На този ден: Отбелязваме Деня на Тракия
На този ден в България означаваме Деня на Тракия
Прочетете още
Денят на Тракия е 26 март, признат за един от дните в българския културно-исторически календар. На този ден се празнува подвига на българските воини, паднали край Одрин и из тракийските полета, както и почитта и паметта към хилядите българи - тракийски бежанци, намерили заслон в рамките на България и запазили родовата си памет.
Чества се като годишнина от 26 март 1913 година – деня, в който е завладяна Одринската цитадела от силите на Българската войска през Балканската война (1912-1913). Пленени са 14 турски генерали, 2000 офицери, 50 000 бойци, 413 оръдия, 46 тежки картечници, 90 000 снаряда, 12 000 000 патрона и друго имущество. Българите губят в офанзивата 1316 убити и 6329 ранени. Победата донася свободата на тракийските българи.
Атаката стартира на 24 март 1913 година За две денонощия българската войска раздира огражденията, пробива фронтовата линия при Айвазбаба, Айджиоглу и други фортове и завладява считаната до тогава за непревземаема военна цитадела.
Крепостта е завладяна от Втора българска войска под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов.
По случай завладяването на Одрин, в приветствената заповед от 26 март 1913 година до войските на източния бранш, военачалник Георги Вазов декларира: „ Офицери, подофицери и бойци... вие покрихте България със популярност, а нашата войска с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните замъци. Гордея се, че съм ваш шеф. Гордея се, че съм българин. “
Командващият Втора българска войска военачалник Никола Иванов написа в спомените си: „ Така се извърши завладяването с открита офанзива Одринската цитадела, че учуди военните среди, издигна името на България и популяризира българското войнство по всички елементи на света. “
От 20-те години на ХХ век тракийските сдружения, армията, църквата и българската културна общност празнуват Деня на успеха край Одрин. От 2006 година този ден е приет публично и от българското държавно управление за Ден на Тракия.
През 1841 година българският свещеник Неофит Бозвели е заточен в Света гора
За ранните години от живота на Неофит Бозвели се знае прекомерно малко. Роден е в град Котел през 1785г., бащиното му име е Петров, а прозвището Бозвели, с което остава и до ден сегашен в историята, значи на турски несдържан. Ако кажем, че това му название отразява ненапълно и действителността, няма да сгрешим, тъй като Неофит е в действителност буйна и упорита персона, бореща за една висша цел – прояснение на българския народ.
Предполага се, че учи в локалното килийно учебно заведение, където до 1795г. учителства Софроний Врачански. Проявените способности и евентуално стремежът към книжовни занимания го водят на осемнадесетгодишна възраст в Света Гора. Там става и послушник в Хилендарския манастир, само че монашеската килия не го задоволява и по тази причина отива да учи в гръцко учебно заведение отвън Света Гора. Не продължава образованието си след завършването на елинското учебно заведение, защото монашеството го възпира. Неофит Бозвели, за опциите на това време, получава положително обучение и както самичък написа минава за „ академик ” калугер. През 1810г. в Хилендарския манастир приема монашеско пострижение, а по – късно приема и духовнически ранг.
През 1813 година се намира в Свищов, където се открива и се заема с книжовна и учителска активност. Посещава за малко Сърбия и по-късно се открива в Търново. Там обикаля разнообразни селища и манастири от епархията и с патриотичните си проповеди разбужда националното схващане на българите. Това му печели славата на един от водачите в битката против гръцкото духовенство.
През 1839 година българите от Търновската епархия вършат опит да слагат Неофит Бозвели на мястото на дотогавашния гръцки митрополит, само че отпътувалите за Цариград пратеници са подкупени от чиновниците на Цариградската патриаршия. За митрополит на Търново е назначен различен грък на име Неофит Византийски, а Бозвели е избран за негов протосингел. След идването на новия митрополит Бозвели отхвърля да извършва отговорностите си и се отдръпва в Лясковския манастир. Обвинен в непокорство, през април 1841 година той е заточен в Света гора. Той остава там до август идната година, като прекарва това време в Хилендарския и Зографския манастир и в манастира Дионисият. През това време интензивно си кореспондира с други църковни дейци като поп Андрей Робовски от Елена, лясковския архимандрит Максим и други, насърчавайки ги да не изоставят битката, а да поставят старания до крайния триумф.
__.jpg )
След заточението си той се открива в Цариград. Преценява, че градът предлага удобни условия за продължение на битката с Патриаршията, заради съществуването на западни дипломати и реформаторските обещания на Високата врата. Дейността на Бозвели в столицата на Османската империя и рецензията му към гръцкото духовенство довежда през 1845 година до второ негово изгнание в Света гора – в Хилендарския манастир и във Великата Лавра.
