31 години от атентата на Златните! „Петел” разкрива прикрита истина: Ето кой варненец първи се изправя срещу терористите и преговаря два часа с тях
На този ден преди 31 години „ Златни пясъци ” край Варна е разтресен от терористичен атентат. Трима български турци взривяват три гранати до хотел „ Интернасионал ” и вземат за заложници две момчета от Добрич на 12 и 15 години.
За варварския акт след години е написано и казано доста, а сега някогашният шпионин Павлин Павлов написа и книга.
Но до този миг неизвестно за какво поколенията по този начин и не схванаха кой е индивидът, който първи събира храброст да излезе самичък против терористите и в идващите два часа да договаря с тях.
”Петел ” откри, че това е варненецът Христо Жеков, който в деня на атентата като старшина дава отговор за сигурността в „ Златни пясъци ”, и тази прикрита през годините истина излиза на бял свят през днешния ден.
Жеков, който на 31 юли ще навърши 80 години, се съгласи за първи път да разкрие публично какво тъкмо е подхванал, откакто е научил за терористичния акт.
Ето потресаващия роман на Христо Жеков за „ Петел ”:
_%20640x%20360.jpg )
„ На 7 юли 1987 година, както нормално хванах служебния рейс за „ Златни пясъци ” в 13,50 часа. След като дойдох, в 14,30 часа се събрахме на обичайната оперативка, в която обсъждахме дилемите на деня. В 15 часа стартира дежурството ми. Бях началник на мото екип – имах водач и обикаляхме с лада региона на Златните. Ако станехме очевидци на произшествие, бях акредитиран да работя, както преценява и да отведа възможните извършители в Районното.
В 15,10 часа дежурният Величко Стоянов ми се обади по радиостанцията и ми сподели, че до хотел „ Интернасионал ” има терористи, които са взривили три гранати. Впоследствие разбрах, че ранен немец е откаран във варненска болница, а доста коли бяха с потрошени стъкла и вреди.
Отидохме незабавно с ладата до ”Интернасионал ” и на към 100 метра от хотела ги видях. Приближих се на 5 метра до тях. Бяха трима български турци – терористи, с една лада със силистренска регистрация. Шофьорът беше излязъл до вратата на колата. За него по-късно научих, че е партиен секретар и член на Българска комунистическа партия. Вътре в ладата бяха другите двама терористи, единият от които наследник на водача. На задната седалка стояха две момчета от Добрич, които бяха взети за заложници.
Извадих револвера си, заредих го и го държах на предпазител. Изправих се очи в очи с водача им. Каза ми да се махам, тъй като в атвомобила си имат 13 кг гърмеж и един сандък с гранати. Отговорих му, че няма да мръдна, до момента в който не решим въпроса и ги попитах какво желаят, с цел да освободят заложниците. Каза ми, че желаят да бъдат съпроводени до турската граница и до момента в който не я преминат, децата остават с тях. Желанието им било да изоставен България, защото не били удовлетворени от живота тук и промяната на имената им. Пет часа стоях пред него, като в първите два часа преговаряхме. Често спирахме за по 3-4 минути и мълчахме. Общо два часа бях самичък против него.
В един миг районният контрольор Иван Русев ми донесе автомат и избяга в гората. Метнах автомата през рамо, сложих револвера в джоба и продължих да приказвам с турчина.
Лице в лице, очи в очи. Само аз и той, и по този начин два часа. Никой не пристигна през това време от Районното или окръжното ръководство, да види кой е този, дето се е изправил самичък против терористите, по какъв начин се усещам, имам ли потребност от помощ и така нататък
Прецених, че не е вярно да изстрелвам, тъй като в случай че го бях направил, щяха да се взривят експлозивите и гранатите, което означаваше, че ще срутен хотели със земята и ще има доста жертви. Ние, по време на занятия заравяхме в пясъка на Златните един грам експлозив и след взривяването му земята на към 40 метра се тресеше. А какво остава за 13 кг гърмеж и сандък с гранати? Представете си, в случай че бях стрелял, каква покруса щеше да настъпи.
