Ивайло Дичев: Обявяваме президентска република и кого издигаме за президент? Слави?
На фотографията: проф. Ивайло Дичев.
Един от парадоксите ни в България: колкото по-малка е дадена партия, толкоз по-радикални промени желае да прави на „ системата “. Ще кажете, обикновено е, огромните следва да са удовлетворени от положението на света, дребните се борят за място под слънцето. И въпреки всичко, погледнете го откъм здравия разсъдък: партия Има Такъв Народ, която надали ще влезе в идващия парламент, се готви да завоюва две трети от местата в бъдещо Велико национално заседание и да промени формата на държавно ръководство.
„ Защитниците “ на народа
На помощ, несъмнено, идва народът, който ще бъде вдигнат на революционен референдум срещу досадните конституционни разпореждания. И в случай че работата се провали, както чакат наблюдаващите, изгодата от такова скъпо изследване на публичното мнение е безспорна: партията ще се е само-изобразила като бранител на народа против неприятните елити. Пък и ще е отклонила вниманието от нелепото си държание в предните няколко Народното събрание.
Технологията не е патент на сценаристите. Вътрешна македонска революционна организация, които зачезнаха в прегръдката на Борисов, най-малко на два пъти заговориха за референдум – един път през 2021, отново за Велико национално заседание, а една година по-късно за прекъсване на Северна Македония по пътя към Европейски Съюз. Не забравяме и другия референдум, с който „ Възраждане “ пробва да излезе от изолираност – сякаш, с цел да резервира суверенния българския лев. Вредна нелепост, само че пък медийната изгода е ясна: още веднъж и още веднъж дейци на партията изясняват всякакви неща в утринните блокове (кой знае за какво в никакъв случай не ги питат дали считат да отстранен и валутния ръб, само че да не издребняваме).
Припомняме си трите точки на Трифонов от 2016, които дадоха старт на партията му – в една от тях се искаше отнемането на дотациите, обект на обективен национален яд. Припомняме напълно безсмисленото запитване на Българска социалистическа партия за нуклеарната енергетика 2013, което прочее сподели отслабващото въздействие на тази партия. Не са се сетили Национална движение „Симеон Втори" да се върнат в политиката с референдум за монархията, ще си привлекат доста изявленията в доскучалия медиен пейзаж.
(Полу)президентска република в България?
Отвъд предизборния популизъм, дано помислим какви въпроси би решило въвеждането на (полу)президентска система у нас. Първо, изключваме новия вид спин-диктатори, както ги нарекоха, от вида на Путин, Ердоган или Тюркменбаши – там президентството клони към безспорна власт и уповавам се никой не ни го предлага в подобен тип.
В демократичните страни няма по какъв начин да се ръководи без парламент – когато президентът е излъчен от партия с болшинство в него – цветя и рози; когато се разминат обаче, стартират блокажите. Видяхме го в полупрезидентския режим на Франция: Макрон загуби болшинството и в този момент обезверено се пробва да прокара пенсионната си промяна. Видяхме го и в Съединени американски щати, където президентът нормално губи болшинството в Конгреса на полусрочните избори – по този начин стана и с Байдън, който ще има доста проблеми да прокара великодушните си помощи за бизнеса.
Хайде представете си, че нашият президент имаше правото да разпуска Народното събрание като във Франция, Индия, Румъния или да назначава министър-председател по свое убеждение. Ами Народно събрание така и така се саморазпуска, а какво би решило назначението на държавно управление без парламентарна поддръжка не е ясно.
Кога една страна е управляема
Всъщност доста по-добра беше предходната концепция на господин Трифонов за мажоритарен избор, който можеше да стабилизира парламентарните болшинства. Само дето аргументацията му тогава беше напълно подправена. Не става дума да се изберат прелестните „ персони “, а да се унищожат дребните партии и да се принудят да вършат предизборни обединения, в случай че желаят да влязат в Народното събрание. Можем да мислим за 30% мажоритарни места, както е в Италия или Испания, 50% както е в Германия; а френските 100% ми се виждат прекомерни за нашите условия. Но тематиката не е правдивост, тематиката е управляемост. Е да, но такава концепция мъчно се продава, нали по този начин? Особено, в случай че същите тези многочислени и към този момент все по-малки партии следва да поддържат сходна смяна.
