Да коригираш историята
На пръв взор, да коригираш историята е много необичайно и извънредно занятие. Какво има да й се поправя? Каквото се е случило, към този момент се е случило, и ни остава единствено да го опишем. И да го датираме – т.е., да определим неговото място в историческата последователност. Но, колкото и да е необичайно, има историци, които считат, че хронологията и датирането, възприети в актуалната история, са изцяло неправилни и би трябвало да бъдат поправени.
Първото споменаване на хронологията, обвързвана с датата на Рождество Христово, се появява през ХІІ-ти век в Бремен. Но едвам през 1583 година в Париж Жозеф Скалигер разгласил „ Ново съчинение за коригиране на хронологията “. През 1627 година кардинал Дионисий Петавиус разгласил своето „ Учение за времето “.
В основите на сегашната последователност са заложени концепциите от книгите на Скалигер и Петавиус, като съгласно тях днешното летоброене стартира от годината на раждането на Христос, призната за нулева (макар множеството историци, в това число църковни, да считат, че Иисус се е родил в действителност сред 5-та и 7-ма година прочие Хр.).
Жозеф Скалигер. Снимка – Уикипедия
Един от спорните интервали в историята е времето от Античността до Ренесанса. Фалшифицирането на артефакти, ръкописи, книги, документи, обвързвано с този интервал, последователно станало толкоз грандиозно, че някои историци като В. Камайер го назовават „ интервенция с огромен мащаб “ – имайки поради подправянето на европейската история, осъществявано в края на Средновековието и през Ренесанса.
Началото на рецензията на фалшифицираната историография сложил парижкият монах-йезуит Жан Гардуен. Неговите писания по нумизматика и системата му за различаване на подправени и изопачени датировки са приети за образцови и се употребяват от историци и колекционери до ден-днешен. Независимо от това, той бил мощно подложен на критика. Стигнало се до такава степен, че в интервала 1660-1756 в Бастилията били затворени 869 създатели, печатари, издатели и продавачи на книги, които си разрешавали да цитират или даже единствено да загатват името на Гардуен.
Швейцарецът Роберт Балдауф при започване на ХХ-ти век анализирал в детайли гръцката и римската лирика, книгите на Цезар, Авел Хирций и други антични създатели. Въз основа на това направил необикновени и смели изводи, които счита за аргументирани:
„ Натрапва се изводът, че Омир, Есхил, Софокъл, Пиндар, Аристотел, които сякаш били раздалечени с епохи, са в действителност по-близо един до различен и до нас самите. Всички те са родени в един и същи век. Родината им въобще не е антична Елада, а Италия от ХІV-ХV-ти вв. Нашите римляни и елини се оказаха италиански хуманисти. Повечето гръцки и римски текстове, написани върху папирус или пергамент, издълбани в камък или бронз, са гениални фалшификации на италианските хуманисти. Италианският хуманизъм ни е дарил описания свят на древността и, дружно с хуманисти от други страни, историята на ранното Средновековие “.
Друг извънреден откривател на средновековни документи, дал скъп принос към разбора на историята на европейското Средновековие, е Вилхелм Камайер. Той е роден сред 1890 и 1900 година, а умрял през 1950-те години в цялостна беднотия. Изучавайки и анализирайки средновековната документи, Камайер прецизно се придържал към едно просто предписание: всеки юридически акт, без значение дали е подаяние или удостоверение на предоставени привилегии, би трябвало да дава отговор на 4 съществени условия – от него следва да е ясно кой, кому, по кое време и къде го е издал.
Вилхелм Камайер съумял да събере и систематизира голям брой в действителност материал. Той стигнал до слисващ извод: не съществува нито един оригинал на значим документ или сериозна литературна творба от Средновековието. Наличните копия са толкоз разнообразни, че не е допустимо да се възстановят „ изходните материали “. Като се има поради, че големият мащаб на феномена изключва случайностите, Камайер стига до извода: „ Многобройните хипотетично „ изгубени “ оригинали в никакъв случай не са съществували в реалност “.
След като учи доста документи от немската история, Вилхелм Камайер открива освен неналичието на дата и място на издаване в доста документи, само че даже неявяване на името на получатела – което лишава тези актове и грамоти от юридическа мощ и историческа меродавност. Анализирайки наличието на документите, Камайер открива, че немските крале и императори като че ли нямали непрекъснато местожителство, прекарвали целия си живот на път, а постоянно били на две места едновременно.
И още веднъж откривателят стигнал до заключението, че на практика не съществуват достоверни документи – а в множеството случаи се вършат фалшификации на извънредно ниско равнище, върху наново употребявани пергаменти, с голям брой остъргване на първоначални текстове, разнобой в шрифтовете, анахроничен жанр и правопис, и т. н.
Но никой от университетските историци не подлага на критика Камайер съдържателно. Просто не го загатват, без значение, че книгите му излизат в многохилядни тиражи.
Обаче, може би в тази ситуация е изцяло използвано остарялото предписание: „ Мълчанието е знак за единодушие “.
