На 9 ноември 1973 година на 50 години си отива

На 9 ноември 1973 година на 50 години си отива от този свят един от емблематичните артисти на българския спектакъл и кино – Апостол Карамитев.
Господ като че ли чува молбите му. През 60-те години писателят Светослав Минков, тогава шеф на издателство „ Народна младежа “, го поканил да напише спомените си. Даже бил определил заглавието – „ Книга за мене си “. Но Карамитев реагирал бурно: „ Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетлив човек или що? Само суетните, празни хора пишат мемоари на младини! “, ядосал се Карамитев. Но Минков траял: „ Води най-малко мемоари за живота си, с цел да ги използваш на остарели години “. „ Аз не мисля да одъртявам, отвърнал му всенародният любим. Искам да умра млад, хубав, радостен, забавен! Не ща да одъртявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите… “ „ Но без това не може, Апостоле! “, споделил писателят. „ Нека оставим на Бог да реши! “, завършил огромният актьор.

На сцената на Народния спектакъл

Завършва ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “ през 1951 година със компетентност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е измежду водещите артисти на Народния спектакъл „ Иван Вазов “ (от 1947), където основава поредност от забележителни функции. Сред тях е Ромео в „ Ромео и Жулиета “ на Уилям Шекспир, с режисьор Стефан Сърчаджиев
(1953).

Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат наследник и щерка, също артисти – Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева.

С Георги Калоянчев в „ Специалист по всичко “ (1962) на режисьора Петър Б. Василев

Неговият дебют в киното е във кино лентата „ Утро над родината “, през 1951 година. Актьорският му способ е разказан като комбиниране на „ интелектуалния разбор с дълбочина на прочувствения живот “

Специализира постановка в Москва. От 1969 година до гибелта си е доцент и учител по специалностите „ актьорско за трагичен спектакъл “ и „ постановка за трагичен спектакъл “ във ВИТИЗ.

През 1971 година Карамитев озвучава всичките облици (мъжки и женски) в дублажа на британския сериал „ Сага за Форсайтови “ за Българска телевизия ( БНТ).

„ Легенда за любовта “ (1957) на режисьора Вацлав Кръшка

Големият български режисьор Леон Даниел споделя за Карамитев – „ беше хубав, доста хубав, само че неговата хубост тогава не беше на мода, в живота се харесваше, само че в театъра се избраха по ръбестите или по-лиричните, а неговата красота беше по-буйна, по-„ апашка “, италианска… Дановски го утешил. Казал му бил: „ Твоето време скоро ще пристигна. “ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С вскички плюсове и минуси на това. “

Апостол Карамитев и Любомир Шарланджиев в „ Това се случи на улицата “ (1955) на режисьора Янко Янков

Става заслужил актьор (1963), а скоро по-късно и национален актьор (1969). Получава Награда със специфична почетна грамота за мъжка роля във кино лентата „ Това се случи на улицата “ на МКФ (Карлови Вари, Чехословакия Чехословакия, 1956), Първа премия за мъжка роля за ролята на Симеон в пиесата „ Монахът и неговите синове “ на IV народен обзор на българската драма и спектакъл (1969).

По-известните му театрални функции са в „ Дон Карлос “ – маркиз Поза, в „ И най-мъдрият си е малко елементарен “ – Глумов, в „ Ромео и Жулиета “ – Ромео, във „ В полите на Витоша “ – Христофоров, в „ Монахът и неговите синове “ – Симеон.

С Виолета Бахчеванова в „ Мария Стюарт “ на Шилер, режисура на Кръстьо Мирски, 1969 година

Апостол Карамитев приключва италианско учебно заведение в Бургас и владеел езика съвършено. Години откакто приключил учебно заведение, умерено можел да мине за римлянин. Когато още като млад артист излязъл на сцена, красивата му осанка и геният му влудяват дамите дотолкоз, че два големи куфара не му стигнали да побере всичките любовни писма, които получавал от почитателки.

В столичните артсреди се носи и една легенда – поетът Николай Лилиев получил инфаркт и умрял, четейки любовните писма до… Апостол Карамитев. Лилиев, който преди гибелта си няколко години бил драматург на Народния спектакъл, изискал да „ се зареди “ с ентусиазъм от любовните писма, които получавал актьорът-красавец, защото по подигравка на ориста, нежният лирик нямал свои.

