На фотографията: Политологът проф. Антоний Тодоров
Гражданска (без)отговорност. Не, няма да става дума за наложителната застраховка „ Гражданска отговорност “ (малко неразбираемо и подвеждащо наречена така). Ще стане дума за отговорността ни като жители в една страна, където сме се родили без да ни питат, само че където протича животът ни и поради това евентуално си заслужава да сме загрижени за нея.
В демократичните ръководства през днешния ден изборите са главният механизъм за селекция на ръководещите или в различен проект – главен инструмент за заявяване на единодушието на ръководените. Античните демокрации са употребявали тегленето на чоп, само че през днешния ден това се отхвърля от мнозина като някаква „
лотария “ (каквото не е, само че това е различен въпрос). Изборите с болшинство, както е по-пълната формула, се основават на догатката, че волята на болшинството би трябвало да е в основата на ръководството при демокрациите, а не волята на някое малцинство. Ако е противоположното, приказваме за тирания, автокрация, само че не и за народна власт.
Но болшинството е формирано от човеци, хора надарени с разсъдък и свободна воля (както сме уверени в нашата европейска култура). Първото ни дава способността да разсъждаваме на основата на нашите наблюдения, да преценяме нещата от позиция на нашите правила, ползи, разбирания, да избираме едно или друго. Второто е способността ни да действаме по този начин, както желаеме, което включва и опцията да действаме срещу себе си. В някакъв смисъл разсъдъкът и свободната воля за антиподи, едното активизира логиката, последователността на доказателствата, другото активизира възприятията, настроенията, настройките. Но не желая да встъпвам в непознати за мене територии на философията и логиката на психиката.
Въпросът е за свободната воля. Като жители в една демократична република имаме свободата да вършим доста неща, в това число да гласуваме или не. Нашето държание в тази ситуация зависи само от нас самите – няма механизми за насила, с изключение на изцяло безсмисленият текст за „ наложителното гласоподаване “ в Изборния кодекс. Можем да създадем, каквото си желаяме, никой няма действителната власт да ни накара едно или друго. Това е едно от най-съществените завоевания на демокрацията, само че също по този начин и съображение за един рядко поставян, само че автентичен въпрос: а по какъв начин се ангажира нашата гражданска отговорност?
За излъчените от нас ръководещи сме уверени, че в случай че не отговорят на упованията ни, ще ги накажем на идващите (редовни или предсрочни) избори, като не гласуваме за тях. Можем да свалим едно държавно управление с митинги или избор на съмнение. Това е метод ръководещите да поемат отговорност. Как ние, като гласоподаватели, обаче поемаме отговорност за държанието ни на изборите? Вотът е скришен, законът даже не разрешава да го разкриваме обществено, а ние, прикрити зад тази загадка, всекидневно се оправдаваме, че „ нищо не зависи от нас “. Ако обаче приемем, че сме сбъркали, си споделяме, че на идващите избори „ ще се изправим “, въпреки тогава още веднъж да сме уверени, че „ ще постъпим, както преценим “, т.е. самоволно.
Да гласуваш или не?
Този въпрос не е хамлетовски, въпреки мнозина да го изживяват като подобен. Не е съдбоносен или най-малко по този начин ни наподобява. Винаги можем да си кажем, че „ няма за кого да гласуваме “, че „ всички са едни и същи “, че „ избираме сред най-малкото зло “ и така нататък Лошото е, че всичко това има своите учредения, тъй като към този момент след повече от 30 години развиване на новата ни народна власт разочарованията ни от резултатите от изборите са се натрупали. Обичайно упрекваме за ниското присъединяване в изборите партиите, политиците, претендентите. Никога не насочваме обвиняване към себе си, а и мнозина са уверени, че в случай че не гласоподават, не вземат участие в избора на ръководещи, които единствено по случайност ще създадат нещо за обществото, само че най-често ще работят единствено за себе си.
Изборите са групова интервенция, резултатите им зависят както от гласуващите, по този начин и от негласуващите. Броят на негласуващите е разликата сред гласоподавателите по лист (вярно, едно прекомерно противоречиво публично число) и гласувалите, т.е. отишлите до урните. От 1990 година насам има трайна наклонност на повишаване на цифрата на негласувалите.
Негласувалите дефинират в действителност няколко значими последствия от изборите. На първо място – размера на изборния предел за влизане в Народното събрание. При доста ниско присъединяване прагът е невисок, негласувалите по този метод подкрепят партиите, чиито електорати приближават изборния предел. Ако не гласувате, по този начин ще дадете опция на някоя дребна партия да има парламентарна група. Последиците от това са разнообразни, тъй като това може да е някоя радикална партия, която ще затрудни намирането на компромис за сформиране на държавно болшинство.
