На тази дата през 1886 година български военни русофили под

На тази дата през 1886 година български военни русофили под давление на Русия правят прелом и смъкват княз Александър Първи Български Батенберг поради Съединието на Княжество България и Източна Румелия.

Русия е твърдо срещу Съединението на България и дейностите на Батенберг вбесяват руския император.

Руският император има и лична неприязън към княз Александър. Руските дипломатически представители в княжеството имат указания да организират политика срещу княз Александър, като Александър Кояндер дори прави няколко опита да издейства детронирането му посредством влияние върху водачите на политическите партии.

Веднага след Съединението Русия започва акция за отстраняването на княза. На 9 август 1886 година група офицери и юнкери извършват военен прелом, като князът наложително е изпратен отвън България по Дунава с яхтата „ Александър I “.

Пристига в гр. Рени, Бесарабия, където е посрещнат от съветските управляващи. Император Александър III е сюрпризиран и му разрешава да замине за Лемберг (днес Лвов), в Австро-Унгария. Междувременно в България Стефан Стамболов с помощта на Сава Муткуров и правилни на княза войски прави контрапреврат, афишира детронирането за държавно закононарушение и кани с депеша княза да се завърне.

Александър Батенберг е посрещнат триумфално в България три дни по-късно, само че ръководството му трае още единствено 9 дни. След финален, безрезултатен опит за помиряване с съветския император, на 26 август князът взема решение, макар настояването на Стамболов, армията и народа, да абдикира на 26 август 1886 година и отпътува от Лом с параход за Виена. Властта е поета от регентство, отпред със Стамболов.

В подхванатата в края на 1886 и началото на 1887 година акция за търсене на нов български княз Александър напълно не е отписан, само че уверено отхвърля неколкократните опити да бъде уверен да се завърне. Сред претендентите попада и татко му, само че и той отхвърля. Личният му живот също е обект на външен напън, защото Бисмарк безусловно го подлага на гонения поради брачните му проекти с Виктория Пруска.

Две години по-късно Александър Батенберг получава от Виена правото да одобри графска купа и фамилното име Хартенау – малко фамилно имение в Хесен. Постъпва на военна работа под новото си име Александър граф декор Хартенау и се открива в Грац.. Достига до чин генерал-майор в австроунгарската войска и командва 11-та пехотна бригада. През 1889 година подписва морганатичен брак с Йохана Лойзингер, с която имат две деца.

През 1890 година майор Коста Паница предлага на Александър I да оглави вероятно подкрепяно от Русия въстание на българите в Македония и Княжеството, ориентирано срещу Абдул Хамид II и Фердинанд I. Александър отхвърля присъединяване в случката и осведоми Фердинанд за заговора, а той от своя страна през октомври 1891 година му издейства пожизнена пенсия от българския държавен бюджет.

Александър умира на 23 октомври 1893 година в Грац. Тленните му остатъци са положени в църквата „ Свети Георги “ в София, където остават до преместването им в издигнатия за него мавзолей през 1898 година.
 

На 8 септември 1885 година Александър издава разгласа, с която се афишира за „ княз на Северна и Южна България “, а на идващия ден е към този момент в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на краткотрайното държавно управление, което се отхвърля от пълномощията си.

На 9 септември Великите сили получават телеграфическа нота от княз Александър:

„ Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за собствен княз. Жителите на българското княжество желаеха от мене единомислещо да приема това назначение; като взех поради моя заветен дълг по отношение на моя народ, аз одобрих посредством разгласа към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си ръководството, декларирам по най-тържествен метод, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел по отношение на отоманското императорско държавно управление, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на изповедание. Отправям се (към респективните държавни управления на Силите) с молба да признаете това ново състояние и апелирам да ходатайствувате пред негово величество султана да глоби съединението за отбягване на ненужни кръвопролития, тъй като народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт. “

Междувременно княжеското държавно управление активизира армията си и изпраща наличните си войски в поддръжка на милицията в Южна България. Народното събрание, което се събира изключително на 11 септември, утвърждава тези ограничения, като гласоподава заем от 5 милиона лв. за покриване на военните разноски.