На втория час пристигна полковник Сава Денев (по това време зам.-началник на Окръжното ръководство на Министерство на вътрешните работи по линия на Държавна сигурност) и продължи договарянията самичък. Говореше извън, а водачът се беше прибрал вътре и го слушаше през прозореца. На 5-ия час потеглиха с ладата към Аладжа манастир и ги видях за последно с очите си. Останалото се знае.
Атентатът не бе отразен по нито една телевизия, а след случилото се на мен ми побеля половината коса и получих стрес. Дълго време вървях на санаториум и се пенсионирах от полицията 5 години по-рано.
Преди към 4 месеца този, който написа книга за атентата, я промотира в Радио Варна. Взех микрофона и разгласих, че повече от 30 години очаквам някой да ми благодари, че се изправих самичък против терористите.
Иначе съм имал и разкрити убийства, само че в никакъв случай не съм награждаван. Години след атентата ген. Делев пристигна персонално поради мен от София. Поговорихме си с него. Той сподели на началника на Районното: „ Какво прави старшина Жеков в дежурната на „ Дружба ”? Неговото място е измежду хората. Подгответе му документите и ми ги изпратете в София, с цел да го направя офицер. ”
След като ген.Делев си потегли, началникът на Районото промърмори: „ Никакви документи няма да изпратя, тъй като като стане офицер, ще го създадат и шеф на Районното, и ще ни изгони всичките.... ”
---
В оня злополучен 7 юли 1987 година двете деца, взети за заложници, са Дарин Христов (на 12 г.) и Николай Петков (15) от Добрич. Двете момчета са отвлечени с кола от трима протурски терористи, с цел да ги употребяват като жив щит в обезпечаването на кулоар за бягството им в Турция. Обградени в засада от специфичните елементи, те се отдръпват в обезпечения им кулоар към турската граница. При устроената в Странджа засада терористите взривяват колата, в която са те и взетите за заложници деца. Децата са ранени, едното – тежко и остава неработоспособен, двама терористи са убити от гърмежа, а третият по-късно е наказан на гибел и разстрелян. Според други информации единият от двамата убити терористи е премахнат от снайперист.
За варварския акт след години е написано и казано доста, а сега някогашният шпионин Павлин Павлов написа и книга.
Но до този миг неизвестно за какво поколенията по този начин и не схванаха кой е индивидът, който първи събира храброст да излезе самичък против терористите и в идващите два часа да договаря с тях.
”Петел ” откри, че това е варненецът Христо Жеков, който в деня на атентата като старшина дава отговор за сигурността в „ Златни пясъци ”, и тази прикрита през годините истина излиза на бял свят през днешния ден.
Жеков, който на 31 юли ще навърши 80 години, се съгласи за първи път да разкрие публично какво тъкмо е подхванал, откакто е научил за терористичния акт.
Ето потресаващия роман на Христо Жеков за „ Петел ”:
„ На 7 юли 1987 година, както нормално хванах служебния рейс за „ Златни пясъци ” в 13,50 часа. След като дойдох, в 14,30 часа се събрахме на обичайната оперативка, в която обсъждахме дилемите на деня. В 15 часа стартира дежурството ми. Бях началник на мото екип – имах водач и обикаляхме с лада региона на Златните. Ако станехме очевидци на произшествие, бях акредитиран да работя, както преценява и да отведа възможните извършители в Районното.
В 15,10 часа дежурният Величко Стоянов ми се обади по радиостанцията и ми сподели, че до хотел „ Интернасионал ” има терористи, които са взривили три гранати. Впоследствие разбрах, че ранен немец е откаран във варненска болница, а доста коли бяха с потрошени стъкла и вреди.
Отидохме незабавно с ладата до ”Интернасионал ” и на към 100 метра от хотела ги видях. Приближих се на 5 метра до тях. Бяха трима български турци – терористи, с една лада със силистренска регистрация. Шофьорът беше излязъл до вратата на колата. За него по-късно научих, че е партиен секретар и член на Българска комунистическа партия. Вътре в ладата бяха другите двама терористи, единият от които наследник на водача. На задната седалка стояха две момчета от Добрич, които бяха взети за заложници.
