На тези, дето ме разпитваха, казах така: - Ако ме питате

На тези, дето ме разпитваха, споделих по този начин:

- Ако ме питате за първия хвърлен камък – никак не го помня. За последния път признавам – аз го хвърлих, персонално и персонално.

После им крещя:

- Аз съм мирен човек и започнах да мятам камъните от напън, по този начин да знаете. Но няма кого да питате и да ревизирате това. Тука сме останали една торба хора, но и те си стоят в къщите и никой не смее да излезе. Аз да вземем за пример по цели дни седнал съм пред прозореца и виждам като бавачката на Пушкин, когато го чакала да се върне от следствието. Но под прозореца ми никой не минава, няма хора, няма нищо. Човек боязън да го хване, че да не го пусне!

- По този път тука – споделям им – що народ минаваше всеки ден. По-нагоре имаше цех, едни отиваха на работа, други се връщаха оттова. Но пристигна ново време, заводът спря, постепенно го разглобиха и отнесоха за скрап. Оттука минаваха и децата за учебно заведение, а насреща беше хоремагът. Имаше амбулатория, черква.

Онези ме гледат.

- Така запишете там – крещя им, – днеска от нас нищо не остана. Ни хора, ни занаят. Фелдшерът от лечебницата се пропи, а попът остави цялата треба и отпътува на гурбет в други страни. Кръчмата банкрутира. За учебното заведение е ясно, удариха му катинара и всички отпътуваха за града.

- По него време – казвам – аз пишех доста писма нагоре, до властта. Писах за страшните обири и огромната съсипия. Оплаквах се, че ни подритват, като че ли не сме раждани от майка и татко. Ни-що! Пусках молби да дойдат да оправят водопровода, моста над реката да закърпят – отново нищо! Разбрах, че с молби и писане не става. 

- Някъде тогава – крещя им, – започнах да мятам камъни по разбойниците. Хвърлях по тези, дето изсякоха гората. Хвърлях по тези, дето отнесоха завода. Хвърлих и по автобуса на попа. И по фелдшера хвърлих, щото той ни изпи ракията и се омете. Хвърлих камък и по колата на тия от енергото, те пуснаха мощен ток преди години и всичко изгоря. Пак се обаждах, писах, но отново нищо! Никой в никакъв случай не ми отговори и с една писмен знак. Като ги видях да обикалят тука – бам с камъка!

- И по този начин до през вчерашния ден. Седя си на прозореца и виждам – стопира начело един пълен джип, а в него лъскав господин. Зарадвах се, споделям ви! Викам си – най-сетне някой е прочел молбите, идва да помогне. И разтварям прозореца. А оня синковец и той отваря прозореца на джипа и оттова ми приказва. Даже не слиза! Седи си вътре и ми вика, че в този момент добре живеем и щяло още по-хубаво да става. Щял той цех да построи, нов път персонално ще прекара през селото, учебно заведение и стадион възнамерявал за нас, огромни работи щял да направи и всички ние сме щели да целуваме ръката му. Айде – вика ми той, – ела едно фото да си създадем дружно, ти другия път ще ми благодариш за всичката тази красота, дето в този момент ти я споделям.

- Ей такива врели-некипели ми ги приказва и аз си крещя: дай да отида, като е толкоз отворен тоя синковец, да го запитвам аз кой и за какво унищожи всичко, че в този момент той щял отново да строи и да оправя нещата. Излязох, но колата към този момент бръмчеше напред, аз се ядосах и отново хвърлих. Сега вие идвате тука цяла тайфа и викате, че съм хвърлил камък по колата на най-главния човек в страната, бил съм уцелил джипа на министър-председателя.

- Докато стигна до него – дублирам им, – той припали дебелия джип и потегли нагоре. Затова хвърлих камък по него – нито можах да го попитам нещо, нито фотография си направихме, както викаше. Ама по какъв начин да знаем ние кой е, като в нашето село към този момент нищо не остана, ни вода имаме, ни ток, ни ум, ни здраве. Тука работят единствено казанът за ракия и гробището, а от тях няма по какъв начин да научим кой какво е.

- Ще подпиша, че хвърлих по колата му – не преставам, – това го имате, но друго не искайте от мен. Няма по какъв начин да парафирам, че за финален път мятам камък по някого. Ако знаете какво виждам през прозореца си – и вие ще застанете до мен и камъни ще хвърляте, но на, не заставате!