Тържество по повод 24 май пред Народната библиотека
На гала пред Националната библиотека, проведена обичайно от Столичната община, за първи път прозвучa в целокупност химна " Върви, народе възродени ".
Най-масовото осъществяване на българския всеучилищен химн е по случай 130 години от написването на текста му от Стоян Михайловски, както и във връзка 50-годишнината от слагането на паметника на светите братя Кирил и Методий.
В празничната стратегия прозвуча стихотворението на Иван Вазов „ Аз съм българче “, изпълнено от най-малките участници в тържеството - първолаците Юрий Борисов и Боряна Бояджиева от Частно главно учебно заведение „ Питагор “.
Официално слово произнесе поетът Иван Ланджев.
Ето и цялото слово на младия стихотворец:
Дами и господа,
Скъпи деца,
Уважаеми съграждани,
Нека си представим паметника и пространството към него рано тази заран. Или която и да е заран. Не е почнала подготовката за празненството, няма ги формалните посетители, към момента не са пристигнали медиите. Градинката е пуста. С няколко изключения, несъмнено, само че и те не се заседяват – минувачите, които бързат за работа и пресичат диагонално, говорейки нещо на умния си телефон; или пък ранобудните кучета, които са извели сънливите си стопани на разходка. По брой те превъзхождат ранобудните читатели, изкачващи стълбите на Националната библиотека (читалните отварят в 8:30). Случва се да има и няколко индивида, избрали да изпият първото си кафе на пейките от двете страни на Светите братя. Но и те не остават дълго.
Всички ние просто минаваме отсам, нарамили своето противоречие по най-различни въпроси.
През последните години се караме защо ли не. Положението е такова, че като не останат повече тематики за препирни в делника ни, започваме да спорим и за празника. Не можем да се разберем даже по кое време и какво да честваме. Караме се за религиозните и за светските си празници, за патриотичните също – какъв брой и задоволително ли са патриотични, за тези, които идват извън, за своите и непознатите, за нашите и вашите...
И единствено на 24-ти май всички сме тук и споделяме едно и също, неподправено неспокойствие. И не минаваме поотделно, а вървим дружно. Изкушавам се да кажа – към светла бъднина.
Тук сме дружно, не тъй като някой ни е предиздвикал, а тъй като единствено през днешния ден сме по този начин несъзнателно единомислещи. 24-ти май е най-безспорният ни празник. В календара ни няма различен толкоз безапелационен, безспорен мотив за споделена наслада.
Защо се получава по този начин? Защото през днешния ден честваме най-устойчивото нещо към нас и вътре в нас. Технологиите може и да улесняват, само че не осмислят живота. Машините ще се счупят, желязото ще ръждяса. Но същият този език, на който се караме, ще остане и ще ни сдобрява.
Езикът е по-голям от страната.
В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за елементарна аритметика – приказват го повече хора, в сравнение с има в страната, също така е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.
Езикът надживява всяка империя. Дори когато го назовават " мъртъв ", той остава след гръмкия неуспех на последните режими и тогава... отива да живее в университетите. Не го е боязън от високото, настанява се на ония етажи, които са обичани на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи отдолу под научната лексика. Езикът е жилест дъртак.
Нашият също. Неведнъж е имало напълно действителни предпоставки българският да изчезне. Но е останал. Когато България е липсвала на картата, той отново е оставал.
Трудно ми е да приказвам за него без страсти – не тъй като през днешния ден е празник и би трябвало да звуча тържествено. А тъй като българският език е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.
Благодарение на българския въобще видях света и излязох от България. Пак с помощта на него билетите ми са двупосочни и не отпътувам дефинитивно, а се връщам тук. Дори не толкоз при мястото, колкото при нашите букви и думи. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и обичайно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща. Споменът за планината няма да ме трогне толкоз, колкото музиката в самата българска дума, това ехтене при " – а н и н а ", което няма по какъв начин да не е от ария. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът фактически пее хайдушка ария и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без ария. Езикът ни го споделя самичък. И кара човек да заобича Ботев, само че не плакатно, без да се бие в гърдите. Просто му е признателен, че е дал имена на нещата, които като че ли постоянно сме знаели. Те са били на върха на езика ни. И един път посочени от поета, те си остават връх на езика ни.
