На 8 август 75 години навърши Александър Балкански. Един от

На 8 август 75 години навърши Александър Балкански. Един от най-успешните български циркови актьори е гастролирал допълнително от шестдесет страни по света. Роден е в Плевен, където се оказва циркът във съдбовния ден. За първи път излиза пред аудитория на първи април 1950 година. Тогава е на осем години и партнира на майка си и втория си татко. Последното му присъединяване е 57 години по-късно. След като къса ахилес, се отхвърля. Сега управлява личния си цирк. Предците на Балкански са основали първия си цирк преди към двеста години във Флоренция. Фамилията Джунтини, от която произлиза Александър, е имала две шапита в столицата на Тоскана. Единият от братята обаче – Джузепе, взема решение да напусне родната Италия и да потърси щастието си в Русия. В град Самара трупата му дава първите си представления. Там семейството печели престиж и благосъстояния. Издига стационарен цирк, гастролира в Москва и Санкт Петербург. Гледа триста коня, с които пътува от град на град. Бурлаки влачат кораба им.
Октомврийската гражданска война не е най-щастливото събитие за италианците. Като чужденци и богаташи те са изправени пред дулата на алените. За благополучие един от комисарите, фен на цирка, познава артистите. Конфискуват им всичко, само че ги пуска да избягат. В Одеса съумяват да се качат на една италианска гемия. На път за родината им тя стопира за храна и вода във Варна. Там дядото на Балкански - Орландо Малеволти, вижда своя брат Гиго и по негов съвет всички вземат решение да останат в България. Установяват се в Пловдив и там основават новия си цирк „ Рекс”. Това се случва преди 100 години. Така че през 2020 година семейството ще има троен празник: Двеста години от раждането на първия им цирк във Флоренция, век от идването им в България и две десетилетия на цирк „ Балкански”.



- Г-н Балкански, ориста е била великодушна към вас. Днес на 75 години сте учен, имате личен цирк, двама синове, пет внуци, престиж и несъмнено не сте безпаричен. Вярвали ли сте през годините, че това ще ви се случи?
- Никога. Преди доста години, бях още млад, ерген, доста желаех да отида при баба Ванга. Не съумях.

- Защо? Какво щяхте да я питате?
- Как стана, че убиха татко ми. Хвърлиха го под влака, когато бях на шест години. Много по-късно един остарял актьор ми сподели имената на убийците, само че тогава нищо не знаех... Освен това обичах цирка и желаех да схвана какво ще е моето бъдеще. Точно тогава през петдесетте години се заприказва за излизането ни в чужбина. Това беше. От рухване и контузии не се интересувах. Веднъж една жена, която ми гледа на кафе, ми сподели: „ Леле, какъв паралия ще станеш. Ти, вика, ще направиш цирк по-голям от държавния”. Беше 1989 година и никакви такива изгледи нямаше. „ Каквото си помислиш, това ще стане - сподели. - Поискаш си кола ще я имаш, камион - ще го имаш. Ще се удряте, чупите, ще ви режат, само че ще вървите напред”. Разбира се, тогава на нито една от думите й не повярвах. Сега си давам сметка, че тя доста правилно е предсказала бъдещето ми.

- 75 години? Много ли са или малко?
- Малко са. Когато навърших четиридесет, започнах да се тревожа. Майка ми претърпя тежка интервенция, споделих си: Е-е-е какъв брой къс е животът. Започна да ме гложди мисълта, какъв брой още ми остава. Това мъчение продължи две години, нищо, че във семейството ми има дълголетници. На майка ми не доближиха два месеца, с цел да стане на 100 години. Брат й умря на 105. Дано Господ ми даде време, че в главата ми има още доста неща, които би трябвало да свърша.

- За какво съжалявате?
- В работата нямам неосъществени хрумвания с изключение на една - стационарен цирк. Ако го направя, тогава сезонът няма да е осем месеца, а съвсем цяла година. Ще приготвя страшни стратегии: водни атракции, шоу върху лед, церемониал на клоуните и спектакли от дами и единствено един мъж.


