На сцената мога да правя всичко с лекота, докато в

На сцената мога да върша всичко с лекост, до момента в който в действителния живот се усещам прекомерно огромна и тромава. Затова не аз избрах актьорството, то ме избра, споделя шведската актриса Ингрид Бергман, от чието рождение през днешния ден се навършват 110 години. На същата дата – 29 август, през 1982-а носителката на три награди " Оскар "  умира в Лондон след непретенциозно празнуване на 67-ия си рожден ден, само че и след 8-годишна борба с рака.  В този интервал, макар заболяването, тя изиграва две от най-силните си функции – на концертираща пианистка в „ Есенна соната “ (1978) на Ингмар Бергман, и на Голда Меир, израелската министър-председателка в „ Жена на име Голда “ (1982). Това е последният филм, в който се снима актрисата.

В изявление за „ Ню Йорк таймс “ няколко месеца преди гибелта си тя споделя, че е решена да не разреши заболяването да ѝ попречи да се наслаждения на остатъка от живота си. „ Болните от рак, които не одобряват ориста си и не се научават да живеят с заболяването, единствено ще унищожат дребното време, което им остава “, разяснява тя. Бергман прибавя, че й е коствало огромно изпитание, с цел да изиграе ролята на Голда Меир: „ Честно казано, не мислех, че мога да го направя. Но това беше прелестно прекарване, както като актриса, по този начин и като човек, който получава от живота повече, в сравнение с е очаквал. “

В последните ѝ дни до нея непроменяемо е бил шведският продуцент Ларс Шмид – третият брачен партньор на актрисата, с който тя се развежда през 1975 година Приживе критиците назовават Ингрид Бергман „ разпалена “, „ лъчезарна “, „ светла “, а евентуално най-поетичното определение е „ бриз, който вее над скандинавски връх “.

Красотата ѝ е толкоз забележителна, че от време на време като че ли засенчва огромния ѝ актьорски гений. Изразителните сини очи, необятната уста с цялостни устни, високите скули, меката брадичка и необятното чело излъчват накърнимост и кураж, сензитивност, земност и доста съчувствие. Всичко наподобява толкоз естествено, че едвам след кино лентата на Ингмар Бергман „ Есенна соната “ от 1978 година доста от нейните почитатели осъзнават гения, труда и интелигентността, които стоят зад осъществяванията, донесли й три награди „ Оскар “.

Тя получава златната статуетка за най-хубава актриса в „ Светлина от газената лампа “ (Gaslight) през 1944 година и „ Анастасия “ през 1956 година, както и за най-хубава поддържаща актриса в „ Убийство в Ориент Експрес “ през 1974 година

Родената в Стокхолм Бергман се разграничава от множеството холивудски суперзвезди. Тя не капризничи на снимачната площадка и не се впуска в разправии с режисьорите. Ако има въпрос по отношение на сюжета, задава го без непотребен звук. Може да се разчита, че ще знае текста си до последната писмен знак, преди да застане пред камерата. 

Въпреки това тази уравновесена и сполучлива актриса се забърква в скандал, който раздрусва филмовата промишленост и я принуждава да напусне Съединени американски щати за седем години. В прочут смисъл отношението към нея се трансформира в барометър за изменящите се морални полезности в Съединени американски щати.

През 1949 година тя се влюбва в италианския режисьор Роберто Роселини и ражда дете от него, преди да успее да се разведе с първия си брачен партньор – доктор Петер Линдстрьом. Преди абсурда милиони американци са запленени от нейните осъществявания в касови шлагери като „ Интермецо ” (1936), „ За кого бие камбаната “ (1943), „ Светлина от газената лампа “ (1944), „ Омагьосаният “ (1945), „ Камбаните на Св. Мария “ (1945) и „ Казабланка “ (1942) – функции, които я трансформират, ненапълно за нейно неспокойствие, в знак на морално съвършенство.

„ Не мога да схвана “, споделя тя доста преди абсурда, „ за какво хората мислят, че съм чиста и благородна. Всеки човек има положителни и неприятни страни. “ Изведнъж, през 1949 година, американската аудитория, която я е издигнала до сан на кумир, я отхвърля и бойкотира филмите ѝ. Тя е жигосана даже в Сената на Съединени американски щати.

