Черно на бяло: вярно ли е, че САЩ и НАТО излъгаха Москва
Надвисналата заплаха от война в Украйна ни задължава да отправим взор обратно в историята, с цел да открием дълбоките корени на днешното високоволтово напрежение. Затова дано обобщим историческите обстоятелства.
Измамиха ли Москва за разширението на НАТО
Руската публична теория и агитация от много време повтарят най-много следното: Съединени американски щати и НАТО излъгаха Горбачов, че Алиансът няма да се придвижи нито сантиметър на изток – именно това е повода за днешните напрежения. Всъщност обаче такова заричане на никое място не е скрепено черно на бяло. Днес към този момент са налице задоволително благонадеждни документи и източници, от които излиза наяве какво се е случило през онази паметна 1990 година, когато беше взето решението за обединяването на Германия.
Според немския „ Зюддойче Цайтунг “ никой не е изучил тези материали по-добре от харвардската историчка Мари Илис Сарот, която предходната година издаде третата си книга, отдадена на края на Студената война. Книгата се споделя „ Нито сантиметър “, като заглавието препраща таман към противоречивото заричане, че НАТО няма да се уголемява. Срещу Сарот постоянно се употребява аргументът, че като американска гражданка тя самата е пристрастна, напомня немското издание, но противопоставя извода си, че никой не е положил толкоз старания за историческата правдивост, колкото самата Сарот. Статията в немското издание е озаглавена „ Измамен ли беше Съветският съюз от Запада? “.
Обширен диалог с 54-годишната историчка е оповестен в различен немски вестник – „ Велт ам Зонтаг “. Пред това издание тя напомня, че при започване на 1990 година основният въпрос гласи: Какво следва оттук нататък? Студената война е свършила, само че на територията на тогавашната Германска демократична република към момента има 380 000 руски бойци. И изобщо не е ясно дали Москва ще се съгласи Германия да бъде още веднъж обединена. В изявлението си за „ Велт ам Зонтаг “ историчката изяснява:
„ В началото на 1990 се организираха редица дипломатически диалози. В един от тях тогавашният държавен секретар на Съединени американски щати Джеймс Бейкър споделил на Горбачов почти следното: „ Как Ви звучи една такава хипотетична концепция: Вие разрешавате на Германия да се сплоти, а ние Ви споделяме, че НАТО няма да се придвижи даже на сантиметър в източна посока “. На което Горбачов дал отговор: Да, звучи като добра концепция, можем да я обсъдим в бъдеще. “
Мари Илис Сарот напомня, че към този диалог няма подозрения, само че в това време на хартия не е подписвано нищо. Черно на бяло съществува единствено известният Договор „ 2+4 “ от септември 1990.
1990 година: външните министри на Съединени американски щати, Англия, Съюз на съветските социалистически републики, Франция, Германска демократична република и Федерална Република Германия при подписването на Договор „ 2+4 “ в Москва
„ В този контракт написа, че НАТО има право да разшири зоната, в която работи член 5 за задължението на организацията да пази своите членове – да я разшири оттатък линията на Студената война, т.е. и върху територията на Германска демократична република. Москва го е подписала. Но Путин през днешния ден го премълчава, тъй като този факт не му е преференциален. “
Историчката приказва и за спорните изказвания на Михаил Горбачов, който през 2014 споделя, че по време на договарянията за обединяването на Германия не е ставало дума за НАТО. Но архивите на самия Горбачов съдържат записка, че той персонално е приказвал с американския външен министър Бейкър за НАТО. И е споделил догатката си, че страните от Средна и Източна Европа желаят да изоставен Варшавския контракт и по-късно да влязат в НАТО. С други думи, обобщава Сарот, говорено е за НАТО.