Реакциите не закъсняват. Русия се афишира уверено срещу Съединението, а отрицателното ѝ отношение към Александър намира израз в неговото отчисляване от съветската войска и в отзоваването на всички съветски офицери от българската армия на 22 септември 1885 г.Отзован е и военният министър Кантакузин, а неговото място за първи път заема българин – Константин Никифоров. Турция е най-пряко наранена и османското държавно управление незабавно струпва войски по границата с Източна Румелия и окупира Кърджали и Тъмръш. Султан Абдул Хамид II обаче се въздържа от военна интервенция, не на последно място заради натиска от страна на посланиците на Великите сили. На провелата се в края на октомври конференция на посланиците на Великите сили в Цариград британският дипломат и френският му сътрудник попречват изпращането на турски комисар в Източна Румелия. Посланическата конференция не съумява да стигне до единомислещо мнение по отношение на Съединението, което дава мотив на сръбския крал Милан да нападне България.

Сръбско-българска война

Манифестът на княз Александър I за Сръбско-българската война

Изправен пред застрашителната реакция на Сърбия, която струпва войски наоколо до българските граници, княз Александър се пробва да предотврати нападението, като залага на другарските си връзки с Милан Обренович. Димитър Греков, доверено лице на княза и някогашен министър, е изпратен при сръбския крал при започване на октомври с писмени уверения, че съединена България не храни нападателни планове към Белград.Писмото не съдържа и намек за териториални обезщетения за Сърбия, заради което Милан дава негативен отговор на писмото на княза.

На 2 ноември, когато Милан афишира война на България, княз Александър е в Пловдив. На идващия ден е към този момент в София и в качеството си на главнокомандващ организира коронен съвет с присъединяване на министри и висши военни, които би трябвало да одобрят проект за бойните дейности. На съвета е взето решение, макар забележителното числено предимство на сръбската Нишавска войска, силите на Западния корпус да дадат борба на Сливнишката позиция до идването на основните сили от Южна България. Този риск е предпочетен пред първичния проект на Александър за оттегляне от София и решителна борба при Ихтиманските възвишения.Отстъпление от Сливница се разисква и в края на първия ден от битката, 5 ноември, само че на военния съвет се постанова мнението, че задържането на София е от първостепенно значение по политически и психически аргументи. Все отново князът подрежда на военачалниците да са подготвени за оттегляне, а на държавното управление в София – да изпрати държавната хазна на несъмнено място в провинцията, а дворцовия списък в немската легация.

Княз Александър на бойното поле.

Отзиви за княза по време на войната дава близкият му консултант и велможа пастор Адолф Кох: „ По време на цялата война той беше там, където заплахата бе най-голяма. След всяко стълкновение обикаляше на кон частите, с цел да възпламени смелостта им и да ги извърши с убеденост в успеха. “ В описанието си на битката при Сливница кореспондентът на вестник „ Кьолнише Цайтунг “ Артур декор Хун свидетелства по какъв начин в един миг от боевете на десния фланг, при Мека Црев, когато българските войски отстъпват, се основава действителна заплаха князът да бъде покорен или убитГенерал Стефан Паприков, през 1885 година капитан и шеф на щаба на Западния корпус, отбелязва в спомените си храбростта на Александър, само че и го упреква, че, бидейки държавен глава, подлага живота си на риск.

Поражението в Брезнишкия пердах, последвано от непотвърдени клюки, че сърбите напредват към София през Владая и заплашват българската войска с обграждане, подтикват Александър да напусне Сливница и да се завърне в столицата рано сутринта на 7 ноември. Тази постъпка има деморализиращ резултат върху популацията. Не е изяснено дали е подбудена от предпочитание на княза да провежда защитата на София или от опасения да не попадне в плен, в случай че остане на Сливница.[36] В последна сметка борбата е извоювана същия ден, с помощта на самоотвержеността на българските бойци и самодейността на младите им командири Олимпий Панов, Стефан Тошев, Анастас Бендерев, Христо Попов.