Седем години по-късно Ингрид Бергман се завръща в Съединени американски щати, с цел да се качи още веднъж на филмовия Олимп, да получи голям брой похвали и почести за актьорското си майсторство. Тя прекарва съвсем цялата си останала професионална кариера в Европа, само че реабилитацията й в Съединени американски щати е толкоз безапелационна, че сенаторът републиканец Чарлз Пърси вписва в Конгресния указател през 1972 година опрощение за офанзивата против нея 22 години по-рано в Сената, поведена от Едуин Джонсън, демократ от Колорадо.

При триумфалното си завръщане в Съединени американски щати през 1956 година Бергман споделя на летището пред десетките кореспонденти: „ Никога не съм съжалявала за това, което направих. Съжалявам за нещата, които не направих. Цял живот съм правила нещата в последния миг. Бях дарена с кураж, възприятие за премеждие и малко комизъм. Не мисля, че някой има право да се намесва в живота ти, само че те го вършат. Бих желала хората да разделят актрисата и дамата. “

Бракът ѝ с Роселини се разпада две години по-късно, а тя съумява да завоюва попечителството над трите им деца – Робертино, Изабела и Ингрид. Актрисата продължава да пази филмите, които е направила с него, макар че всички те са финансови провали и получават отрицателни мнения от критиците.

Всъщност Ингрид Бергман е тази, която търси контакт с Роселини и предлага да играе в негови филми. Впечатлена от работата му, утвърдила го като значима фигура в неореализма, актрисата му написа „ Бих направила всевъзможни жертви, с цел да играя във филм под Вашата постановка. “ Той се възползва от опцията, пренаписва сюжета, който е бил предопределен за Ана Маняни (първата италианска актриса, получила " Оскар " ), и отпътува с Бергман на италианския остров Стромболи, с цел да снимат кино лентата със същото име.

По време на фотосите тя желае бракоразвод от брачна половинка си, с цел да може да се омъжи за Роселини. Линдстрьом се пробва да я спре даже откакто схваща, че е бременна от режисьора.

Първото от трите деца на Бергман с Роселини се ражда под обсадата на медиите в Италия, седем дни преди тя да се омъжи за него. Първият ѝ съпруг, доктор Линдстрьом, печели попечителството над щерка им Пиа, която след това става известна телевизионна кореспондентка.

Тези трагични събития в персоналния живот не пречат на Бергман да завоюва втория си " Оскар ", както и най-престижните награди в малкия екран и театъра – „ Еми “ и „ Тони “.

След раздялата с Роселини, през 1958 година идва и третият брак – с шведския сценичен продуцент Ларс Шмид. В края на 60-те години актрисата се завръща триумфално на Бродуей, а в края на 70-те 13-годишните ѝ усилия да убеди режисьора Ингмар Бергман да я наеме за собствен филм се увенчават с триумф.

Така се стига до университетския шедьовър „ Есенна соната “, в който, по нейната лична оценка, тя прави най-силната си роля. За облика на концертираща пианистка тя получава четвъртата си номинация за „ Оскар “.

Ингрид Бергман умира на 29 август 1982 г. Няколко дни след това тленните ѝ останки са кремирани на гала, на която участват единствено близки родственици и петима другари.

Две седмици по-късно актрисата получава втората си премия „ Еми ”, този път за ролята си на израелския министър-председател Голда Меир. Наградата обаче не идва по благосклонност, защото гласуването е завършило още преди гибелта ѝ.

Поменът е на 14 октомври 1982 година в една от най-големите църкви в Лондон, когато сър Джон Гилгуд прочита фрагмент от „ Бурята ” на Шекспир пред 12 200 души, а соло цигулка извършва As Times Goes By.

„ Тя беше част от всичко, което научих за живота, за това да си жена, за това да си актриса, за скръбта и насладата ”, споделя на помена Лив Улман, норвежката актриса, която партнира на Бергман в „ Есенна соната ”.

Инфо: Българска телеграфна агенция

Следвайте " Гласове " в и