен да украси всеки огромен европейски спектакъл. Като артистка и човек бе прекомерно скром на и даже склонна да се подцени (нещо рядко в гилдията!) и при все това направи една добра кариера, въпреки всичко, до известна степен, остана под сянката на своя брачен партньор – доста заслужилия за Русе и България, диригент Ромео Райчев.
На русенска сцена Надя пресъздаде над 30 функции – освен това много разднородни и сложни, откакто 9 години (от 1948 до 1957) блестеше в състава на Държавната опера в Стара Загора. Всъщност тя е родена в този прелестен южнобългарски град на артисти и поети, където бива открита още като ученичка в девическата гимназия от младия тогава Ромео Райчев. Гласът ѝ е превъзходен, обемен лирикоколоратурен сопран, повече естествено подложен, в сравнение с школуван (учи при известния баритон и добър вокален възпитател Стойко Диков), с благоприятни условия да преодолява с лекост и подраматичен репертоар.
Дебютът ѝ е в Старозагорската опера, в „ Отвличане от Сарая ” на Моцарт , в централната сопранова роля, Констанца – много мъчно начало за една начинаеща, без приключена консерватория и какъвто и да е театрален опит артистка. Но триумфът е така безапелационен, че още от първите си сезони се утвърждава като съществена певица за театъра на Стара Загора и ръко водството непрестанно подвига категорията ѝ, разпорежда ѝ нови отговор ни задания. Красивият ѝ, компактен, обработен в италианската традиция глас блесва и в функции, като: Виолета в „ Травиата “, Фрау Флут във „ Ве селите уиндзорки “ на Ото Николай, Марженка в „ Продадена булка “ на Сметана, Мюзета от „ Бохеми “ на Пучини.
През 1957 година Надя Харитонова идва в Русе , дружно със брачна половинка си – той като основен диригент, а тя като водеща колоратурка. И пое репертоара на колоратурните и лиричните сопрани, дублира се с одобрената примадона Пенка Маринова и в колоратурния репертоар (Лейла, Норина, Розина, Джилда) я превъзхождаше във вокално отно шение. Специализира при огромната румънска певица и възпитател проф. Арта Флореску.
Направи поредност от функции от класическия репертоар: Лейла от „ Лов ци на бисери “ на Бизе, Мюзета от „ Бохеми “ на Пучини, Церли на от „ Дон Жуан “ на Моцарт, Норина от „ Дон Паскуале “ и Адина от „ Любовен балсам “ на Доницети, Констанца от „ Отвличане от сарая “, Сузана от „ Сватбата на Фигаро “, Царицата на нощта от „ Вълшебната флейта “ на Моцарт. Но без подозрение върхова нейна изява беше свръх сложната партия на Лакме от операта на Лео Делиб. Тази роля доста ѝ лежеше – тя притежаваше и нужната екзотична красота за нея, и найважното – гласа! Кристалночистите тонове на Ария на звънчетата от второто деяние бяха като същинска огърлица от брилянти! Това бяха найдобрите ѝ функции, които тя поддържаше на забележително певческо ниво, освен това – години наред. Сред тях най-дълго изпълняваше две от централния репертоар: Джилда от „ Риголето “ на Верди и Розина от „ Севилският бръснар “ на Росини. Тези две съществени заглавия се играеха в Русе съвсем всяка седмица, в тях гостуваха и доста наши и непознати пе вици, само че немного от тях доближиха до певческата класа на Харитонова.
Бих споделил, че изключително ѝ прилягаха функциите на субретките и лиричките, които Надя изпълняваше с доста обаяние и миловидна непринуденост и доверчивост.
В края на 1965 година диригентът Ромео Райчев, дружно младата режисьорка Цветана Андреева- Прохазка, чешка възпитаничка, сложи за първи път след столицата шедьовъра на Доницети „ Лучия ди Ламермур Надя Харитонова. Театърът посегна към това мъчно белкантово заглавие, тъй като разполагаше с първо класни вокалисти като Николай Здравков и Надя Харитонова. Разбира се, имаше и други положителни артисти, способни да покрият двете централни функции, само че мисля, че те не се осмелиха да ги изпълнят. Спектакълът се трансформира в успех на белкантото. Николай Здравков беше неосъществим като Едгардо, а Надя бе завладяваща – изключително във вокално от ношение – Лучия. Отличната ѝ школа и тук ѝ разреши, без изпитание и външни резултати, да построи сложния в певческо и музикално отношение облик. Голямата сцена на полудяването на героинята тя из гради театрално доста спестовно – тук всичко бе в пеенето, в изрази телността на вокала. Плавната, сладостна кантилена като че ли бе написана особено за нейния глас. Всъщност без нея „ Лучия “ нямаше да може да се осъществя по този начин сполучливо в Русе. Тридесет и две години след този незабравим театър идната режисура на диригента Методи Матакиев беше просто недоизработена и с много небрежно и недобре селекциониран солисти чен състав.
Немалко бяха и българските героини на артистката.
Ромео Райчев беше огромен труженик на българската опера и до момента в който ръководеше му зикално института, на тази сцена постоянно, всеки сезон, се поставяха опери, балети и оперети от водещите наши създатели: Маестро Атанасов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Александър Райчев, Георги Златев- Черкин, Димитър Сагаев, и изключително от Парашкев Хаджиев. Сред найярките и приключени български облици на Надя бяха: Калина от „ Имало едно време “ на Хаджиев (в Златния фонд на БНР се пази осъществяването ѝ на тази сложна, виртуозна в певческо отношение роля), Хубавела от „ Момчил “ на Любомир Пипков, Милкана от „ За пустялата воденица “ на Маестро Атанасов (също в Златния фонд), Елена от „ Бунтовна ария “ на Георги Златев Черкин, Царицата от „ Мария Десислава “ на Парашкев Хаджиев...
От оперетния репертоар се насочи към героините:
Силва от „ Цари цата на чардаша “ (Калман), Розалинда от „ Прилепът “, (Щраус- син), Марица от „ Графиня Марица “ (Калман), Ана Главари от „ Веселата вдовица “ (Лехар) и съумя да се наложи като постабилната от титуляр ката Мими Николова, изключително в певческо отношение, изпълнителка. Наред с огромните си функции, като същински и правилен на театъра актьор, Надя Харитонова години наред изпълняваше и редица междинни и дребни партии – Жрицата в „ Аида “, Овчарчето в „ Тоска “, Ангелски глас в „ Дон Карлос “, Инес в „ Трубадур “, Пусет от „ Манон “, Фраскита в „ Кармен “ и други, без да се смята за примадона, да капризничи и да се големее, за разлика от други артистки, с поскромни благоприятни условия от нейните.
Днес мястото ѝ в Русенската опера и в българския оперен спектакъл е празно.