Ако гласуваш, спомагаш за по-висок избирателен предел (4% от 2,6 млн. дали своят вот е 104000, само че от 3,5 млн. дали своят вот е 140000). Това ще затрудни по-малките партии, само че може да помогне на някоя, за която ще гласуваш. При това ще помогне повече, в сравнение с ще спомага за по-високия изборен предел. Въпрос на персонално решение и преценка (не е елементарно, схваща се).
Сигурно е, обаче, че негласувалите също вземат участие в крайния резултат, колкото и да са уверени, че по този метод не поемат отговорност за изборите. Все едно ще има резултат, по който ще бъдат разпределени местата в Народното събрание. Негласуването не пречи на това, само че по-скоро подкрепя „ сигурните “ партии и най-много, при нашата изборна система, първата по брой на гласовете. Това може и да е ГЕРБ, в случай че се доверим на множеството социологически сондажи до момента.
А за кого да гласуваш?
Имаме свободата да изберем, който пожелаем. Тази независимост е реализирана с цената на революции, протести и гражданска интензивност. Но тази независимост ангажира нашата отговорност – не можем да избираме по този начин, като че ли играем на компютърна игра. Последиците от нашия избор са съществени, държанието ни не е безобидно.
От гласуващите зависи разпределението на гласовете, т.е. разпределението на мандатите в Народно събрание, това е директно обвързвано с образуването на държавно управление. Това е добре да се има поради, тъй като не гласуваме просто „ за оня, който ни харесва “ или „ за оня, който минимум не ни харесва “. Избираме кой да ни ръководи от препоръчаните благоприятни условия. Тук свободната воля е добре да държи връзка с разсъдъка, тъй като изборите не са като държанието на консуматора в супермаркета.
В един за „ Дойче веле “ Ивайло Дичев отбелязва нещо съгласно мене явно, само че очевидно не и за всички: изборите не са развлечение, „ електеймънт “ (elections + entertainment; избори + забавление) би било другото име на тоталната гражданска безнаказаност. „ Трябва съществено да помислим желаеме ли тази страна да бъде ръководена или отново ще си отмъщаваме на страната с протестен избор. Ако желаеме, идва второ мислене – кои партии биха могли да сглобят обичайно държавно управление и кои никого не желаят и/или никой не ги желае? Не е забавно, дори малко уморително идва да мислиш, нека ни се случва по-рядко! “. Да гласуваме с отговорност към нашата република!
Някои либертарианци ни убеждават, че политиката е един огромен пазар – партиите оферират своите политически „ артикули “, консуматорите (избирателите) си избират съгласно своя интерес. Но това е подвеждащо схващане. Разликата сред избора на политически представители и избора на стока е доста основна. Ако изберем неприятна стока, можем да я захвърлим, само че качеството ѝ се отнася само до нас и въздейства само върху нас. Изборът на представители не рефлектира директно върху нас (освен върху съвестта ни), а в противен случай, въздейства върху всички нас, т.е. и върху всички останали. В първия случай държанието ни е частно, избираме нещо, а последствията от избора ни се връщат само върху нас самите. Във втория случай държанието ни е обществено, избираме нещо, само че последствията от избора ни засягат всички. В първия случай рискът е да навредим на себе си, във втория – да навредим на всички. Добре е да си даваме сметка за това и да не гласуваме по правилото „ всеки самичък си преценява “, а да се питаме, дали държанието ни е отговорно, т.е. на съзнателни и добросъвестни жители.
Ами след това?
Това е главният въпрос – какво чакаме след изборите. Мнозина са анализаторите и политиците, които още занапред намерено приказват, че тези избори „ няма да решат нищо “, по тази причина ще има нови, някъде през зимата (вероятно февруари). Убедените, че едни следващи избори ще имат сигурно по-добър резултат, в действителност гледат на изборите като на ротативка – последващото завъртане ще донесе облага. Тогава по-добре въобще да не гласоподават, а да възпламенят свещ в някоя черква, да се помолят в джамията или в синагогата, нека Всевишният ги чуе.
Ако обаче не желаеме да се случи по този метод, можем още за тези избори да гласуваме по този начин, че определеното Народно заседание да е в положение да създаде държавно болшинство. Но не каквото и да е, тъй като в последно време разнообразни коментатори и политици стартират разнородни бъдещи държавни формули включващи по едно и също време ГЕРБ и „ Продължаваме промяната “, някакво имагинерно „ евроатлантическо болшинство “, чиято задача явно ще бъде „ да замете под килима “ всичко това, което продължаваме да назоваваме „ модела Борисов “. Това ще е краят на упованията на последната вълна от цивилен мобилизации, настояващи за същинска правова страна, а дружно с това ще е краят и на очакванията за една същинска обществена страна (двете се поддържат взаимно и назоваваме това „ европейски модел “).
Но можем да постъпим и другояче: да гласуваме за едно обичайно държавно управление, което да не реставрира порочния модел, а да се грижи за обществото.
Текстът е оповестен в блога на проф. Антоний Тодоров. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ. 
