На 6 август 1945 г. Съединените щати хвърлят атомна бомба

На 6 август 1945 година Съединените щати хвърлят атомна бомба над японския град Хирошима. Бомбата, наречена " Малчугана ", е проектирана да се взриви във въздуха, преди да допре земята. По това време Хирошима е с население от към 350 000 души .

Над 78 000 от тях умират незабавно при детонацията — и както споделят някои, точно те са " щастливците ". Защото тези, които оцеляват, претърпяват същински пъкъл .

Техните разкази са запазени в книгата на Чарлз Пелегрино To Hell and Back: The Last Train from Hiroshima.

„ Преди малко американски аероплан хвърли една бомба над Хирошима и я направи безполезна за врага. Тази бомба има мощ, надхвърляща 20 000 тона тротил. “
— из формалното изказване на президента Труман

A view of Hiroshima, March, 1946
— Fascinating (@fasc1nate)
Акико Такакура и приятелката ѝ Асами се намирали в банката Gaby, когато избухнала бомбата. Макар да са били единствено на към 250 метра от епицентъра , хубавичко каменна и бетонна структура на постройката ги предпазила от цялостната мощ на гърмежа. Но ударната вълна пронизала дробовете на Акико, предизвиквайки остра болежка. Асами билa запратенa в стената и смачканa като акордеон. Гранитната обшивка се разлетяла на части, трансформирайки се в шрапнели.

Акико си спомня, че в първите минути след гърмежа е губела и възвръщала схващане. Гърдите ѝ горели, а мозъкът ѝ се мъчел да осмисли какво се случва.

След това настъпила невероятна, всепоглъщаща жадност . Ударната вълна изпарила водата от реките, езерата и даже от човешките тела в радиус от два километра. Те намерили спукана тръба и напълнили каски с вода, само че колкото и да пиеха, жаждата единствено се засилвала.



Температурата в банката станала непоносима. Десет минути след детонацията Акико и Асами излезли на открито. Слънцето било изчезнало , небето червенеело от пожари, а всичко в близост било в пламъци. По улиците лежали овъглени тела — застинали в придвижване, свлечени едно върху друго, почернели до неразбираемост. Видели мъж, втвърден в последната си крачка с двуколка, в която лежали обгорели детски тела, стиснали коленете си.

Акико паднала на колене, пробвайки се да осмисли видяното. До нея лежала човешка ръка. Пръстите ѝ още горели, а разтопена лой се стичала по тях като восък.

И тогава заваляло. Акико и Асами още веднъж изпитали жадност и обърнали лицата си към водата и пили с необятно отворени усти. Водата имала неприветлив усет. Акико забелязала, че кожата ѝ почернява там, където дъждът я докосвал.

Дъждът е бил компактен и мрачен като нерафинирано олио, само че девойките били толкоз жадни, че траяли да пият. 

Това не бил елементарен дъжд — той бил претрупан с радиоактивни частици от облака на бомбата. Само няколко капки били задоволителни за смъртоносна доза радиация.

Акико оцелява. Асами умира скоро по-късно от лъчева болест.

Some survivors of the atomic bombing of Hiroshima reported seeing " ant-walking alligators ". These were people who were exposed to the fireball of the 15 kiloton bomb " Little Boy ", but not immediately killed by it. They were described as having leathery black skin resembling that…
— Possum Reviews (@ReviewsPossum)
13-годишният Хироши Ето бил в учебно заведение, когато станала детонацията. Пет минути по-късно той се измъкнал от руините. Навън го посрещнала гъста черна мъгла. Всички момчета към него били тежко изгорени. Хироши и още 40 възпитаници тичали към близкия плувен басейн, викайки за помощ.

Там, по ръба на водата, лежали ученички, съвсем голи, с изгорени крайници и обгорени тела. Те умирали една след друга. Повечето от тях били единствено по бели униформени ризи -тъмните им панталони се бяха възпламенили след удара, и бяха изгорели дружно с кожата по краката им.