Аз доста пъти споделям, че най-проста и изпълнима е системата на бонуса, където първият получава спомагателни места в Народното събрание, с цел да сформира устойчиво правителство; и то – краткотрайно, както беше в Гърция. Виждам, че господин Борисов взе да го приказва, евентуално си показва, че неговата партия щеше да има подобен бонус в 48-ото Народно събрание. Но пък в 49-ото несъмнено това ще е обединението Политическа партия – Демократична България. Така или другояче, това, което споделям, е, че същинска промяна на системата би трябвало да тръгне от огромните играчи. Другото е Пиар.
На кого приличаме повече – на Австрия или на Франция?
Президентската система е значима, когато става дума за интернационалните връзки и защита – в тези браншове страната би трябвало да приказва в един глас. И като се замислите, точно страни с дейна политика в тях имат изявена президентска власт; да вземем за пример във Франция е признато президентът да дава отговор за тези браншове, до момента в който държавното управление – за вътрешната политика. Сигурно ще се учудите, че една скромна страна като Австрия също има полупрезидентски режим. Да сте запомнили името на президента? Да сте чули в миналото в Австрия да е разпускан от него Народното събрание? Е, на кого приличаме повече, на Австрия или на Франция? Колкото и да съжаляват суверенистите, нямаме запас за кой знае каква външна и отбранителна политика; един овластен президент най-вече пакост да направи.
И въпреки всичко тази държавна форма има едно несъмнено преимущество: тя ще направи политиката по-интересна. Всеки шоумен добре знае, че с цел да се разпознава фенът със ставащото, би трябвало да му се предложи воин, човешка орис, персонификация на проблемите. Какво по-интересно в политиката от дуела сред двама кандидати за президентския пост!
Текат събития, а обликът на водача е там – напомня, че и ние сме там посредством него, когато връчва купата на футболните първенци, сервира венец на безконечния огън. Кой още се интересува от абстракции като напредък, демократизъм, данъчни закони! Изборът на президент с същинска, а не като сегашната власт, ще политизира обществото и най-много – ще зададе чувство за явен край, където печели този, а не оня. Както в холивудските филми.
Е да, само че май забравяме света, в който живеем. Центрирането на политическите пристрастености към една личност към този момент от дълго време не върви в посока на възхищението. Всеки персонаж, който се задържи прекомерно дълго на политическия хоризонт, почва да бъде подозиран и осмиван. Защо стана по този начин не знам, може и прекалено много да чакаме от хипердемокрацията, в която живеем, може би прекомерно транспарантен стана светът. Във всеки случай президентската система наместо да консолидира нацията, през днешния ден по-вероятно ще я разедини в допълнение – ще ѝ даде още един мотив да ненавижда сама себе си.
Има ли подобаващи персони
Плевнелиев, заслужено или не, беше изпратен с пренебрежение и даже личната му партия не го издигна повторно. Г-н Радев към този момент е скаран с всички партии и почва да се трансформира във фокус на възходяща експанзия. Все по-трудно става за партиите да издигат персони с неоспорим престиж – изчакват до последния миг, с цел да не бъдели атакувани. Станахме очевидци на странното събитие „ скрити водачи “ – такива, които ръководят от сараи, диванчета, джипки, без да смеят да се демонстрират. Помислете, разгласяваме президентска република и кого издигаме за президент? Водещата на „ Нова “ подмятна на Тошко Йорданов: Слави? И двамата го одобриха като смешка.
Вижте, апелът за радикални промени е просто опрощение да не се вършат нужните реалистични промени. Неслучайно партиите на статуквото желаят всеобхватна промяна на правосъдната система – те добре знаят, че такава скоро няма да се случи и по този начин ще отсрочват до безконечност дребните нужни закони. А активизирането на народа за изцяло безсмисления референдум на Има Такъв Народ има сходна задача: да си приказваме за „ Системата “, а не за вероятните стъпки напред.