С цялостната си активност, която е безспорно сполучлива, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски се трансформират в духовни водачи на българския народ. Двамата неуморими просветители и водачи не престават своята работа и създават стратегия и тактичност за едно независимо придвижване за извоюването на културна и духовна самостоятелност, които в следствие ще изиграят основна роля за Освобождението на българите. Преценявайки добре обстановката и заплахата от постигането на триумф на програмата на двамата просветители, Патриаршията ги изпраща на изгнание в Света Гора на 29 юли 1845г. Неофит Бозвели е затворен във Великата лавра като същински въстаник, а по – късно е изместен в Хилендарския манастир. Тук, както и при първото му изгнание, той не прекъсва битката, в противен случай продължава, въпреки и в словесна форма, пишейки съчинения основно срещу фанариотите. Най – значими произведения от този интервал са „ Плач бедная Мати Болгария ” и „ Разговор с един бесарабски българин ”. Болестта му обаче напредва, а изискванията са непоносими и на 04 юни 1848г., Неофит Бозвели умира.
През 1950 година в София е извършен първият мач от българския шампионат по аматьорски бокс „ Странджа “
Странджа е годишен шампионат по аматьорски бокс, провеждан в България. Наречен е на Кирил Николов – Странджата, деен участник в всеобщия гнет след Деветосептемврийския прелом от 1944 година. Първият шампионат се организира на 26 март 1950 година, като това е най-старият боксов аматьорски шампионат в света.
На този ден пред 10 000 фенове на стадион “Юнак ” в столицата в борба за призовите места спорят два тима - от София и Пловдив. Надпреварата е в 8 категории. Софиянци печелят дуела с 5:3 победи, а за най-добре показал се боксьор и първи притежател на купата е разгласен Христо Попов от Града на тепетата, който по специалност е инженер.
По един и същи правилник минават първите 5 шампионата - двустранна отборна среща сред София и провинцията, която продължава единствено ден. През 1955 година надпреварата към този момент е в три дни по класическата скица на самостоятелна конкуренция. Тогава, както и през идващите години - 1957 и 1958, се афишират по двама носители на купата - един от столицата и един от провинцията.
“Странджата ” става интернационален шампионат през 1964-а, когато се навършват 15 година от основаването му. Тогава, с изключение на българите, на кръга се качват по 4-има боксьори от Унгария и Румъния. Авторитетът на шампионата последователно стартира да пораства. Той е най-старият в Европа и се утвърждава като един от най-силните на континента и в света. Оттогава репутацията на шампионата не стопира да пораства и на кръга се качват представители на най-именитите школи в света.
Рекордът за максимален брой състезатели е през 1982 година, когато присъединяване взимат 149 боксьори от 13 страни. Най-голям брой страни вземат участие през 2004 година – 37 страни. През 2011 година за първи път се организира и съревнование за дами, а от 2016 година се присъжда и отборна купа.
Прочетете още
Денят на Тракия е 26 март, признат за един от дните в българския културно-исторически календар. На този ден се празнува подвига на българските воини, паднали край Одрин и из тракийските полета, както и почитта и паметта към хилядите българи - тракийски бежанци, намерили заслон в рамките на България и запазили родовата си памет.
Чества се като годишнина от 26 март 1913 година – деня, в който е завладяна Одринската цитадела от силите на Българската войска през Балканската война (1912-1913). Пленени са 14 турски генерали, 2000 офицери, 50 000 бойци, 413 оръдия, 46 тежки картечници, 90 000 снаряда, 12 000 000 патрона и друго имущество. Българите губят в офанзивата 1316 убити и 6329 ранени. Победата донася свободата на тракийските българи.
Атаката стартира на 24 март 1913 година За две денонощия българската войска раздира огражденията, пробива фронтовата линия при Айвазбаба, Айджиоглу и други фортове и завладява считаната до тогава за непревземаема военна цитадела.
Крепостта е завладяна от Втора българска войска под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов.
По случай завладяването на Одрин, в приветствената заповед от 26 март 1913 година до войските на източния бранш, военачалник Георги Вазов декларира: „ Офицери, подофицери и бойци... вие покрихте България със популярност, а нашата войска с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните замъци. Гордея се, че съм ваш шеф. Гордея се, че съм българин. “
Командващият Втора българска войска военачалник Никола Иванов написа в спомените си: „ Така се извърши завладяването с открита офанзива Одринската цитадела, че учуди военните среди, издигна името на България и популяризира българското войнство по всички елементи на света. “
От 20-те години на ХХ век тракийските сдружения, армията, църквата и българската културна общност празнуват Деня на успеха край Одрин. От 2006 година този ден е приет публично и от българското държавно управление за Ден на Тракия.
През 1841 година българският свещеник Неофит Бозвели е заточен в Света гора
За ранните години от живота на Неофит Бозвели се знае прекомерно малко. Роден е в град Котел през 1785г., бащиното му име е Петров, а прозвището Бозвели, с което остава и до ден сегашен в историята, значи на турски несдържан. Ако кажем, че това му название отразява ненапълно и действителността, няма да сгрешим, тъй като Неофит е в действителност буйна и упорита персона, бореща за една висша цел – прояснение на българския народ.
