Адвокат Шейтанов: Либийското дело остава най-големия съдебен процес в правната история на България
На 9 февруари 1999 година стартира една от най-мощните и огромни интернационалните провокации против България. 23-ма български медицински служащи са задържани в гр.Бенгази, столицата на провинция Киренайка в Либия. Няколко дни по-късно множеството от тях са освободени, само че техните имена в никакъв случай не стават притежание на българската общност. В ареста остават медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка Снежана Димитрова и доктор Здравко Георгиев, дружно със студента по медицина от палестинския генезис Ашраф ал-Хаджудж. Близо година Следствието поддържа погрешната теза, че те са арестувани в качеството на очевидци. През 2000 година обаче на очевидците е повдигнато обвиняване в съзнателно заразяване на 393 деца с вируса на ХИВ и причиняване на зараза от СПИН в Бенгази като закононарушение против политическата система на Джамахирията. Dir.bg потърси първия юрист на медиците Владимир Шейтанов, който след 20 години даде своята оценка на генезиса, същността и последствията от либийското дело.
- Г-н Шейтанов, какво съставлява либийското дело за България?
- Това е най-големият и най-тежкият правосъден развой против български жители в чужбина, получил настина международна популярност. И до през днешния ден, българската общност не си дава изцяло действителна сметка за размера на това събитие. По своите правни характерности той надминава даже Лайпцигския развой за подпалването на Райхстага, по продължителността на процеса, по броя на подсъдимите, по характера на присъдите, по степента на ангажираност на българската страна. Спин - процесът в Либия е несравнимо по-тежък и от процеса против Сергей Антонов, т-нар.покушение над Папа Йоан-Павел Втори, по дълготрайност на процеса, брой на подсъдимите, и по типа на присъдата. Да не приказваме за сравнението, при какви условия бяха държани българските медици на стадия на досъдебното произвеждане и на какви изтезания са били подложени. Така че това несъмнено е най-големият правосъден развой в цялата правна история на България.
- Медиците ни са арестувани на 9 февруари 1999 година, а близо година по-късно страната се намесва. Не закъсня ли тя в отбраната на българите?
- Поне половината от тежестта на този правосъден развой можеше да бъде избегната, в случай че българската страна беше реагирала съответно в интервала преди ареста на българските медици и по-късно в първите няколко месеца след него. Цялото ни общество е очевидец, че сходна реакция нямаше. Отговорност за това забавяне не беше потърсена от нито един от съответните отговорни длъжностни лица. Казвам длъжностни лица, макар че те бяха министри, министър председатели, хора с доста висок сан в държавната администрация. По закон, те носят отговорност като длъжностни лица. Това е длъжностно закононарушение по Наказателния кодекс. Никой от тях не понесе никаква отговорност без значение от многочислените безспорни доказателства за тяхна виновност. Специално желая да подчертая, че на 9 февруари 1999 година бяха задържани 23-ма българи, а освен шестима. С някои от тези хора аз не преставам да подкрепям постоянно връзка и виждам какво е въздействието на тези кошмарни дни и седмици, през които те също са били затворени почтени в ареста. За тях също не бе потърсена отговорност на никого. Т.е. българската правосъдна система с една непростима немарливост пропусна да потърси отговорност от безспорните виновници за тяхната груба немарливост, довела до фрапантно нарушаване на човешките права на 23-ма български жители, а освен на шест. Нещо, което към този момент е съвсем забравено. Цяло едно ново потомство българи израсна през тези 20 години, което не познава историята на либийския развой, а тези, които я познават, гледат да се не помни, с цел да се размие тяхната лична наказателна отговорност. Нито за закъснението, с неговите страшни последствия, нито за идващите пропуски и неточности на длъжностните лица, не беше потърсена безусловно никаква отговорност - в противен случай, някои от отговорните бяха изпратени на високи постове в чужбина, т.е. бяха възнаградени за нарушаването на закона, което е еднообразно възмутително и от човешка, и от юридическа позиция.
- Г-н Шейтанов, какво съставлява либийското дело за България?
- Това е най-големият и най-тежкият правосъден развой против български жители в чужбина, получил настина международна популярност. И до през днешния ден, българската общност не си дава изцяло действителна сметка за размера на това събитие. По своите правни характерности той надминава даже Лайпцигския развой за подпалването на Райхстага, по продължителността на процеса, по броя на подсъдимите, по характера на присъдите, по степента на ангажираност на българската страна. Спин - процесът в Либия е несравнимо по-тежък и от процеса против Сергей Антонов, т-нар.покушение над Папа Йоан-Павел Втори, по дълготрайност на процеса, брой на подсъдимите, и по типа на присъдата. Да не приказваме за сравнението, при какви условия бяха държани българските медици на стадия на досъдебното произвеждане и на какви изтезания са били подложени. Така че това несъмнено е най-големият правосъден развой в цялата правна история на България.
- Медиците ни са арестувани на 9 февруари 1999 година, а близо година по-късно страната се намесва. Не закъсня ли тя в отбраната на българите?
- Поне половината от тежестта на този правосъден развой можеше да бъде избегната, в случай че българската страна беше реагирала съответно в интервала преди ареста на българските медици и по-късно в първите няколко месеца след него. Цялото ни общество е очевидец, че сходна реакция нямаше. Отговорност за това забавяне не беше потърсена от нито един от съответните отговорни длъжностни лица. Казвам длъжностни лица, макар че те бяха министри, министър председатели, хора с доста висок сан в държавната администрация. По закон, те носят отговорност като длъжностни лица. Това е длъжностно закононарушение по Наказателния кодекс. Никой от тях не понесе никаква отговорност без значение от многочислените безспорни доказателства за тяхна виновност. Специално желая да подчертая, че на 9 февруари 1999 година бяха задържани 23-ма българи, а освен шестима. С някои от тези хора аз не преставам да подкрепям постоянно връзка и виждам какво е въздействието на тези кошмарни дни и седмици, през които те също са били затворени почтени в ареста. За тях също не бе потърсена отговорност на никого. Т.е. българската правосъдна система с една непростима немарливост пропусна да потърси отговорност от безспорните виновници за тяхната груба немарливост, довела до фрапантно нарушаване на човешките права на 23-ма български жители, а освен на шест. Нещо, което към този момент е съвсем забравено. Цяло едно ново потомство българи израсна през тези 20 години, което не познава историята на либийския развой, а тези, които я познават, гледат да се не помни, с цел да се размие тяхната лична наказателна отговорност. Нито за закъснението, с неговите страшни последствия, нито за идващите пропуски и неточности на длъжностните лица, не беше потърсена безусловно никаква отговорност - в противен случай, някои от отговорните бяха изпратени на високи постове в чужбина, т.е. бяха възнаградени за нарушаването на закона, което е еднообразно възмутително и от човешка, и от юридическа позиция.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