На първа младост при нежната ласка на устни ми стонът в

На първа младост при нежната милувка
на устни ми стонът в усмивка избликна;
душата ми свойта мимика обикна —
всред всички открити — аз ходех със маска.

Чисти зениците — в тях никой не зърна
отдавна закърмена змийска отрова;
спи ми и злобата — не ще я отровя —
и дните си минали не мога да върна.

Но всяка нощ нова си маска начертавам,
и през деня под нея от боязън се затулям,
и загатна скрито в сърце си заравям —
и към този момент коя съм — самичка незная.

И мисля: към гроба ме напреднала възраст затласка —
на моя дух отпаднал пристигна ли гибелта?
Когато за път ще ме вземе и тя —
кого ще откри под смъртната маска?