Да, ние сме слушали по какъв начин гарванът грачи грозно, злокобно, само че не сме го чували в действителност, тези г-та и р-та в никакъв случай не са отеквали по този начин мощно в главите ни преди Ботевата алитерация. А сякаш са просто някакви букви.
Цялата природа може да е могъща колкото си желае, само че без ключа на езика това е самоцелно, декоративно господство. Вали си, само че като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме позволява.
Като дребен замервах небето с взор и то хем беше безпределно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: " Гърмят на небето огромните, тъмните тъпани ". Тогава разбрах, че на небето постоянно са биели тъпани и че облаците са " като крави, от искра окъпани ". И всичко това е несъмнено, и не може да не е по този начин.
Не се сещах, че изворът е " чаша за мъдреци и птици " преди Иван Теофилов да ми каже.
Не бях виждал Витоша, до момента в който не прочетох у Смирненски, че тя е като " виолетов остров в лунносребърни води ". И от този миг нататък тя си остана такава. Погледайте я тази вечер, давам обещание ви, че ще е загадъчна и нежна.
Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, единствено тъй като не е било казвано до момента. Някой би трябвало да го каже. Езикът чака.
И макар всеобщото произвеждане на долнопробност, ние в действителност нямаме какво да отнемем на езика – можем единствено да прибавяме. Чуждиците и чатовете няма да го уязвят, не се опасявайте толкоз от тях. Езиците за програмиране може да са по-доходоносни от майчиния, само че постоянно ще са по-нетрайни от него.
На българския език няма да попречат даже българските политици – всеки техен бисер отива в съкровищницата на градския фолклор.
Езикът умее да отсява – изключително когато има за асистент времето. Затова нормално, без да се замисляме, споделяме „ по времето на Яворов “ и не се сещаме за министрите по това време.
Езикът в никакъв случай не губи, ръкописите не горят и буквите не избледняват.
Трябва да си имал думи, с цел да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.
Честит празник!
Беше отслужен църковен водосвет и изпълнен гвардейски обред по поднасяне на венци.
Вижте повече за празника в София в директното включване на Татяна Йорданова:
Най-масовото осъществяване на българския всеучилищен химн е по случай 130 години от написването на текста му от Стоян Михайловски, както и във връзка 50-годишнината от слагането на паметника на светите братя Кирил и Методий.
В празничната стратегия прозвуча стихотворението на Иван Вазов „ Аз съм българче “, изпълнено от най-малките участници в тържеството - първолаците Юрий Борисов и Боряна Бояджиева от Частно главно учебно заведение „ Питагор “.
Официално слово произнесе поетът Иван Ланджев.
Ето и цялото слово на младия стихотворец:
Дами и господа,
Скъпи деца,
Уважаеми съграждани,
Нека си представим паметника и пространството към него рано тази заран. Или която и да е заран. Не е почнала подготовката за празненството, няма ги формалните посетители, към момента не са пристигнали медиите. Градинката е пуста. С няколко изключения, несъмнено, само че и те не се заседяват – минувачите, които бързат за работа и пресичат диагонално, говорейки нещо на умния си телефон; или пък ранобудните кучета, които са извели сънливите си стопани на разходка. По брой те превъзхождат ранобудните читатели, изкачващи стълбите на Националната библиотека (читалните отварят в 8:30). Случва се да има и няколко индивида, избрали да изпият първото си кафе на пейките от двете страни на Светите братя. Но и те не остават дълго.
Всички ние просто минаваме отсам, нарамили своето противоречие по най-различни въпроси.
През последните години се караме защо ли не. Положението е такова, че като не останат повече тематики за препирни в делника ни, започваме да спорим и за празника. Не можем да се разберем даже по кое време и какво да честваме. Караме се за религиозните и за светските си празници, за патриотичните също – какъв брой и задоволително ли са патриотични, за тези, които идват извън, за своите и непознатите, за нашите и вашите...
И единствено на 24-ти май всички сме тук и споделяме едно и също, неподправено неспокойствие. И не минаваме поотделно, а вървим дружно. Изкушавам се да кажа – към светла бъднина.