Предполага се, че учи в локалното килийно учебно заведение, където до 1795г. учителства Софроний Врачански. Проявените способности и евентуално стремежът към книжовни занимания го водят на осемнадесетгодишна възраст в Света Гора. Там става и послушник в Хилендарския манастир, само че монашеската килия не го задоволява и по тази причина отива да учи в гръцко учебно заведение отвън Света Гора. Не продължава образованието си след завършването на елинското учебно заведение, защото монашеството го възпира. Неофит Бозвели, за опциите на това време, получава положително обучение и както самичък написа минава за „ академик ” калугер. През 1810г. в Хилендарския манастир приема монашеско пострижение, а по – късно приема и духовнически ранг.
През 1813 година се намира в Свищов, където се открива и се заема с книжовна и учителска активност. Посещава за малко Сърбия и по-късно се открива в Търново. Там обикаля разнообразни селища и манастири от епархията и с патриотичните си проповеди разбужда националното схващане на българите. Това му печели славата на един от водачите в битката против гръцкото духовенство.
През 1839 година българите от Търновската епархия вършат опит да слагат Неофит Бозвели на мястото на дотогавашния гръцки митрополит, само че отпътувалите за Цариград пратеници са подкупени от чиновниците на Цариградската патриаршия. За митрополит на Търново е назначен различен грък на име Неофит Византийски, а Бозвели е избран за негов протосингел. След идването на новия митрополит Бозвели отхвърля да извършва отговорностите си и се отдръпва в Лясковския манастир. Обвинен в непокорство, през април 1841 година той е заточен в Света гора. Той остава там до август идната година, като прекарва това време в Хилендарския и Зографския манастир и в манастира Дионисият. През това време интензивно си кореспондира с други църковни дейци като поп Андрей Робовски от Елена, лясковския архимандрит Максим и други, насърчавайки ги да не изоставят битката, а да поставят старания до крайния триумф.
След заточението си той се открива в Цариград. Преценява, че градът предлага удобни условия за продължение на битката с Патриаршията, заради съществуването на западни дипломати и реформаторските обещания на Високата врата. Дейността на Бозвели в столицата на Османската империя и рецензията му към гръцкото духовенство довежда през 1845 година до второ негово изгнание в Света гора – в Хилендарския манастир и във Великата Лавра.
С цялостната си активност, която е безспорно сполучлива, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски се трансформират в духовни водачи на българския народ. Двамата неуморими просветители и водачи не престават своята работа и създават стратегия и тактичност за едно независимо придвижване за извоюването на културна и духовна самостоятелност, които в следствие ще изиграят основна роля за Освобождението на българите. Преценявайки добре обстановката и заплахата от постигането на триумф на програмата на двамата просветители, Патриаршията ги изпраща на изгнание в Света Гора на 29 юли 1845г. Неофит Бозвели е затворен във Великата лавра като същински въстаник, а по – късно е изместен в Хилендарския манастир. Тук, както и при първото му изгнание, той не прекъсва битката, в противен случай продължава, въпреки и в словесна форма, пишейки съчинения основно срещу фанариотите. Най – значими произведения от този интервал са „ Плач бедная Мати Болгария ” и „ Разговор с един бесарабски българин ”. Болестта му обаче напредва, а изискванията са непоносими и на 04 юни 1848г., Неофит Бозвели умира.
През 1950 година в София е извършен първият мач от българския шампионат по аматьорски бокс „ Странджа “
Странджа е годишен шампионат по аматьорски бокс, провеждан в България. Наречен е на Кирил Николов – Странджата, деен участник в всеобщия гнет след Деветосептемврийския прелом от 1944 година. Първият шампионат се организира на 26 март 1950 година, като това е най-старият боксов аматьорски шампионат в света.
На този ден пред 10 000 фенове на стадион “Юнак ” в столицата в борба за призовите места спорят два тима - от София и Пловдив. Надпреварата е в 8 категории. Софиянци печелят дуела с 5:3 победи, а за най-добре показал се боксьор и първи притежател на купата е разгласен Христо Попов от Града на тепетата, който по специалност е инженер.
По един и същи правилник минават първите 5 шампионата - двустранна отборна среща сред София и провинцията, която продължава единствено ден. През 1955 година надпреварата към този момент е в три дни по класическата скица на самостоятелна конкуренция. Тогава, както и през идващите години - 1957 и 1958, се афишират по двама носители на купата - един от столицата и един от провинцията.
“Странджата ” става интернационален шампионат през 1964-а, когато се навършват 15 година от основаването му. Тогава, с изключение на българите, на кръга се качват по 4-има боксьори от Унгария и Румъния. Авторитетът на шампионата последователно стартира да пораства. Той е най-старият в Европа и се утвърждава като един от най-силните на континента и в света. Оттогава репутацията на шампионата не стопира да пораства и на кръга се качват представители на най-именитите школи в света.
Рекордът за максимален брой състезатели е през 1982 година, когато присъединяване взимат 149 боксьори от 13 страни. Най-голям брой страни вземат участие през 2004 година – 37 страни. През 2011 година за първи път се организира и съревнование за дами, а от 2016 година се присъжда и отборна купа.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