Сливнишката борба води до поврат във войната и наред с това до активизиране на турската и европейската дипломация. Османското праввителство се пробва да употребява ангажираността на българските войски, с цел да възвърне ръководството си в Пловдив посредством императорски комисар. Княз Александър отхвърля това искане на великия везир, също както и предлагането му да посредничи за помирение с Милан. Решението на княза е да води войната, до момента в който сръбският крал има свои войски на българска земя и, надлежно, преимущество в бъдещите договаряния за кротичък контракт. Парламентьорите, изпратени от сръбското командване след българските победи в Драгоманския проход и на Нешков връх, също са върнати с празни ръце.

Едва на 16 ноември – ден откакто българите овладяват Пирот и нанасят уверено проваляне на Нишавската войска – князът скланя на преустановяване на огъня. Решението не е в съгласие с правителството на Каравелов и провокира недоволството на министрите, защото пътят на българските войски към Ниш е открит, а сръбската Тимошка армия все още окупира Видинско (без самия Видин, който е обсаден). Князът обаче е уверен да спре бойните дейности от граф Кевенхюлер, австро-унгарския пълномощен министър в Сърбия, който посещава персонално Батенберг в българската щаб-квартира и го заплашва, че в случай че българите продължат настъплението си ще срещнат армията на Австро-Унгария, а навлизането на австро-унгарски войски в Сърбия ще бъде последвано от съветска окупация на България.С Букурещкия кротичък договор (февруари 1886) България е принудена да одобри довоенното териториално статукво без всевъзможни финансови обезщетения за сръбското нахлуване, само че Съединението с Източна Румелия е одобрено.

Потвърждаване на Съединението

Турската дипломация не стопира напъните си да възвърне остарелия статут на Източна Румелия посредством групов напън от страна на Великите сили върху България, само че среща съпротивата на Англия. Опитът за изпращане на султански комисар в Пловдив в края на ноември 1885 година среща енергичната опозиция на локалните управляващи и демонстрации на популацията и се проваля. През януари 1886 година османското и българското държавно управление сключват спогодба, с която обединяването на Северна и Южна България се позволява в подмяна на военно-политическо обвързване на Княжеството с Турция. Според спогодбата княз Александър застава отпред на Източна Румелия за пет години като генерал-губернатор. Само след два месеца обаче под съветски напън е приет Топханенският акт, който ревизира спогодбата, като отстранява клаузата за военна взаимопомощ и преформулира някои клаузи. По гледище на Русия, която е уверено против Александър Батенберг, в клаузите не се загатва категорично името му, а териториалните отстъпки в интерес на Османската империя в Източните и Средните Родопи са с дефиниция „ до момента в който ръководството на Източна Румелия и това на Княжеството ще бъдат в ръцете на една и съща персона “. В подмяна на това османското държавно управление се отхвърля от правото си да вкарва войски в България при положение на вътрешни безредици. Актът постановява Органическият правилник на Източна Румелия да бъде променен в 4-месечен период от специфична българо-турска комисия със глоба от посланиците на Великите сили в Цариград.

Българското държавно управление приема публично Топханенския акт в края на март. На 5 април 1886 княз Александър е провъзгласен за османски шеф на Източна Румелия. Условията, при които Съединението е доказано в интернационален проект, обаче водят до вътрешнополитическа дестабилизация в княжеството напролет и лятото на 1886 година. Русофилската съпротива и част от националистите (начело с Васил Радославов) остро подлагат на критика държавното управление и изключително П. Каравелов за териториалните отстъпки и непроменения статут на Източна Румелия, както и даже единствено за това, че България ще взе участие със свои публични представители в работата на комисията за проверка на източнорумелийския правилник. В края на юли 1886 година тази комисия се събира в София, с цел да посочи прехвърлянето на пълномощията на султана върху княза и поемането на финансовите задължения на Източна Румелия от княжеството. С настъпването на 9 август и последвалите събития по прогонването на княза комисията прекъсва своята работа (и в никакъв случай не я подновява). Прекъсването прави турската страна под предлога, че нямат отсреща си законни български представители.