Апостол Карамитев и Виолета Донева във кино лентата на Борислав Шаралиев „ Двама под небето “ (1962)

„ Понякога ме болеше, че Апостол има толкоз почитателки “, разкрива години след гибелта му вдовицата му Маргарита Дупаринова. Но добавя „ Но то кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?! Даже и животните край него го харесваха “, споделя тя.

Двамата се залюбили като театрални сътрудници. Също на сцената, Апостол предлага брак на избраницата си като й връчва сребърна халка. Маргарита била две години по-голяма от любимеца на публиката.

Съпругът й имал две пристрастености – театърът и фамилията. Нетипично за хубав мъж с доста почитателки, бил домошар. Докато децата му били дребни, по няколко пъти дневно се прибирал до у дома, с цел да ги наглежда или да им занесе някакви лакомства. Докато бременната Маргарита била с „ Идеалният мъж “ на турне, Карамитев й написал, че в случай че роди правоприемник, той би трябвало да се споделя Момчил, тъй като нямало по-мъжко име от това.

С Маргарита Дупаринова и децата им Маргарита и Момчил

„ Когато Апостол водеше децата ни на куклен спектакъл, вземаше и другите деца от кооперацията – спомня си Дупаринова. – Те му се подчиняваха абсолютно. Привличаше ги като магнит, даваше им цялостна независимост, която те в никакъв случай не обръщаха на разпасаност. Така съобщи и любовта към театъра и на Маргарита, и на Момчил. “

Един от най-близките другари на Карамитев, известният журналист и създател на „ Разговори с Буров “ Михаил Топалов споделя: „ Помня, против Нова година вървяхме по бул. „ Ал. Стамболийски “ И покрай един магазин за облекла видяхме бедна женица – премръзнала, с мокри крайници, със остаряло палто. Той влезе в магазина, купи едно дебело вълнено палто, калпак, чорапи, ръкавици и обувки на дамата. Нежно сърце носеше. Апостол устояваше и двама небогати студенти… “, споделя Топалов.

„ Любимец 13 “ (1958) на режисьора Вадимир Янчев

Легендарният артист не оставал безучастен и към бедните си, по-възрастни сътрудници. В София по това време се подвизавал един изпаднал актьор – Караджата. Бил огромен чудак, с дълга брада, спял по входовете или направона голата земя. Караджата в никакъв случай не се оплаквал. Държал се достолепно и с достолепие като че ли още е на сцената на Кърджалийския спектакъл, където поради суровия си тип изпълнявал основно „ страшни функции “.

„ Песен за индивида “ (1954) на режисьора Борисалв Шаралиев

„ Един ден вървяхме с Апостол по „ Раковски “, спомня си Михаил Топалов, и пред „ Славянска сказка “ той видя Караджата. Спря го. „ Караджа – вика му, – през днешния ден взех два хонорара. Много ми са. Ето ти единия “. И мушна нещо в джоба на скъсания му балтон. „ Не! – извика Караджата. – Не съм бедняк. Не желая лепта! “ „ Това не е лепта. Това е хонорар. “ „ Апостоле, прелестен мъж си, само че аз лепта не взимам! “, отсече Караджата, върна парите и си потегли. „ Боже, какъв човек! “, възхитено промълви Апостол. “

С дребния Олег Ковачев в „ Рицар без ризница “ на Борислав Шаралиев (1965)

Карамитев се разболява от рак на черния дроб, за което знаел единствено режисьорът Вили Цанков. Актьорът нито за момент не се откъсва от обичаната специалност – до сетния си мирис се снима в „ Сватбите на Йоан-Асен Втори “. Епизодът с първата женитба на Йоан с Мария (Невена Коканова) снимали на Алдомировското тресавище край гр. Сливница. „ Беше доста студено, ние преджапахме няколко пъти през ледената вода. Може би това форсира заболяването на Апостол “, допуска тогава сътрудника му Коста Цонев.

С Невена Коканова в „ Сватбите на Йоан Асен “ (1975) на режисьора Вили Цанков

Изтормозеният от ужасната болест артист умрял в непоносими болки и не съумял да довърши ролята си.

След гибелта му били обсъждани два разновидността. Снимките да се прекратят и сниманият материал да остане като документ за последната роля на гениалния Карамитев. Възприели обаче концепцията филмът да се довърши със заместител на починалия – Коста Цонев. Цонев към този момент трябвало да играе две функции – Йоан-Асен и брат му Александър.