На където се обърнел, Хироши вижда свои съученици, покрити с мехури, устните и очите им обгорени, телата им почернели от пепел. Всички се движели постепенно, в безмълвие, като сенки.

По реката хора бягали от пожарите, като скакалци се хвърляли във водата. Сгради рухвали зад тях. Горящи остатъци ги застигали и поглъщали.

Друго момче, Йошиката, също оживяло, тъй като се озовало във въздушен джоб под руините. Излизайки на открито, видял колосален облак във формата на гъба и десетки изгорени ръце, протегнати към него. Отчаяни деца, полу-погребани под тухлите, се опитвали да го заловен за прасците и облеклата. Ужасен, той изритал ръцете и побягнал. 

Г-жа Сасаки се избавила с двегодишната си щерка Садако. Двете били невредими. По-късно Сасаки се молела щерка ѝ в никакъв случай да не си спомни това, което видели.

Първоначално госпожа Сасаки мислеше, че всички към тях са изчезнали. Тогава забелязала чудноват мъж да излиза от срутена къща. Станал и хукнал около тях към завесата от вихрен пушек и искри. Той не викаше за помощ. Единственият тон, който издаваше, беше ритмично щракане, до момента в който тичаше по пътя, като че ли танцуваше степ по улицата с железни потупвания по обувките си.

Тогава госпожа Сасаки видя, че не носи никакви обувки. Вместо това там, където трябваше да са краката му, имаше два кокала. Докато тичаше, тези изпъкнали кости се удряха в тротоара, като се начупваха и счупваха с всяка стъпка. Скоро мъжът липсващ в облак пушек, а кошмарното почукване избледняло в далечината.



Войникът Нишиока видял трен, който идвал от Хирошима. Прозорците му били избити. Вътре – овъглени тела.

Всички перони тлееха. Най-малко два бяха изцяло обхванати от пламъци. Войниците гледаха, зашеметени, до момента в който влакът се търкаляше около тях. Не спря. Инженерът начело приличаше на чучело. Дрехите му бяха окървавени и окъсани. Той се наведе през прозореца на левия ръб, повръщайки разпенена бликам жлъчка.

Войниците спрели композицията и се качили на локомотива, тръгвайки назад към града. По релсите се движели редици от живи мъртъвци — изгорени до неразбираемост хора, повтарящи монотонно „ вода… вода… “.

Те се движеха по машинален метод, образувайки дълги пътеки, един извънредно опърлен човек след различен постепенно се движеха през дима.

Поради изгорената им почерняла кожа и придвижванията им, сходни на автомати, доста оживели по-късно ще ги назовават " ходещите мравки ".

Друг боец, редови войник Шиго Шимояма , беше на към шест пресечки от удара, когато пристигна детонацията. За шанс той преди малко е влезнал в склад, заздравен с бетон. Силата на вълната го хвърли в задната стена, спасявайки го от смачкване под срутващ се покрив.

Извън склада всичките му приятели бойци бяха изчезнали. Когато пристигнал в схващане, за собствен смут, разкрил, че виси на към метър над земята. Ръцете и раменете му бяха набодени на пирони, жестоко стърчащи от стената

Когато най-сетне се освободи и излезе от руините, той видя в далечината група бюрократи, борещи се през останките. Тези бюрократи носеха портрет на императора в действителен размер надалеч от горящите остатъци на замъка.

Тогава на реката Шиго забелязал лодка, която се движи през мъртвите тела. Лодката понижи скоростта и спря. Екипажът се събра на палубата, с цел да поздрави портрета на императора. Този жест провокира нещо измежду хората мравки и доста от тези извънредно обгорени хора се обърнаха към портрета и наведоха глави.

Когато най-сетне се обърна, Шиго се оказа изправен лице в лице с кон. Този кон изглеждаше странно; беше розово бял и на Шиго му трябваше миг, с цел да разбере какво гледа. Цялата кожа и четина на коня бяха изчезнали. Това е породено от феномен, при който кожата, когато е изложена на вълна от компресиран свръхзвуков въздух, се издърпва като кожена ръкавица, извадена от ръка.