Текстът е препубликуван от „ Дойче веле “, заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Един от парадоксите ни в България: колкото по-малка е дадена партия, толкоз по-радикални промени желае да прави на „ системата “. Ще кажете, обикновено е, огромните следва да са удовлетворени от положението на света, дребните се борят за място под слънцето. И въпреки всичко, погледнете го откъм здравия разсъдък: партия Има Такъв Народ, която надали ще влезе в идващия парламент, се готви да завоюва две трети от местата в бъдещо Велико национално заседание и да промени формата на държавно ръководство.
„ Защитниците “ на народа
На помощ, несъмнено, идва народът, който ще бъде вдигнат на революционен референдум срещу досадните конституционни разпореждания. И в случай че работата се провали, както чакат наблюдаващите, изгодата от такова скъпо изследване на публичното мнение е безспорна: партията ще се е само-изобразила като бранител на народа против неприятните елити. Пък и ще е отклонила вниманието от нелепото си държание в предните няколко Народното събрание.
Технологията не е патент на сценаристите. Вътрешна македонска революционна организация, които зачезнаха в прегръдката на Борисов, най-малко на два пъти заговориха за референдум – един път през 2021, отново за Велико национално заседание, а една година по-късно за прекъсване на Северна Македония по пътя към Европейски Съюз. Не забравяме и другия референдум, с който „ Възраждане “ пробва да излезе от изолираност – сякаш, с цел да резервира суверенния българския лев. Вредна нелепост, само че пък медийната изгода е ясна: още веднъж и още веднъж дейци на партията изясняват всякакви неща в утринните блокове (кой знае за какво в никакъв случай не ги питат дали считат да отстранен и валутния ръб, само че да не издребняваме).
Припомняме си трите точки на Трифонов от 2016, които дадоха старт на партията му – в една от тях се искаше отнемането на дотациите, обект на обективен национален яд. Припомняме напълно безсмисленото запитване на Българска социалистическа партия за нуклеарната енергетика 2013, което прочее сподели отслабващото въздействие на тази партия. Не са се сетили Национална движение „Симеон Втори" да се върнат в политиката с референдум за монархията, ще си привлекат доста изявленията в доскучалия медиен пейзаж.
(Полу)президентска република в България?
Отвъд предизборния популизъм, дано помислим какви въпроси би решило въвеждането на (полу)президентска система у нас. Първо, изключваме новия вид спин-диктатори, както ги нарекоха, от вида на Путин, Ердоган или Тюркменбаши – там президентството клони към безспорна власт и уповавам се никой не ни го предлага в подобен тип.
В демократичните страни няма по какъв начин да се ръководи без парламент – когато президентът е излъчен от партия с болшинство в него – цветя и рози; когато се разминат обаче, стартират блокажите. Видяхме го в полупрезидентския режим на Франция: Макрон загуби болшинството и в този момент обезверено се пробва да прокара пенсионната си промяна. Видяхме го и в Съединени американски щати, където президентът нормално губи болшинството в Конгреса на полусрочните избори – по този начин стана и с Байдън, който ще има доста проблеми да прокара великодушните си помощи за бизнеса.
Хайде представете си, че нашият президент имаше правото да разпуска Народното събрание като във Франция, Индия, Румъния или да назначава министър-председател по свое убеждение. Ами Народно събрание така и така се саморазпуска, а какво би решило назначението на държавно управление без парламентарна поддръжка не е ясно.
Кога една страна е управляема
Всъщност доста по-добра беше предходната концепция на господин Трифонов за мажоритарен избор, който можеше да стабилизира парламентарните болшинства. Само дето аргументацията му тогава беше напълно подправена. Не става дума да се изберат прелестните „ персони “, а да се унищожат дребните партии и да се принудят да вършат предизборни обединения, в случай че желаят да влязат в Народното събрание. Можем да мислим за 30% мажоритарни места, както е в Италия или Испания, 50% както е в Германия; а френските 100% ми се виждат прекомерни за нашите условия. Но тематиката не е правдивост, тематиката е управляемост. Е да, но такава концепция мъчно се продава, нали по този начин? Особено, в случай че същите тези многочислени и към този момент все по-малки партии следва да поддържат сходна смяна.
