На всеки свети Валентин интернет се залива от снимки на

На всеки свети Валентин интернет се залива от фотоси на известни двойки, а по-късно изчезват до идващия. Но същинската обич не трае единствено един ден в годината. В рубриката на Traffic News „ Великите любовни истории на ХХ век”, всяка седмица ще ви описваме за една гореща двойка, останала вечно в историята с пламенната си любов и от време на време с главозамайващата си скандалност - алкохол, изневери, опити за самоубийство, мафиотски връзки, опустошение, проваляне, секс, кавги, още секс, изменничество и амнистия.

Това е историята на двама души, влюбени в словото и един в различен – може би най-четеният актуален български стихотворец, Дамян Дамянов, и Надежда Захариева – също поетеса, прозаик и текстописец.

Интересни неща споделя за него в спомените си писателят и режисьор Станко Михайлов.
Двамата се срещнали за пръв път през 1964 година, когато Михайлов му занесъл свои стихове в редакцията на вестник „ Народна младеж”. По това време, след излизането на стихосбирката му „ Ако нямаше огън”, Дамянов е бил прочут и окъпан от читателската любов.



Съвременници споделят, че на един негов лиричен рецитал в Клуба на културните дейци на столичната ул. „ Раковски” 108 е нямало място даже топлийка да се хвърли. Паметна била и първата среща сред Станко Михайлов и Дамян Дамянов. „ Седеше самичък зад бюрото си вляво от вратата, потопен в цигарен пушек. Пое свитъка, погледна ме през очилата си с огромните си красиви очи, след това се взря в мен и стартира да чете, издавайки тежко и шумно дишане ", написа Михайлов. Поетът прочел стиховете на кандидат-сътрудника и най-после го попитал: «Защо сте толкоз печален?”

Не вървяло Станко да му споделя всичките си премеждия и ужаси от прекараното без родители детство и задал същия контравъпрос. Не получил отговор и си тръгнал сломен. Малко по-късно прочел оповестено едно от стихотворенията си. След втората им среща почнало неразделното им другарство, траяло до гибелта на Дамян Дамянов.
Малко след запознанството им, огромният наш стихотворец станал редактор в сп. „ Пламък”, ситуирано в постройката на Съюза на българските писатели, която била покрай квартирата на Станко Михайлов. Станко се трансформира в изповедник на поета, който обаче, макар инвалидизиращото го заболяване, не му пречи да търси обич и интимна непосредственост с представителките на противоположния пол.



Неочаквано на фона на тези изгарящи усеща, един ден в кабинета на Дамянов се появило едва, високо и срамежливо момиче. Това била Надежда Захариева – млада поетеса от доста оскъдно многодетно семейство от Сандански и бъдеща майка на трите му деца. Поетът небрежно разказал на приятеля си за нея и изведнъж го уведомил, че момичето е положително, почтено и непретенциозно и работата отива на сватба.

През 1964 година се омъжва за най-прочувствения лирик в актуалната ни лирика - Дамян Дамянов, ражда му три деца и в продължение на 35 години е негова опора, брачна половинка и вдъхновителка за някои от най-хубавите му стихове.

Неведнъж злонамерени люде са упреквали Надежда Захариева, че се е омъжила едвам 20-годишна за “сакатия” стихотворец само поради славата, парите му и тънката сметка, че ще я издигне в писателските среди като свое протеже. Надежда обаче в никакъв случай не е обръщала внимание на сходни обвинявания. Единственото пояснение за избора си на сътрудник в живота прави в романа си “Тя и тримата” (2003), поставяйки следната имитация в устата на героинята си: “Омъжих се по въображение.”

Навръх новата 64-та година, Дамян изненадва Надежда с не чак толкоз сантиментално поднесеното предложение: “Абе, положително момиче си, що не се оженим?”

Можела ли е наивната провинциалистка да се довери на мъж, който, единствено няколко дни преди срещата с нея е молил доверения си другар Станко да намери някаква студентка в квартал “Иван Вазов”, по която доста си падал?

Явно да, тъй като доста скоро по-късно Дамян споделя на Станко, че нещата с новото момиче отиват на женитба и по тази причина, вместо да търси всякакви засукани студентки по кварталите, по-добре да почне да търси музиканти, кумове и всичко останало, което си би трябвало за една венчавка.

Шест месеца по-късно, на 23 юли, Дамян и вяра си разменят брачни халки и обети.

От деня на сватбата им до деня на гибелта на Дамянов, Надежда праволинейно и с заслужен за удивление издръжливост ще прави съпружеските си отговорности. Отначало сътрудниците и приятелите на поета одобряват постъпката й като висша форма на всеотдайност – въпреки всичко не всеки би бил податлив да се обвърже с човек с толкоз съществено и необратимо физическо увреждане. Но с времето хората от близкото им обграждане осъзнават, че за Надежда това не е повинност, не е кръст, който мъкне на гърба си като мъченица. Защото за една обичаща и отдадена жена никой човешки кусур не е наказване. Нито пък билет за парадайса.

Тя освен в никакъв случай не го изоставя, само че и му ражда три деца.



Надежда знае и за копнежите му и те не я тормозят ни минимум. Нито го укорява. Дори когато схваща, че негов другар му е помагал да реализира връзки с други дами, водейки го при тях! Тя е практична жена, тя е мъдра жена и й е ясно, че за човек в ситуацията на Дамян му е не просто значимо, а напряко належащо някой различен отвън фамилното легло да му дава самочувствие. Питат я по какъв начин приема обстоятелството, че мъжът й е писал любовни стихове за други дами, а тя споделя, че не й е било прелестно, несъмнено, обаче сцените на ревнивост не влизат в визиите й за почтено държание. Понася героично и тежкия удар, които поета и нанася с творбата си „ Таванът, където не я показва в изключително добра светлина. Освен това Дамянов постоянно обича да се майтапи, че 23 юли са убити двама български поети – Вапцаров, когато е разстрелян. И Дамянов, когато се е оженил.

Такава е Надежда – безконечният пазач, застанал до неговото рамо. И не го играе жертва, тъй като знае, че е пратена на този свят, тъй като, както самата тя споделя, “трябвала съм на едно момченце.”

Когато я питат по какъв начин устоя да съжителства с човек, който освен че е неработоспособен, ами и мъчен темперамент, тя дава отговор умерено и малко: “Аз не устоявам. Аз пребивавам. Това е моят живот.”

Когато през 93-а здравето му се утежнява и би трябвало да постъпи за лекуване във ВМА, Надежда знае, че единственото нещо, което ще му попречи да падне духом е, в случай че види новата си книга отпечатана. Затова се обажда на Иван Гранитски и го пита по кое време ще излезе, тъй като, по този начин и по този начин, Дамян е в болница и сега му би трябвало някаква наслада. Книжното тяло било готово, само че корицата – още не, бил отговорът. Тогава Надежда поръчва да й подвържат няколко екземпляра с подръчни материали и да й ги пратят в болничното заведение. Ефектът е предстоящият: Дамян се посъвзема и когато към този момент може да седи в леглото, написва на една от спонтанните книги: “Наде, извинявай, че съм още жив. Ти си отговорна. Както и за появяването на тази книга. Твой грабител, Дамян.”

Последните месеци от живота си Дамян Дамянов прекарва прикрепен към легло, закачен към кислороден уред. Въпреки че общуването с него е извънредно затруднено, Надежда въпреки всичко измисля метод да го прави – чрез писменост, написана на парче картон.