Казаха й директно в очите: Не искаме снаха парцалана!
На 57 съм, нямам семейство и деца, само че желая да дам съвет на всички родители – не се намесвайте в живота на дъщерите и синовете си, не ги карайте да живеят по вашите правила, тъй като не е несъмнено дали това, което прави щастливи вас, ще направи щастливи и тях.
Аз съм живият образец по какъв начин в устрема си да ми обезпечат най-хубавото, майка ми и татко ми ме разделиха с дамата, която обичах повече от себе си.
Мария беше от оскъдно семейство, а родителите ми имаха наследствени ниви и парцели и се големееха.
Когато я заведох да им я показва, напряко я изгониха, като споделиха, че снаха парцалана няма да гледат. И тя си отиде – афектирана, само че с вдигната глава.
Отказа да заминем някъде надалеч единствено двамата.
Казваше, че рано или късно нашите ще създадат всичко допустимо да ни разведат.
Омъжи се за собствен комшия – и той като нея си нямаше нищо.
Двамата обаче работеха крепко и си построиха къща на края на града.
Родиха им се три деца и колкото и пъти я срещнех на улицата, постоянно беше усмихната и изглеждаше щастлива.
Веднъж я попитах обича ли мъжа си.
Мария беше от оскъдно семейство
Отговори ми, че е схванала, че за едно семейство по-важни са стабилността и разбирателството сред съпрузите. Ако тях ги няма, с една гола обич не се живее.
Не бях склонен с нея, само че не можех да диспутирам, нямах право, тъй като се усещах като изменник.
Не съумях да прежаля Мария и за разлика от нея не се ожених.
Не си представях, че ще пребивавам с някоя жена и ще имаме деца, без да я обичам.
Майка ми и татко ми се опитваха да ме сватосват за девойки, които те харесваха и смятаха за подобаващи за мен, само че изрично им отказвах.
Накрая се помириха и започнаха да ме молят да си избера жена по собствен усет, с цел да продължа рода ни.
Аз обаче не желаех друга, с изключение на Мария. Но тя от дълго време беше подредила живота си и нямах място в него.
Родителите ми остаряха, разболяха се и един по един си отидоха.
Останах самичък в голямата ни триетажна къща.
Все по-рядко се срещам с другари, тъй като те към този момент гледат внуци и не им е до мен. А и аз ги заобикалям.
Радвам се на щастието им, само че и ме боли от него.
В събота и неделя запълвам времето си, като оцветявам и коригирам катерушките, люлките и пързалките по детските площадки в града ни.
Понякога оказвам помощ и за дворовете на детските градини.
Правя го изцяло непринудено и гратис, тъй като нямам потребност от пари. Така върша щастливи непознатите деца и внуци.
Продадох всички ниви и парцели от майка ми и татко ми.
С полученото направих дарения в няколко учебни заведения и домове за изоставени деца.
Един другар ме попита за какво не дам пари и на някой старешки дом. Но аз не желая.
Колкото и грубо да звучи, по този начин отплащам на родителите си, поради които останах самичък.
Пък и бъдещето е в децата, а не в старците, нали?
Малките имат потребност от повече грижа и добър старт в живота.
А когато умра, къщата ми ще стане благосъстоятелност на учебното заведение, което съм приключил.
Ако желаят, да я употребяват за нещо, в случай че не – да я продават.
Важното е да отиде за положително дело!
Иван