Аз доста пъти споделям, че най-проста и изпълнима е системата на бонуса, където първият получава спомагателни места в Народното събрание, с цел да сформира устойчиво правителство; и то – краткотрайно, както беше в Гърция. Виждам, че господин Борисов взе да го приказва, евентуално си показва, че неговата партия щеше да има подобен бонус в 48-ото Народно събрание. Но пък в 49-ото несъмнено това ще е обединението Политическа партия – Демократична България. Така или другояче, това, което споделям, е, че същинска промяна на системата би трябвало да тръгне от огромните играчи. Другото е Пиар.
На кого приличаме повече – на Австрия или на Франция?
Президентската система е значима, когато става дума за интернационалните връзки и защита – в тези браншове страната би трябвало да приказва в един глас. И като се замислите, точно страни с дейна политика в тях имат изявена президентска власт; да вземем за пример във Франция е признато президентът да дава отговор за тези браншове, до момента в който държавното управление – за вътрешната политика. Сигурно ще се учудите, че една скромна страна като Австрия също има полупрезидентски режим. Да сте запомнили името на президента? Да сте чули в миналото в Австрия да е разпускан от него Народното събрание? Е, на кого приличаме повече, на Австрия или на Франция? Колкото и да съжаляват суверенистите, нямаме запас за кой знае каква външна и отбранителна политика; един овластен президент най-вече пакост да направи.
И въпреки всичко тази държавна форма има едно несъмнено преимущество: тя ще направи политиката по-интересна. Всеки шоумен добре знае, че с цел да се разпознава фенът със ставащото, би трябвало да му се предложи воин, човешка орис, персонификация на проблемите. Какво по-интересно в политиката от дуела сред двама кандидати за президентския пост!
Текат събития, а обликът на водача е там – напомня, че и ние сме там посредством него, когато връчва купата на футболните първенци, сервира венец на безконечния огън. Кой още се интересува от абстракции като напредък, демократизъм, данъчни закони! Изборът на президент с същинска, а не като сегашната власт, ще политизира обществото и най-много – ще зададе чувство за явен край, където печели този, а не оня. Както в холивудските филми.
Е да, само че май забравяме света, в който живеем. Центрирането на политическите пристрастености към една личност към този момент от дълго време не върви в посока на възхищението. Всеки персонаж, който се задържи прекомерно дълго на политическия хоризонт, почва да бъде подозиран и осмиван. Защо стана по този начин не знам, може и прекалено много да чакаме от хипердемокрацията, в която живеем, може би прекомерно транспарантен стана светът. Във всеки случай президентската система наместо да консолидира нацията, през днешния ден по-вероятно ще я разедини в допълнение – ще ѝ даде още един мотив да ненавижда сама себе си.
Има ли подобаващи персони
Плевнелиев, заслужено или не, беше изпратен с пренебрежение и даже личната му партия не го издигна повторно. Г-н Радев към този момент е скаран с всички партии и почва да се трансформира във фокус на възходяща експанзия. Все по-трудно става за партиите да издигат персони с неоспорим престиж – изчакват до последния миг, с цел да не бъдели атакувани. Станахме очевидци на странното събитие „ скрити водачи “ – такива, които ръководят от сараи, диванчета, джипки, без да смеят да се демонстрират. Помислете, разгласяваме президентска република и кого издигаме за президент? Водещата на „ Нова “ подмятна на Тошко Йорданов: Слави? И двамата го одобриха като смешка.
Вижте, апелът за радикални промени е просто опрощение да не се вършат нужните реалистични промени. Неслучайно партиите на статуквото желаят всеобхватна промяна на правосъдната система – те добре знаят, че такава скоро няма да се случи и по този начин ще отсрочват до безконечност дребните нужни закони. А активизирането на народа за изцяло безсмисления референдум на Има Такъв Народ има сходна задача: да си приказваме за „ Системата “, а не за вероятните стъпки напред.
Текстът е препубликуван от „ Дойче веле “, заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