Притча за отшелниците
На една самотна планина живееха двама отшелници. Те се молеха Богу и се обичаха един различен.
Двамата имаха единствено една глинена чаша и това беше единственото им владеене.
Но един ден злобен дух влезе в сърцето на по-стария аскет и той рече на по-младия: “Доста време живяхме заедно; време е всеки да тръгне по своя път. Нека разделим това, което притежаваме ”.
Тогава по-младият се натъжи и сподели: “Мъчно ми е, братко, че искаш да ме изоставиш. Но щом искаш това, дано бъде така ”. И като взе чашата, подаде му я, казвайки: “Не можем да я разделим, братко; дано тя да бъде твоя ”.
Но по-старият отговори: “Няма да приема лепта. Ще взема единствено това, което е мое. Чашата би трябвало да се раздели ”.
“Но в случай че счупим чашата – възрази младият, – то каква изгода ще имаме и ти, и аз от нея? Щом искаш, да хвърлим чоп тогава ”.
“Искам си единствено правото и това, което е мое! – отговори остарелият. – Нямам желание да оставям ориста на справедливостта и на моя дял в ръцете на слепия случай. Чашата би трябвало да се раздели ”.
Тогава младият видя, че няма смисъл да продължава, и рече: “Щом такава е твоята воля и ти настояваш за това, дано счупим чашата ”.
Но лицето на остарелия аскет се изкриви от яд и той извика: “О, презрян страхливецо, за какво не искаш да се съдим?! ”
Халил Джубран
