Наближаваше полунощ. Стоях на улицата под дъжда и се чудех

Наближаваше среднощ. Стоях на улицата под дъжда и се чудех накъде да поема. В едната ръка държах сак с облекла, с другата галех корема си. Правех го неосъзнато, желаех като че ли да почерпя кураж от детето в утробата си. Чувах по какъв начин вятърът свири, а дъждът се усили. Стиснах зъби, пробвайки се да не се разплача. Бях си дала обещание, че каквото и да става, и една сълза няма да пророня.
Не заплаках, когато ми оповестиха, че бебето ми може да се роди с увреждания, не дадох воля и на болката си. Забраних си да пострадвам и щом научих, че брачният партньор ми, е решил да ме прокуди от живота си, с цел да може любовницата му да заеме мястото ми, само че дано карам подред.

Знаех за нея още преди да забременея. Въпреки това рискувах да зачена, надявайки се, че детето ще скрепи брака ни. Няколко дни откакто Стамен разбра, че ще става татко, любовницата му ми се обади по телефона и присмехулно попита: „ Наистина ли мислиш, че по този начин ще го задържиш до себе си? “ Преди да й отговоря, се засмя и прекъсна диалога. В този миг почувствах какъв брой доста я мразя. Тази жена целеше да ми отнеме мъжа, дома, очакванията. Бях подготвена да се боря за фамилията си, в случай че в действителност то съществуваше. Щях да се възползвам от всеки късмет да запазя брака си, само че не го получих.
В началото Стамен като че ли се помири с бъдещото бащинство. Придружаваше ме на прегледите, боядиса стаята, която взехме решение да бъде детска, дружно избрахме мебелите и бебешките дрешки. За малко онази изчезна от хоризонта. И по този начин, пристигна моментът, когато научихме, че ще имаме момиченце, лекарите побързаха да ни попарят с новината, че плодът май е с вродена особеност.

Дори името не бяхме избрали, а те го осъдиха да бъде неработоспособен. Стамен откачи. Крещеше и псуваше, че не желае урод в дома си. Убедена съм, че в случай че имаше опция за аборт, със мощ щеше да ме принуди да го направя. И тогава в злобата си той ми сложи ултиматум: или да се откажа от изрода, или с брака ни е свършено. Не желаех да го чувам: толкоз безчовечен звучаха думите му. От майчина обич към нероденото събрах храброст и отговорих на крясъците му твърдо и изрично, че и самия демон да родя, отново не бих се отказала от рожбата си. После замлъкнах, учудена от себе си. Усетих, че в очите ми напират сълзи. Стиснах зъби, заповядвайки си да преодолея болката и шока. Още обаче не се бях изправила пред суровата реалност. Стамен отстъпи крачка обратно, размаха пръст, съскайки, че щял да ми даде да схвана. Звучеше заплашително, само че в оня миг ми беше все едно. Седмица по-късно, малко преди да си легна, чух, че входната врата внезапно се отваря и до ушите ми доближи женски смях – мощен и лукав.

Познах незабавно любовницата на мъжа ми. Двамата нахлуха прегърнати в спалнята. Олюлявайки се, блъскайки се ту в едната, ту в другата стена, Стамен ми подреди: „ Ти и бебето ти изчезвате незабавно отсам. За вас няма място в къщата ми. “ На лицето ми се изписа неразбиране и една издайническа сълза понечи да се стече по бузите ми. За следващ път стиснах зъби, обещавайки си, че няма да рева пред тях. „ Излизай! “ – жестоко повтори мъжът, чието дете носех под сърцето си.
Така в среднощ се озовах на улицата под проливния дъжд. Без да обмислям и да имам какъвто и да е проект, стиснах сака и потеглих да прекосявам. Толкова бях вглъбена в драмата, която преживявах, че не видях фаровете на приближаващата се кола и не осъзнах, че водачът спря безусловно на крачка от мен. В идващия миг една ръка ме хвана и угрижен глас попита:

„ Добре ли си? “ За повторно онази вечер ориста ме изненада. Познавах мъжа: Галин – притежателят на дребен автосервиз. Със Стамен постоянно използвахме услугите му, когато колата ни се повреждаше. Мълчалив и мирен човек, не обичаше доста да приказва. Той не ме попита нищо, просто ме предложения да преспивам в дома му.
Някои хора не се нуждаят от думи – виждат със сърцето си. На другия ден Галин сподели нещо, което ме раздруса: „ Не си отивай. Остани, до момента в който не си подготвена сама да си тръгнеш. “ Кимнах с глава и за първи път, откогато си бях дала обещание, че няма да рева, наруших клетвата си. Сълзи на признателност и облекчение се стекоха по лицето ми. Какво ще стане отсега нататък, времето ще покаже. Важното е, че през онази страшна нощ и след толкоз премеждия, срещнах мъжа, подготвен да се бори за мен и бебето ми.
Тина
Инфо: Лична драма