Тук сме дружно, не тъй като някой ни е предиздвикал, а тъй като единствено през днешния ден сме по този начин несъзнателно единомислещи. 24-ти май е най-безспорният ни празник. В календара ни няма различен толкоз безапелационен, безспорен мотив за споделена наслада.
Защо се получава по този начин? Защото през днешния ден честваме най-устойчивото нещо към нас и вътре в нас. Технологиите може и да улесняват, само че не осмислят живота. Машините ще се счупят, желязото ще ръждяса. Но същият този език, на който се караме, ще остане и ще ни сдобрява.
Езикът е по-голям от страната.
В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за елементарна аритметика – приказват го повече хора, в сравнение с има в страната, също така е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.
Езикът надживява всяка империя. Дори когато го назовават " мъртъв ", той остава след гръмкия неуспех на последните режими и тогава... отива да живее в университетите. Не го е боязън от високото, настанява се на ония етажи, които са обичани на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи отдолу под научната лексика. Езикът е жилест дъртак.
Нашият също. Неведнъж е имало напълно действителни предпоставки българският да изчезне. Но е останал. Когато България е липсвала на картата, той отново е оставал.
Трудно ми е да приказвам за него без страсти – не тъй като през днешния ден е празник и би трябвало да звуча тържествено. А тъй като българският език е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.
Благодарение на българския въобще видях света и излязох от България. Пак с помощта на него билетите ми са двупосочни и не отпътувам дефинитивно, а се връщам тук. Дори не толкоз при мястото, колкото при нашите букви и думи. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и обичайно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща. Споменът за планината няма да ме трогне толкоз, колкото музиката в самата българска дума, това ехтене при " – а н и н а ", което няма по какъв начин да не е от ария. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът фактически пее хайдушка ария и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без ария. Езикът ни го споделя самичък. И кара човек да заобича Ботев, само че не плакатно, без да се бие в гърдите. Просто му е признателен, че е дал имена на нещата, които като че ли постоянно сме знаели. Те са били на върха на езика ни. И един път посочени от поета, те си остават връх на езика ни.
Да, ние сме слушали по какъв начин гарванът грачи грозно, злокобно, само че не сме го чували в действителност, тези г-та и р-та в никакъв случай не са отеквали по този начин мощно в главите ни преди Ботевата алитерация. А сякаш са просто някакви букви.
Цялата природа може да е могъща колкото си желае, само че без ключа на езика това е самоцелно, декоративно господство. Вали си, само че като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме позволява.
Като дребен замервах небето с взор и то хем беше безпределно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: " Гърмят на небето огромните, тъмните тъпани ". Тогава разбрах, че на небето постоянно са биели тъпани и че облаците са " като крави, от искра окъпани ". И всичко това е несъмнено, и не може да не е по този начин.
Не се сещах, че изворът е " чаша за мъдреци и птици " преди Иван Теофилов да ми каже.
Не бях виждал Витоша, до момента в който не прочетох у Смирненски, че тя е като " виолетов остров в лунносребърни води ". И от този миг нататък тя си остана такава. Погледайте я тази вечер, давам обещание ви, че ще е загадъчна и нежна.
Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, единствено тъй като не е било казвано до момента. Някой би трябвало да го каже. Езикът чака.
И макар всеобщото произвеждане на долнопробност, ние в действителност нямаме какво да отнемем на езика – можем единствено да прибавяме. Чуждиците и чатовете няма да го уязвят, не се опасявайте толкоз от тях. Езиците за програмиране може да са по-доходоносни от майчиния, само че постоянно ще са по-нетрайни от него.
На българския език няма да попречат даже българските политици – всеки техен бисер отива в съкровищницата на градския фолклор.
Езикът умее да отсява – изключително когато има за асистент времето. Затова нормално, без да се замисляме, споделяме „ по времето на Яворов “ и не се сещаме за министрите по това време.
Езикът в никакъв случай не губи, ръкописите не горят и буквите не избледняват.
Трябва да си имал думи, с цел да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.
Честит празник!
Беше отслужен църковен водосвет и изпълнен гвардейски обред по поднасяне на венци.
Вижте повече за празника в София в директното включване на Татяна Йорданова:
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