Семейството – в средата седнала Лола Орландо Малеволти, вляво - Велизара, брачната половинка на Николай, единствената изпълнителка на номера „ Колелото на смъртта”

- Кои са върховете ви?
- Първият ми независим номер беше акробатика върху тел с дебелина девет милиметра. Започнах да го сготвям още като дете. Накрая сполучливо върших салто през обръч, като се издигах най-малко на метър и половина над телта. Със брачната половинка ми Мими дебютирахме на трапец под върха на шапитото. Този номер го сънувах. Така се роди. Трамплинът като цирков атрибут е донесен от моята фамилия в България. Затова бях задължен да основа акробатична натрупа, откакто у нас към този момент имаше тринайсет. В Монте Карло спечелихме „ Сребърен клоун”.

- Кога през всичките тези години се почувствахте същински благополучен? Когато принц Рение ви даде „ Клоуна” ли?
- Бях доста щастлив, когато за първи път влязохме в Италия. Беше 1989 година. Карабинерите подвигнаха бариерата и целият фамилен кортеж от коли, каравани, фургони пресече границата. В този миг погледнах майка си Лола Орландо Малеволти и на италиански й споделих: „ Майко, добре пристигнала в родината”. Тя плачеше, в действителност смееше се, радваше се... и плачеше.

- Тя в никакъв случай ли не беше ходила в Италия?
- Не. Нейните родители бяха италианци, само че тя бе родена в едно курортно селце в Русия. Прекосихме няколко града и стигнахме до Флоренция. Тогава, без да каже на никого, майка ми е отишла на улицата, където и през днешния ден живеят нейните доста богати родственици от семейството Малеволти. Същите, чийто предшественици, поради това, че се оженил за циркова артистка, се отказали посредством вестника от татко й Орландо. Върна се и ми сподели: „ Да не си посмял да търсиш някой от тях. Баща ми ги прокле всичките. В интерес на истината един мой племенник, също актьор, отишъл да ги предложения на зрелище, когато циркът им бил във Флоренция. Позвънил, излязъл човек от прислугата и споделил, че господарите нямат предпочитание да се срещнат с него.

- Били сте в шестдесет страни в света. Къде ви хареса най-вече?
- Бях във екстаз, когато кацнахме в Америка. Идвахме в студената София, а в Сарасота беше топло, въздухът ухаеше на портокали, мандарини и всевъзможни екзотични плодове и цветя. Жени с шалчета караха огромни коли, не можех да допускам на очите си.

- Най-престижната сцена, на която сте играли?
- Зала „ Нерви”. 8000 души. Тя е във Ватикана. Спектаклите са постоянно на 6 януари, по покана и с наличието на папата. Били сме три пъти, все пред Йоан-Павел Втори.


Академик Балкански дружно с двамата си синове-Александър и Николай

- А най-голямата?
- „ Астро Дон Хюстън” - 90 000 души. На всеки етаж има трен, който се върти в кръг, хората пътуват и като видят къде им е секторът, звънят, влакът понижава скоростта и те скачат. Нужен е един час, с цел да влязат всички фенове. Аплаузите стигат като ехтене до теб. Има три манежа. Ние с Мими, с номера на трапеца бяхме в междинния. Отстрани, със сходни номера, играеха поляци и румънци. Това са американските мащаби. Цирк „ Ринглинг “, който неотдавна затвори след 126 години живот, се придвижваше от град на град с голяма влакова комбинация, дърпана от две машини и бутана от една. Артистите и личният състав му беше 1000 души. В деня на заплащане на заплатите идваше цялостен бус, цялостен с пари.

- Най-странното ви прекарване?
- Беше в Турция, Анталия. Започва стихия, вятърът изтръгваше стоманените анкери, които държат шапитото за земята, като клечки за зъби. Напразно отново се опитваме да ги забием още веднъж. По едно време циркът стартира да се накланя, всеки миг ще падне. Целият бях вир вода. Държах някакъв чук. В един миг го хвърлих, обърнах се на изток, прекръстих се и извиках: „ Господи, вземи го щом си решил. Твой е”. Броих до три и вятърът спря. Валеше червен дъжд, който боядиса всичко...Беше знамение.

- Не ви ли омръзна този живот на колела и в каравани? Все на път, на вашите години карате големи камиони.
- Дойде ли февруари, ставам разтревожен, нещо в мен стартира да ври. Къщата ми е тясна. Мисля единствено по кое време ще тръгнем. Циркът е моят живот нищо друго не ме интересува. Когато умра, желая да ме слагат в средата на манежа 24 часа. После да вършат с мен каквото си щат.


