На петия етаж в сградата на НАСА във Вашингтон, далеч

На петия етаж в постройката на НАСА във Вашингтон, надалеч от шумните коридори, вратата без табела, която се отваря единствено с пропуск и не се вписва в формалната система, този път беше леко открехната. Служителите с достъп вървят безшумно и в никакъв случай не носят оръжие. По тях не проличава нищо особено, само че наличието им оставя особена тишина след себе си — като празно пространство, което хората инстинктивно заобикалят.

Врата без табела

Тази врата води към списък, сякаш цялостен със остарели хартиени разпечатки от времето на „ Аполо “. Хората, които поддържат формалната легенда, настояват, че там няма нищо повече от дати, траектории и скучни инженерни бележки. Само че от време на време в коридора се появява човек с черна кожена директория, съпроводен от двама сътрудници на ФБР без отличителни знаци. Те не приказват, не кимат, даже не поглеждат никого. Влезеш ли един път вътре, камерите „ инцидентно “ отхвърлят да записват за към трийсет секунди.

В тази стая се пази легенда, която никой не назовава легенда. Документите вътре не са доста на брой. Папката е тънка, съвсем бедна, само че тежи по този начин, като че ли е цялостна със мемоари, а не с хартия. И в нея стои началото на една задача, която в никакъв случай не е попадала в стратегиите на НАСА, само че финансовият ѝ отпечатък се появява един път в годишен доклад — като „ специфична лунна логистика, Q4 “.

Това е единственият забележим белег за Проект SILVER GATE.

Официално не е съществувал.

Неофициално… капсулата се върна. А хората вътре — не.

Защото в тези архиви, които “не съществуват ”, в подземните коридори на Лангли, където въздухът мирише на прахуляк, леден метал и боязън, стои една сива железна каса. Никой не приказва за нея, никой не я допира без ръкавици — тъй като споделят, че вътре има записи, които не би трябвало да бъдат чувани, фрагменти, които не би трябвало да бъдат гледани, и подписи на хора, които след това “изчезват внезапно ”.

Първата среща

Когато екипажът за първи път се срещна на тренажора преди задачата, погледите на пълководец Артър Хейл и доктор Елена Роу се срещнаха за четири секунди, които ще оставят диря за цялостен живот. Професионализъм до мозъка на костите, само че в очите им изгарящо наличие, което няма да се повтори физически — пристрастеност, която остава невидима, несбъдната, само че неотменима. Нито един жест не издава нищо, нито една дума не пада, само че в оня момент двамата схващат подсъзнателно, че светът им в никакъв случай няма да бъде същият.

Лунният раздор

На двадесет и шестата минута от лунната разходка командирът на задачата — човек без нерви, без непотребни думи, „ най-стабилният от всички ” съгласно персоналното му досие — пита останалите за положението им. Микрофонът му остава отворен, а в слушалките на останалите звучи единствено спокоен, постоянен мирис.

— Командире, всичко ли е наред? — пита вторият.

Тишина.
После едно изречение, което по-късно психолозите назовават невероятно умерено:

„ Вратата се отвори. “

Няма порти на Луната. Официално.

Ала там, оттатък каменния небосвод, в сянката на онази черна конструкция, която съществува единствено в неразрешените кадри… се е появила междина. Тясна, отвесна, като прорез в самата тъкан на мрака. И от нея не излиза светлина — влиза. Всмуква я.

Елена прави крачка. После втора. Не бърза. Не се колебае. Диша умерено — съвсем щастливо.

— Не влизай там! — крещи един от екипажа, само че към този момент е късно.

Пространството се затваря като клепач.
И Елена… просто престава да съществува в този свят.

Тишина в слушалките.
Мълчание в Контрола.
Едно само изречение остава в лога, преди записът да бъде занулен:

„ Скенерът не регистрира тяло. Но… чувствам наличие. “

Завръщането и второто наличие

И тогава стартират известията.
Не по радиото. Не по системите.
В главите на другите двама. Като мисъл, която не е тяхна, само че се пробва да се оприличи на шепот:

„ Тук съм. “

Първият астронавт стартира да трепери. Вторият повръща в скафандъра. В Контрола трима индивида мигат синхронно — никой не споделя за какво.

След завръщането на Земята оживелите водачи са сложени в изолираност. Два дни по-късно единият стартира да приказва на език, който никой не разпознава. Другият се пробва да изтръгне кабелите от стените, „ тъй като той слуша през тях “.

Командир Артър Хейл се връща със успокоение, само че с неизтриваемо наличие на Елена в мислите и съзнанието си. Тя остава на Луната като „ втората жена “ — недостижима, огнена, фантастмогорична, част от него вечно. Всяка нощ, когато мисли за фамилията, за живота на Земята, той усеща тази изгаряща пристрастеност, която в никакъв случай не може да бъде сбъдната.

В Центъра — в онази стая, където нито прозорците пропускаха светлина, нито часовникът тиктакаше — записите от задачата бяха преглеждани, забранявани, режени на части. Протоколите бяха подписани със студена точност. Но в една остаряла каса лежеше касета, на която дишането на Елена се чува за последно преди да се прекъсне. Не от боязън, а от учудване.

След завръщането

Няколко нощи след завръщането, Артър сънува, че стои на повърхността още веднъж, че прахът не е под ботушите му, а в дробовете му, и когато се обърне — вижда сребърната врата. Не отворена. Просто там. Като спомен, подготвен да стане врата още веднъж, в случай че индивидът реши да повярва задоволително мощно. В съня му нещо се движи зад нея, само че не като творение, а като наличие — антично, търпеливо, надалеч по-старо от Луната, която ние познаваме.

И от време на време — не всяка нощ, а единствено тогава, когато сънят е най-тънката граница сред това, което помним, и това, което се опасяваме да признаем — той чува глас. Не ясно, не с думи, само че с чувството за глас. Звук, който не е за ушите, а безусловно за мозъка на костите:

„ Тук съм. “

А когато се будеше, лампата над бюрото му към момента светеше — и в досието с протоколи, в която никой с изключение на него не биваше да гледа, името Роу, Елена Роу, стоеше като въпрос, който страната бе решила да заглуши, само че който действителността отхвърляше да не помни.

Димитър Димитров/ SafeNews

 

Сред забравените документи и публични доклади от НАСА, едно малко джобно тефтерче се открои като врата към невидимото. Тези смачкани страници ми описаха нещо, което не може да се удостовери — и може би не би трябвало. Истинската магия е, че сте тук, до финала и сте го претърпели с мен. 

 

Източници:  NASA – „ Archives Research Guide “/nasa.gov/archives/research/„ Key Documents in the History of Space Policy “ 

Още вести четете в: Живот, Свят, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News