В обширното изявление във „ Велт ам Зонтаг “ става дума и за последната обява на „ Шпигел “ по същата тематика, в която се цитират „ новооткрити източници “. Те също удостоверяват, че – за разлика от казаното през 2014 от Горбачов – в договарянията за обединяването на Германия източното разширение на НАТО е участвало като тематика. Двама дипломати, които вземат участие в тогавашните договаряния – германецът Юрген Хробог и американецът Реймънд Сейц – през 1991 година са на мнение, че Западът въпреки всичко е поел уговорката да не уголемява НАТО оттатък Елба. Работата обаче е там, че техните началници – президентът на Съединени американски щати Джордж Буш и канцлерът на Федерална Република Германия Хелмут Кол – не са ги упълномощавали за такива обещания. По този въпрос историчката споделя:
„ Ако в границите на договарянията „ 2+4″ Сейц и Хробог въпреки всичко са преговаряли със Съветите за бъдещето на НАТО – и то макар напътствията от Белия дом и от канцлерството, те са надвишили пълномощията си. И няма значение кой какво си е спомнял през 1991 година – онова, което се брои, е публично подписаното през 1990. А то е ясно, такава е била формалната позиция на Федералната република, Англия, Франция и Съединени американски щати. “
Външните министри на Франция, Германска демократична република, Федерална Република Германия, Англия и Съединени американски щати по време на договарянията „ 2+4 “ в Бон
По-нататък в диалога с историчката става дума за последвалата фаза на разведряване в връзките сред Запада и Москва. По този въпрос Мари Илис Сарот споделя:
„ Имаше три решаващи момента: един още при ръководството на Джордж Буш, другите два към този момент при Бил Клинтън. От позиция на Буш Студената война беше извоювана от НАТО, така че нямаше потребност от нов кротичък ред или от каквито и да било промени. (…) Буш ясно даде да се разбере, че новият кротичък ред в Европа ще бъде прекомерно сходен на остарелия и по този метод смъкна от дневен ред всички вероятни други възможности, примерно неутрална Средна Европа, в случай че не и разпускането на НАТО. “
Вторият решителен миг, съгласно историчката, настава в мига, когато по време на мандата на Бил Клинтън няколко източноевропейски страни, като да вземем за пример Полша и Унгария, ясно споделят, че желаят да влязат в НАТО. Тя цитира думите на Клинтън – така, както ги е преразказала и в книгата си „ Нито сантиметър “: „ Момент. Нека не бързаме толкоз. Защото ще ни се появи проблем. Какво ще стане тогава с Украйна? Какво ще стане с другите някогашни руски републики? “. Според историчката Клинтън си е давал сметка, че през Европа още веднъж ще се тегли разграничителна линия: сред страните, които са под закрилата на НАТО, и тези, които не са.
„ В началото на 1994 Клинтън споделя почти следното: „ Проблемът е най-много Украйна. Няма да има дълготраен мир, в случай че оставим Украйна на произвола на ориста “. Едва не паднах от стола, когато прочетох това. “
Русия и Украйна: историята на един спор
1991: Разпадането на Съюз на съветските социалистически републики и основаването на Оперативно-наблюдателно дело
През декември 1991-а Украйна, Русия и Беларус подписват разпадането на Съюз на съветските социалистически републики. Москва очевидно разчита да резервира въздействието си в границите на Общността на самостоятелните страни и посредством доставки на на ниска цена газ. Но не се случва по този начин. Русия и Беларус основават страни съдружници, а Украйна все по-често стартира да насочва погледа си на запад. На фотографията: Л. Кравчук, Н. Назарбаев, Б. Елцин и Ст. Шушкевич.
Историчката напомня, че на този декор администрацията на Бил Клинтън създава една междинна фаза: по този начин нареченото „ Партньорство за мир “, в чиито рамки страните от Средна Европа последователно да се придвижат към участие в НАТО, а партньорството да бъде отворено и за страни като Украйна, Беларус и Казахстан.
„ Това решение не беше изключително известно, тъй като Полша и Унгария желаеха незабавно да влязат в НАТО. Но „ Партньорство за мир “ имаше едно огромно преимущество: то беше задоволително за всички участващи, в това число и за Русия, която даже се причисли. Полша от сърце мразеше тази концепция, само че Бил Клинтън убеди Лех Валенса. “
„ Сивата зона, зародила в дните сред 8 и 25 февруари “
В края на изявлението историчката стига до третия решаващ момент, предопределил днешното напрежение сред Русия и НАТО: „ За него е отговорен освен Клинтън, само че и Елцин. Първоначално демократизацията в Русия потръгна многообещаващо, само че през октомври 1993 Елцин изпрати танкове против парламентаристите. А още по-лошо беше нахлуването в Чечения през 1994. За поляците това беше повратният миг, таман тогава те споделиха: След като Русия нахлува в Чечения, ние имаме потребност от закрилата на член 5. Източноевропейците усилиха натиска. Да не забравяме и междинните избори в Съединени американски щати, извоювани от републиканците, които бяха за разширението на НАТО. Под натиска на тези събития, а и в следствие от Меморандума от Будапеща, с който Украйна се отхвърли от нуклеарните оръжия и по този начин изгуби част от значимостта си, Клинтън промени своето мнение и даде на източноевропейците член 5. И от този момент поехме по пътя, на който се намираме в този момент. “
В този откъс Мари Илис Сарот препраща към тогавашното решение на Украйна да съобщи не Руската федерация нуклеарните оръжия от руско време. По мотив нейните заключения „ Зюддойче Цайтунг “ обобщава:
„ Тоест, никога не е имало юридически обвързващи обещания или контракти за ролята на НАТО след обединяването на Германия. В договарянията за външнополитическите аспекти на немското обединяване (преговорите „ 2+4″) тематиката повече не се появява. Това си остава една сива зона, зародила в устната връзка в дните сред 8 и 25 февруари. “