Награда от президента на републиката Плевнелиев Спомен: Аплаузи и сълзи измежду гърмежи и смърт Всичко това се случи в Израел. Циркът ни бе преди малко издигнат. На другия ден започвахме представленията в Йерусалим, града, събрал в едно малко пространство светините на три религии: Божи гроб, Стената на рева и джамията „ Ал Акса “.

Касата всеки миг трябваше да отвори. Почти мъртвешка тишина беше обхванала квартала в жежкия следобяд. И в този миг чух детонацията. Взривиха автобуса, който минава наоколо. 23 убити и доста ранени. Ангел, един от служащите, и дресьорката на кучета и котки също били вътре, само че слезли по-рано. Това ги избавило. Отървали се с няколко рани, само че нищо съществено.
„ Ще има ли премиера? - запитвам уредника, предусещайки отговора му. - Каква премиера? Виж всичко е кръв, трупове и разхвърляни човешки елементи. Чувам обаче тъкмо противоположното: „ Как не. Всичко е продадено от 10 дни напред”.

След половин час на мястото на нещастието нямаше никакви следи от гърмежа. Рейсът бе изтеглен, кръвта измита. Към осем часа народът стартира да се изсипва. Когато прожекторите осветиха манежа, нямаше нито едно празно място.

Докато бяхме в Йерусалим, имаше пет атентата на разнообразни места. Подарих на кмета на града едно зрелище. Запазил съм последния билет и се вижда, че на него е имало 1590 души. Само инвалиди и потърпевши от атентатите. Единият от феновете беше без две ръце и два крайници. Сложихме го в ложата. Тръгнахме си с благодарствена грамота и три златни лъвчета. Те са знак на града. Заслужихме ги поради благотворителната си акция.

В Бат Ям се случи нещо много необичайно. Това е огромен хубав град на брега на морето. Публика обаче няма. Най-много 150 души на зрелище. Почти злополука. „ Ускорете темпото на програмата, с цел да свърши спектакълът по-бързо”, споделих и много обезпокоен отпътувах за София. Връщам се след два дни и не мога да допускам. Пред касата триста метра опашка. Това, което чух, ме изуми: Един от трупата на джигитите подгонил по-бързо коня си, той се спънал и паднал в ложата. Една жена бе със строшен крайник и един мъж с фрактура на ръката. Застраховката, несъмнено, покрива всичко, само че случаят се оказал мощна реклама. Всички желали да пипнат коня, който е паднал –красив арабски жребец. Нещо повече, имаше хора, които бяха подготвени да платят повече от нужното, с цел да могат да видят спектакъла. Вместо плануваните девет дни останахме в града 25 дни.

Когато пристигнахме в град Петах Тиква и видях плаца, напряко ми стана неприятно. Мястото беше на края на града. Излязох да се разходя и забелязах хубава градинка с огромна детска площадка. Страхотно пространство за цирк. Собственик на мястото се оказа най-голямата онкологична болница в света. Дарил я богат американец, чийто дете умряло от рак. Главният доктор ни посрещна доста добре. Казах му, че ще дам едно зрелище за децата и той ни позволи да построим цирка до болничното заведение. Разбрахме се да доведат малчуганите на спектакъла в четвъртък. В сряда вечерта обаче лекарят ми звъни: „ Заради вирус дребните не могат да излязат”. Отидох в болничното заведение и виждам, че фоайето съставлява стъклен цилиндър, висок шест етажа. Към него гледат прозорците от всички стаи. „ Докторе, ето го цирка”, споделям.

Направихме страхотна стратегия: котки, кучета, клоуни. Залепени за стъклата, десетки детски очи гледаха като омагьосани, други, които бяха по-добре, настанихме на столове пред сцената. Радвахме се всички.

След представлението удовлетворени разговаряхме с доктора, а към нас се доближава момиченце с червен анцунг и без коса. „ Какво благородно нещо направихте”, сподели ми лекарят на съветски, с цел да не ни разбере дребната. После уточни към нея: „ Виж какъв брой е щастлива. А знаеш ли, че на следващия ден може би няма да я има”. На другия ден момиченцето в действителност бе умряло. Каза ми го лекарят.
За огромната си благотворителна активност в Израел Организацията на евреите в България „ Шалом” присъди на учен Александър Балкански най-високата си премия „ Шофар” – 2017 г.

Едно изявление на Исак ГОЗЕС