Отец Матиас чул самолети, на първо място да потъне в мрачевина. Когато пристигнал в схващане, вървял измежду навалица от оживели. Пред него – мъж, чиято кожа висяла от гърба като окъсано яке, а ръцете му били обелени до кости.

Отецът се блъснал в обгорял трамвай. Вътре – овъглено семейство, и бременна жена, чийто стомах се движил като че ли от контракции. 

Накрая стигнал до реката, където избавителни лодки към този момент изваждали тела. Жена пристъпила към него, носейки мъртвото си бебе — шепнейки, умолявайки го да отвори очи. Когато дамата стъпила във водата, кожата и мускулите й почнали да падат от костите й.

Суоми Ямагуши , дизайнер на кораби, беше на близо 3 километра от кота нула, когато ярка мълния съвсем го заслепи. Инстинктивно той се гмурна в напоителен трап и покри главата си.

Земята се разтресе мощно, хвърляйки го близо метър във въздуха. Когато Ямагуши погледна на открито, горяща хартия и тлеещи облекла падаха от небето. Едната страна на тялото му се усещаще мощно гореща. Откритата кожа на лявата му ръка беше изгоряла в кафяво и приличаше на преварено пиле.

Изведнъж го обзе мощна жадност и хукна към реката. Въпреки медния мирис на кръв и съществуването на плаващи трупове, Ямагуши пил от водата.

Той видя, че телата в реката наподобява имат неестествено дълги ръце , съвсем два пъти по-дълги от естественото. При по-внимателно вглеждане той схванал, че плътта на раменете и ръцете им се е разтопила и отлепила от костите, носейки се по повърхността на водата като паяжини, към момента свързани с хората посредством върховете на пръстите им.

Край реката той се натъква на група деца, които по-късно ще назова прободените момчета. Отначало си намерения, че по изгорелите им и раздрани гърбове са поникнали някакви странни коси. Но когато погледна по-отблизо, осъзна, че това не са косми, а дълги тънки почернели стъклени части, които са били забити в плътта на момчетата от ударната вълна.

Той се опита да помогне на тези деца, само че децата умираха едно след друго. Навсякъде към него хората се движеха по метод, сходен на зомбита, водени от непреодолима жадност. Те легнаха при реката и пиха от зловонната вода, преди да се скитат напразно в дима.

Ямагуши към този момент не се интересуваше от военните си отговорности или военните старания. Всичко, което искаше да направи, беше да се прибере вкъщи, с цел да види жена си и сина си.

Докато газеше из разрушения пейзаж, той виждаше един смут след различен.



Последствията от атентатите в Хирошима и Нагасаки бяха също толкоз мъчителни, колкото и детонациите. Градовете бяха превърнати в тлеещи руини, като останаха единствено няколко структури и съвсем никакъв живот.

Първоначалният брой на починалите от гърмежите беше замайващ, само че дълготрайните последствия бяха също толкоз опустошителни. Оцелелите, известни като хибакуша , се сблъскаха освен с физическия смут от пострадванията си, само че и с трайните резултати от излагането на радиация.

Много оживели развиха остра лъчева болест , която се демонстрираше като гадене, косопад и тежки изгаряния, които зарастваха постепенно, в случай че въобще зарастваха.

През идващите седмици и месеци броят на смъртните случаи продължи да нараства, защото инфекциите, органната непълнота и раковите болести лишиха доста повече животи.

Процесът на разчистване и възобновяване беше извънредно мрачна задача. Спасителните служащи, доста от които бяха бойци и доброволци, трябваше да направляват през овъглените остатъци на града и всички ужаси, които той можеше да предложи.

Дори в този момент, десетилетия по-късно, тези белези, както физически, по този начин и прочувствени, остават.