Извадих револвера си, заредих го и го държах на предпазител. Изправих се очи в очи с водача им. Каза ми да се махам, тъй като в атвомобила си имат 13 кг гърмеж и един сандък с гранати. Отговорих му, че няма да мръдна, до момента в който не решим въпроса и ги попитах какво желаят, с цел да освободят заложниците. Каза ми, че желаят да бъдат съпроводени до турската граница и до момента в който не я преминат, децата остават с тях. Желанието им било да изоставен България, защото не били удовлетворени от живота тук и промяната на имената им. Пет часа стоях пред него, като в първите два часа преговаряхме. Често спирахме за по 3-4 минути и мълчахме. Общо два часа бях самичък против него.
В един миг районният контрольор Иван Русев ми донесе автомат и избяга в гората. Метнах автомата през рамо, сложих револвера в джоба и продължих да приказвам с турчина.
Лице в лице, очи в очи. Само аз и той, и по този начин два часа. Никой не пристигна през това време от Районното или окръжното ръководство, да види кой е този, дето се е изправил самичък против терористите, по какъв начин се усещам, имам ли потребност от помощ и така нататък
Прецених, че не е вярно да изстрелвам, тъй като в случай че го бях направил, щяха да се взривят експлозивите и гранатите, което означаваше, че ще срутен хотели със земята и ще има доста жертви. Ние, по време на занятия заравяхме в пясъка на Златните един грам експлозив и след взривяването му земята на към 40 метра се тресеше. А какво остава за 13 кг гърмеж и сандък с гранати? Представете си, в случай че бях стрелял, каква покруса щеше да настъпи.
На втория час пристигна полковник Сава Денев (по това време зам.-началник на Окръжното ръководство на Министерство на вътрешните работи по линия на Държавна сигурност) и продължи договарянията самичък. Говореше извън, а водачът се беше прибрал вътре и го слушаше през прозореца. На 5-ия час потеглиха с ладата към Аладжа манастир и ги видях за последно с очите си. Останалото се знае.
Атентатът не бе отразен по нито една телевизия, а след случилото се на мен ми побеля половината коса и получих стрес. Дълго време вървях на санаториум и се пенсионирах от полицията 5 години по-рано.
Преди към 4 месеца този, който написа книга за атентата, я промотира в Радио Варна. Взех микрофона и разгласих, че повече от 30 години очаквам някой да ми благодари, че се изправих самичък против терористите.
Иначе съм имал и разкрити убийства, само че в никакъв случай не съм награждаван. Години след атентата ген. Делев пристигна персонално поради мен от София. Поговорихме си с него. Той сподели на началника на Районното: „ Какво прави старшина Жеков в дежурната на „ Дружба ”? Неговото място е измежду хората. Подгответе му документите и ми ги изпратете в София, с цел да го направя офицер. ”
След като ген.Делев си потегли, началникът на Районото промърмори: „ Никакви документи няма да изпратя, тъй като като стане офицер, ще го създадат и шеф на Районното, и ще ни изгони всичките.... ”
---
В оня злополучен 7 юли 1987 година двете деца, взети за заложници, са Дарин Христов (на 12 г.) и Николай Петков (15) от Добрич. Двете момчета са отвлечени с кола от трима протурски терористи, с цел да ги употребяват като жив щит в обезпечаването на кулоар за бягството им в Турция. Обградени в засада от специфичните елементи, те се отдръпват в обезпечения им кулоар към турската граница. При устроената в Странджа засада терористите взривяват колата, в която са те и взетите за заложници деца. Децата са ранени, едното – тежко и остава неработоспособен, двама терористи са убити от гърмежа, а третият по-късно е наказан на гибел и разстрелян. Според други информации единият от двамата убити терористи е премахнат от снайперист.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