На дъжд прилича самотата. Тя от морето расне в небесата, надига се

На дъжд наподобява самотата.
Тя от морето расне в небесата,
надига се от мака на полята
и от небето — то е нейна къща —
вали върху града и го обгръща.

Когато капят часове студени
и уличките утрен здрач обгръща,
когато две тела неутолени
все така мечтаната обич не слива
и макар омразата горчива,
едно легло отрежда им ориста:

като река е буйна самотата…

1902

Превод: Петър Велчев