Доста след гибелта му огромната наша сценографка и приложничка Мария Ножарова, създател на костюмите за кино лентата „ Сватбите на Йоан-Асен “, споделя, че е затворила „ невероятните лазурни очи “ на Апостол. „ Когато отидох в моргата, не беше обръснат. Аз го обръснах, плачейки… “, разкрива художничката.

Актрисата Виолета Гиндева пък си спомня пред Impressio: „ Прекратихме фотосите след погребението. Взе се решение от режисьора, ролята на Йоан-Асен Втори да продължи да извършва Коста Цонев. Аз го знаех това, всички го знаеха. Но по този начин се получи, че първите фотоси с Коста след погребението на Апостол, бяха на сцената, когато трябваше моята героиня, ромейката Ирина, втората брачна половинка на българския цар, дадена от татко си Теодор Комнин като дипломатически подарък, да бъде въведена в тронната зала, в която Йоан Асен Втори я чака. Дори ние с Апостол бяхме репетирали тази сцена и той беше предложил доста забавно решение.

Последният филм на артиста „ Сватбите на Йоан Асен “ (1975) на режисьора Вили Цанков

Отивам на фотосите, гримираха ме, облякоха ме и влязох в декора. Видях висок мъжки контур, застанал при един прозорец с тил към мен, облечен в облеклата на царя! Със същата пелерина, със същата коса, със същата корона, които познавах… Без да се усетя, извиках непринудено: „ Апостоле! “ Всички се вкамениха! Мъжът се обърна и … вместо черните очи на Апостол, видях сините очи на Коста. Разплаках се!.. Разтече се грим, до момента в който ме изчистят, до момента в който ме гримират отново… След това се извинявах на Коста. Защото това беше извънредно от моя страна, тъй като в този миг аз трябваше да го поддържа, на него по никакъв начин не му е било лесно… Мал късмет беше, че Апостол не можа да си приключи кино лентата, но… животът е това, което се случва, до момента в който ние си вършим проекти “, споделя огромната актриса.

Вдовицата на Карамитев, Маргарита Дупаринова дотам чувствала живота си обвързван с Апостол, че се пробва да резервира в загадка втория си брак с морски капитан, който срещнала в санаториум. Бракът на актрисата с 10 години по-младия й втори брачен партньор траял едвам две години. Капитанът не съумял да размени в сърцето й огромната й обич към бащата на нейните деца.

„ Всички знаем какъв брой невероятен беше този бургазлия, българин и тракиец. Благодаря на ориста, че съм била с него! “, споделя Дупаринова на една от панахидите за него.

В „ Бялата стая “ (1968) на режисьора Методи Андонов

Думите на Апостол:

„ Аз най-добре зная за безмълвната битка сред режисьор и артист, защото съм живял с нея в продължение на 25 години.Завърших и постановка, а се захванах единствено с актьорска работа. И неведнъж, когато трябваше да надлъгвам режисьорите с цел да прокарам актьорската си идея, се проклинах, че станах артист. А в този момент, когато виждам по какъв начин моите студенти се пробват да ме надхитрят, ми става и прелестно, и болно, че не съм съумял до дъно да ги убедя в моя план, че той не е станал наш общ план. Но мога доста добре да ги схвана “.

С Елена Райнова в „ Бялата стая “ (1968) на режисьора Методи Андонов

„ Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко благополучие. Това благополучие е обещано човеку от родители, от другари, от учители, от обичана, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от индивиди, и е предопределено за хора, предопределено е за индивиди. Някога, преди доста години, в моите бурни млади години, аз имах възприятието, че светът е основан за мен, че светът се върти към мен и че светът съществува посредством мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти към мене.

Със Стефан Пейчев в „ Това се случи на улицата “ (1955) на режисьора Янко Янков

Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек би трябвало колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее. И може би, може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтаел на млади години, няма да е крилата мисъл, полет, а ще бъде, може би, единствено една клетка, която приема сока от земята и го предава нагоре, може би животът няма да бъде ромолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а единствено тъкан, единствено клетка – само че и това е живот, това е, може би, предназначението ни: това, което сме взели, да дадем, да върнем; това, което сме взели, от хората, да го върнем на хората… с цел да, както е споделил поета: „ с цел да останеш, с цел да си нужен, с цел да те има и след теб дори… “

Валерия КАЛЧЕВА
Инфо: