DJ Марти Джи пред в. "Шоу": Десет часа без прекъсване е рекордният ми купон
На 51 години Мартин Младенов е запазил детското си лъчение. Неизменно на главата му е малко смешната му бейзболна шапка с надпис „ Междузвездни войни ”. Вярно, че очилата му издават прочут академизъм, само че в общи линии, типът му припомня непокорен малчуган и младеж вундеркинд. И в специалността му има нещо много необичайно. Ди джей. Въртиш винила, както биха споделили по-тесните експерти. Хубава работа: пътуваш от град на град, кефиш се, мацките, които до момента в който танцуват, доста държат да ги забележиш и за всичко това ти заплащат. Така ли е в действителност. Кое е повече в тази специалност - медът или жилото? В навечерието на рождения си ден за това ни споделя DJ Марти.
- Роден съм покрай цирка, който на 25 септември.... се възпламени. В тази работа e нямало нищо инцидентно, настояват артистите. Някой си харесал мястото и решил да отстрани постройката, която те имаха за собствен дом, сцена и храм.
Покойните ми родители Виктория и Иван също бяха актьори. През 1963 година цирк „ България “ гостувал в Бургас. А натрупа „ Панови “ оповестила конкурс за акробати. Баща ми се явил, затичал се на пътеката, направил фрифлаг и двойно салто и незабавно ги приели. В трупата, в която имало още пет момчета и три девойки, той изпълнявал номер на флиген трапеца и триксове на бари-лостове.
По това време майка ми е една от гимнастичките в единствената в света девическа акробатична натрупа на сеньора на цирковото изкуство популярния Лазар Добрич.
Когато се срещнали, красивата Виктория имала различен любовник. Тогава се намесила майка й, моята баба: Остави го оня, споделила, цирковият актьор е по-хубав. На същото мнение бил и дядо ми и това предрешило състава на бъдещото семейство. Бременна в шестия месец майка ми, дружно с татко ми изпълнявали смешен ексцентрик, тъй че, аз съм си на манежа, надалеч преди да видя бял свят на 23 февруари 1967 година.
- Няма да ви запитвам какъв сте желали да станете като дете, а за какво не станахте цирков актьор?
- Исках да бъда смешник. Знаех всичките смешни репризи на моите кумири: Седой и Мишката. Те от дълго време са покойници, само че тогава цяла България ги познаваше. А Фери Янакиев, или както му викаха „ Смъртта “, беше иконата ми. Той постоянно идваше у дома, отнасяше се доста благо с децата, до момента в който сътрудникът му, фамозният Тошко Козаров, беше много леден. Искрено се радвах, когато в цирка гледах тези огромни актьори, само че щом гръмнеха с револвер, незабавно бягах на открито, запушвах ушите си и треперех от боязън.
Музикалният шеф на цирк „ Балкански” DJ Marti G и учен Александър Балкански
- Как родителите ви погледнаха на желанието ви да станете смешник?
- Лошо. Баща ми ме виждаше на трапеца. Аз обаче се опасявах от високото. Опитваха се да ме качат на някоя стълба, само че аз бързах да сляза. Не ставаше. Бяхме в Москва. Майка ми репетираше с перша - седемметрова дуралуминиева тръба. Сложена бе на челото й и по този начин тя постепенно се изкачваше по една стълба. На горния завършек на тръбата, на стойката седях аз. Опасан с кожен колан, на който бе закачено защитно въже. Майка ми стигаше до най-високото ходило, покланяше се и продължавайки да балансира, тръгваше надолу. В този миг аз изкрещявах ужасяващ, скачах и увисвах на въжето. Страхът ми обаче не ми пречеше да се явявам на всички състезания за цирковото учебно заведение. Комисията общително ме изслушваше и обещаваше: „ Ще те приемем, като пораснеш.” По всичко личеше обаче, че това бяха повече приказки.
- А какво стана с клоунадата?
- Дебютът ми беше през 1979 година в програмата „ Ура! Година на детето”, режисирана от Николай Николаев - Бате Николай, дружно с Румен Ганев работихме смешен ексцентрик. Година по-късно, родителите ми бяха на гастрол из България в цирк „ Глобус”, а аз партнирах на клоуна-куплетист Виктор Топузлийски.
През 1982 година с родителите ми тръгнахме за Унгария. В програмата смешник бе любимецът ми Седой. Той ме взе да му партнирам в два реприза. Бях на петнадесет години, превдварително решен като каубой. Жонглирах, това го знаех и стрелях на пакост. Година по-късно в Русия партнирах на доста известния тамошен смешник Виктор Марузовски. Той ми подари два костюма и една неповторима хармоника. По нея още личат подписите на известните персони, която са я имали. Първите са от 1898 година.
- Искате да кажете, че по пътя ви към манежа към този момент е нямало никакви бариери?
- Не напълно. През 1985 година още веднъж се явих на изпит за цирковото учебно заведение в Москва. Знаех доста неща от клоунадата, жонглирах, правех салто, цигански колела, фрифлаг, каскади... Исках обаче да науча степ и пантомима. Приеха ме дружно с още трима души. Отидох в казармата и като се върнах, моите сътрудници към този момент бяха отпътували. За мен обаче документи и виза за пътуването нямаше. Докато чаках нещата да се оправят, с още едно момче се хванахме да репетираме клоунада. Имаше опция да влезем в програмата като сътрудници на другия ми любим Мишката. Работихме съществено всеки ден. В една от почивките видях, че в постройката против цирка непрестанно влизат и излизат някакви младежи. Оказа се, че там е Школата за подготовка на фрагменти към Комитета за изкуство и просвета. Стана ми любопитно: Какво ли става зад тази тежка компания питах се, и за какво има подобен огромен напор. Отговориха ми, че там се водят курсове за дисководещи. Годината е 1987-а и тогава тази специалност към този момент бе станала прекомерно известна. Така влязох при диджеите.
Marti G с работната сбирка от грамофонни плочи
- И се отказахте от цирка?
- Да. На манежа нямаше място за мен, аз нямах нито категория, нито сигурна работа. Родителите ми към този момент бяха пенсионери, без въздействие. Просто се сбогувах с цирка и влязох да чувам Тома Спространов, който говореше за музика и показваше неща, които не бяхме и сънували: като списание „ Роулинг стоунс “ да вземем за пример. Тук е за мен, споделих си, платих 25 лв. такса в Българска народна банка, занесох бележката в дирекция „ Музика “ и потеглих да се изучавам.
Завършихме курса 120 души. Толкова се явихме и на изпитите за категория. Първият беше писмен - политически. Трябваше да изясним „ Ролята на Комсомола в нощния живот на младежта “. След този изпит 80 % от претендентите отпаднаха. Аз минах на релси. На идващия ден трябваше да се показва като водещ на двадесетминутна музикална стратегия. Пред мен бе застанала комисия от 10 души. Тя чака да приказваш, да създадеш въодушевление, да накараш хората да танцуват и се радват. Реших да бъда по-различен от останалите. Отказах се от италианската инструментална пиеса, с която започваха всички, и потеглих с едно доста танцувално парче на към този момент познатата от гастролите си в България, исландска група „ Мецофорте “. После продължих с тогавашния шлагер на ФСБ „ Пак ще се прегърнем “, Стиви Кикана и „ Слънчева жена “ на Мариана и Тодор Трайчеви, които по-късно избягаха в Америка. От съветската сцена показах „ Земляни “ със „ Земя в илюминаторе “ и приключих с Майкъл Джексън - «Били Джийн», и Васил Найденов -„ Бързаш, нямаш време “. Комисията ме оцени доста добре, следваше нов политически, този път вербален изпит, по история на музиката ме изпитаха починалата Зорница Попова, Тома Спространов и Генчо Гайтанджиев. Говорих за АББА, „ Чингиз хан “. В последна сметка от цялото това обучение излязох с документ за трета краткотрайна категория, която ми даваше право да давам отговор за музиката в някое кафене. Един другар обаче ме взе в дневния бар на хотел „ Хемус “, където работех сред 18 и 21 часа. Преди това, с цел да съберат аудитория, в залата прожектираха гратис филми. Така започнах, преди тъкмо тридесет години. С хонорар от седем лв. на вечер и работа, която същински заобичах. За да повиша категорията си обаче, трябваше да се явя на втори изпит. Падна ми се известна музика. Започнах да приказвам за песни, артисти кой къде е роден, какви награди има. И тогава някой от комисията ме попита: Какво обичат да слушат българите, като си пийнат? Сръбска музика - отговорих и видях по какъв начин ми писаха шестицата. Това се случи през 1988 година, а категорията, която получих, беше по-висока, втора. Хонорарът ми стана 14 лв., а името ми стана артистичен псевдоним DJ Марти Джи от 1990-а. От тогава съм работил в едни от най-популярните нощни заведения в България.
- Какво е значимо да знае и прави един диджей?
- Трябва доста деликатно да следи хората, които се веселят. Да може да вдигне настроението, когато то стартира да пада и прецизно да следваш стила на музиката, която си си избрал.
- Толкова ли значим човек е диджеят?
- Той е осемдесет на 100 от триумфа на едно заведение, останалото е интериор. Нещо като готвача в ресторанта. Клиентите са там поради него.
Затова постоянно би трябвало да е надъхан и окуражен. Майка ми умря и ден по-късно, зареден както в никакъв случай, още веднъж бях на работа. Чакаха ме шестстотин души. Те желаеха от мен да се хиля, да се върша на вманиачен, в случай че би трябвало да се събличам, да обличам войнишка униформа, единствено и единствено да става ваучър.
Marti G и Прешъс Уилсън от „ Иръпшън”
- Кое наричате неуспех в работата си?
- Провал е, когато си сърдит. Това не е разрешено, само че никой не е застрахован, изключително когато идват хора, които не знаят какво желаят. Понякога желанията не са в синхрон с музиката, планувана и оповестена в афиша на вечерта.
- Например?
- Давали са ми шестстотин лв., с цел да пусна гръцкото сиртаки „ Барба Яни “ два пъти едно след друго. Категорично отхвърлих. Аз не пущам за нищо на света циганско, гръцко, сръбско и чалга. Човекът обаче бе настойчив, от този вид хора, които мислят, че с пари могат да реализират всичко. Той хвърли банкнотите върху плочата. Казах му: „ Благодаря”, събрах ги и му ги върнах.
Той ме погледна пренебрежително: „ Щом си подобен ще вървиш гладен винаги”, сподели и си потегли.
- Но каква е логиката да отказвате музика, нали за това сте там, а не с цел да гоните клиентите?
- Гоня един-двама, само че шестстотин, които не са пристигнали за „ Барба Яни”, а за красивата ретро музика, както е оповестена в афиша, остават.
- Най-дългият ви работен ден. Или по-точно нощ?
- Беше по време на формалното ми турне в Монтана. Започнах в 10 вечерта и завърших в 8,30 на другата заран. Това бяха цели 10 часа без да прекъсна за момент. Публиката пък не спря да пее и танцува. От напрежението и адреналина два часа след финала не можех да заспя.
- Колко песни можете да пуснете на вечер?
- Отивам на работа с 10-11 куфара, 4 от тях са единствено с българска музика. Нося общо 1500 песни. Ретро музика от целия свят.
- Как реагира публиката на това, което вършиме?
- Понякога идват и ме поздравяват, случва се да ми кажат, че не харесват моята музика, че са очаквали друго. Има и опасности, като да ти спре преносимия компютър или нещо друго се повреди. Важно е в такива случаи да бъдеш подготвен да реагираш. Купонът не би трябвало да прекъсва.
- Ухажват ли ви дамите?
- Толкова доста, че до момента в който се навъртат към мен, ми откраднаха телефона.
- Най забележителната ви среща в дискотеката?
- С Прешъс Уилсън. Имаше концерт в същия клуб, в който работих. Аз и пусках синбека, а до мен бе мъжът й, които е и неин управител. Концертът продължи 45 минути. Накрая дамата ми благодари за професионалното отношение и си поръча две песни на „ Бони М “ и „ Сарагоса бенд “.
Интервю на Исак ГОЗЕС
- Роден съм покрай цирка, който на 25 септември.... се възпламени. В тази работа e нямало нищо инцидентно, настояват артистите. Някой си харесал мястото и решил да отстрани постройката, която те имаха за собствен дом, сцена и храм.
Покойните ми родители Виктория и Иван също бяха актьори. През 1963 година цирк „ България “ гостувал в Бургас. А натрупа „ Панови “ оповестила конкурс за акробати. Баща ми се явил, затичал се на пътеката, направил фрифлаг и двойно салто и незабавно ги приели. В трупата, в която имало още пет момчета и три девойки, той изпълнявал номер на флиген трапеца и триксове на бари-лостове.
По това време майка ми е една от гимнастичките в единствената в света девическа акробатична натрупа на сеньора на цирковото изкуство популярния Лазар Добрич.
Когато се срещнали, красивата Виктория имала различен любовник. Тогава се намесила майка й, моята баба: Остави го оня, споделила, цирковият актьор е по-хубав. На същото мнение бил и дядо ми и това предрешило състава на бъдещото семейство. Бременна в шестия месец майка ми, дружно с татко ми изпълнявали смешен ексцентрик, тъй че, аз съм си на манежа, надалеч преди да видя бял свят на 23 февруари 1967 година.
- Няма да ви запитвам какъв сте желали да станете като дете, а за какво не станахте цирков актьор?
- Исках да бъда смешник. Знаех всичките смешни репризи на моите кумири: Седой и Мишката. Те от дълго време са покойници, само че тогава цяла България ги познаваше. А Фери Янакиев, или както му викаха „ Смъртта “, беше иконата ми. Той постоянно идваше у дома, отнасяше се доста благо с децата, до момента в който сътрудникът му, фамозният Тошко Козаров, беше много леден. Искрено се радвах, когато в цирка гледах тези огромни актьори, само че щом гръмнеха с револвер, незабавно бягах на открито, запушвах ушите си и треперех от боязън.
Музикалният шеф на цирк „ Балкански” DJ Marti G и учен Александър Балкански
- Как родителите ви погледнаха на желанието ви да станете смешник?
- Лошо. Баща ми ме виждаше на трапеца. Аз обаче се опасявах от високото. Опитваха се да ме качат на някоя стълба, само че аз бързах да сляза. Не ставаше. Бяхме в Москва. Майка ми репетираше с перша - седемметрова дуралуминиева тръба. Сложена бе на челото й и по този начин тя постепенно се изкачваше по една стълба. На горния завършек на тръбата, на стойката седях аз. Опасан с кожен колан, на който бе закачено защитно въже. Майка ми стигаше до най-високото ходило, покланяше се и продължавайки да балансира, тръгваше надолу. В този миг аз изкрещявах ужасяващ, скачах и увисвах на въжето. Страхът ми обаче не ми пречеше да се явявам на всички състезания за цирковото учебно заведение. Комисията общително ме изслушваше и обещаваше: „ Ще те приемем, като пораснеш.” По всичко личеше обаче, че това бяха повече приказки.
- А какво стана с клоунадата?
- Дебютът ми беше през 1979 година в програмата „ Ура! Година на детето”, режисирана от Николай Николаев - Бате Николай, дружно с Румен Ганев работихме смешен ексцентрик. Година по-късно, родителите ми бяха на гастрол из България в цирк „ Глобус”, а аз партнирах на клоуна-куплетист Виктор Топузлийски.
През 1982 година с родителите ми тръгнахме за Унгария. В програмата смешник бе любимецът ми Седой. Той ме взе да му партнирам в два реприза. Бях на петнадесет години, превдварително решен като каубой. Жонглирах, това го знаех и стрелях на пакост. Година по-късно в Русия партнирах на доста известния тамошен смешник Виктор Марузовски. Той ми подари два костюма и една неповторима хармоника. По нея още личат подписите на известните персони, която са я имали. Първите са от 1898 година.
- Искате да кажете, че по пътя ви към манежа към този момент е нямало никакви бариери?
- Не напълно. През 1985 година още веднъж се явих на изпит за цирковото учебно заведение в Москва. Знаех доста неща от клоунадата, жонглирах, правех салто, цигански колела, фрифлаг, каскади... Исках обаче да науча степ и пантомима. Приеха ме дружно с още трима души. Отидох в казармата и като се върнах, моите сътрудници към този момент бяха отпътували. За мен обаче документи и виза за пътуването нямаше. Докато чаках нещата да се оправят, с още едно момче се хванахме да репетираме клоунада. Имаше опция да влезем в програмата като сътрудници на другия ми любим Мишката. Работихме съществено всеки ден. В една от почивките видях, че в постройката против цирка непрестанно влизат и излизат някакви младежи. Оказа се, че там е Школата за подготовка на фрагменти към Комитета за изкуство и просвета. Стана ми любопитно: Какво ли става зад тази тежка компания питах се, и за какво има подобен огромен напор. Отговориха ми, че там се водят курсове за дисководещи. Годината е 1987-а и тогава тази специалност към този момент бе станала прекомерно известна. Така влязох при диджеите.
Marti G с работната сбирка от грамофонни плочи
- И се отказахте от цирка?
- Да. На манежа нямаше място за мен, аз нямах нито категория, нито сигурна работа. Родителите ми към този момент бяха пенсионери, без въздействие. Просто се сбогувах с цирка и влязох да чувам Тома Спространов, който говореше за музика и показваше неща, които не бяхме и сънували: като списание „ Роулинг стоунс “ да вземем за пример. Тук е за мен, споделих си, платих 25 лв. такса в Българска народна банка, занесох бележката в дирекция „ Музика “ и потеглих да се изучавам.
Завършихме курса 120 души. Толкова се явихме и на изпитите за категория. Първият беше писмен - политически. Трябваше да изясним „ Ролята на Комсомола в нощния живот на младежта “. След този изпит 80 % от претендентите отпаднаха. Аз минах на релси. На идващия ден трябваше да се показва като водещ на двадесетминутна музикална стратегия. Пред мен бе застанала комисия от 10 души. Тя чака да приказваш, да създадеш въодушевление, да накараш хората да танцуват и се радват. Реших да бъда по-различен от останалите. Отказах се от италианската инструментална пиеса, с която започваха всички, и потеглих с едно доста танцувално парче на към този момент познатата от гастролите си в България, исландска група „ Мецофорте “. После продължих с тогавашния шлагер на ФСБ „ Пак ще се прегърнем “, Стиви Кикана и „ Слънчева жена “ на Мариана и Тодор Трайчеви, които по-късно избягаха в Америка. От съветската сцена показах „ Земляни “ със „ Земя в илюминаторе “ и приключих с Майкъл Джексън - «Били Джийн», и Васил Найденов -„ Бързаш, нямаш време “. Комисията ме оцени доста добре, следваше нов политически, този път вербален изпит, по история на музиката ме изпитаха починалата Зорница Попова, Тома Спространов и Генчо Гайтанджиев. Говорих за АББА, „ Чингиз хан “. В последна сметка от цялото това обучение излязох с документ за трета краткотрайна категория, която ми даваше право да давам отговор за музиката в някое кафене. Един другар обаче ме взе в дневния бар на хотел „ Хемус “, където работех сред 18 и 21 часа. Преди това, с цел да съберат аудитория, в залата прожектираха гратис филми. Така започнах, преди тъкмо тридесет години. С хонорар от седем лв. на вечер и работа, която същински заобичах. За да повиша категорията си обаче, трябваше да се явя на втори изпит. Падна ми се известна музика. Започнах да приказвам за песни, артисти кой къде е роден, какви награди има. И тогава някой от комисията ме попита: Какво обичат да слушат българите, като си пийнат? Сръбска музика - отговорих и видях по какъв начин ми писаха шестицата. Това се случи през 1988 година, а категорията, която получих, беше по-висока, втора. Хонорарът ми стана 14 лв., а името ми стана артистичен псевдоним DJ Марти Джи от 1990-а. От тогава съм работил в едни от най-популярните нощни заведения в България.
- Какво е значимо да знае и прави един диджей?
- Трябва доста деликатно да следи хората, които се веселят. Да може да вдигне настроението, когато то стартира да пада и прецизно да следваш стила на музиката, която си си избрал.
- Толкова ли значим човек е диджеят?
- Той е осемдесет на 100 от триумфа на едно заведение, останалото е интериор. Нещо като готвача в ресторанта. Клиентите са там поради него.
Затова постоянно би трябвало да е надъхан и окуражен. Майка ми умря и ден по-късно, зареден както в никакъв случай, още веднъж бях на работа. Чакаха ме шестстотин души. Те желаеха от мен да се хиля, да се върша на вманиачен, в случай че би трябвало да се събличам, да обличам войнишка униформа, единствено и единствено да става ваучър.
Marti G и Прешъс Уилсън от „ Иръпшън”
- Кое наричате неуспех в работата си?
- Провал е, когато си сърдит. Това не е разрешено, само че никой не е застрахован, изключително когато идват хора, които не знаят какво желаят. Понякога желанията не са в синхрон с музиката, планувана и оповестена в афиша на вечерта.
- Например?
- Давали са ми шестстотин лв., с цел да пусна гръцкото сиртаки „ Барба Яни “ два пъти едно след друго. Категорично отхвърлих. Аз не пущам за нищо на света циганско, гръцко, сръбско и чалга. Човекът обаче бе настойчив, от този вид хора, които мислят, че с пари могат да реализират всичко. Той хвърли банкнотите върху плочата. Казах му: „ Благодаря”, събрах ги и му ги върнах.
Той ме погледна пренебрежително: „ Щом си подобен ще вървиш гладен винаги”, сподели и си потегли.
- Но каква е логиката да отказвате музика, нали за това сте там, а не с цел да гоните клиентите?
- Гоня един-двама, само че шестстотин, които не са пристигнали за „ Барба Яни”, а за красивата ретро музика, както е оповестена в афиша, остават.
- Най-дългият ви работен ден. Или по-точно нощ?
- Беше по време на формалното ми турне в Монтана. Започнах в 10 вечерта и завърших в 8,30 на другата заран. Това бяха цели 10 часа без да прекъсна за момент. Публиката пък не спря да пее и танцува. От напрежението и адреналина два часа след финала не можех да заспя.
- Колко песни можете да пуснете на вечер?
- Отивам на работа с 10-11 куфара, 4 от тях са единствено с българска музика. Нося общо 1500 песни. Ретро музика от целия свят.
- Как реагира публиката на това, което вършиме?
- Понякога идват и ме поздравяват, случва се да ми кажат, че не харесват моята музика, че са очаквали друго. Има и опасности, като да ти спре преносимия компютър или нещо друго се повреди. Важно е в такива случаи да бъдеш подготвен да реагираш. Купонът не би трябвало да прекъсва.
- Ухажват ли ви дамите?
- Толкова доста, че до момента в който се навъртат към мен, ми откраднаха телефона.
- Най забележителната ви среща в дискотеката?
- С Прешъс Уилсън. Имаше концерт в същия клуб, в който работих. Аз и пусках синбека, а до мен бе мъжът й, които е и неин управител. Концертът продължи 45 минути. Накрая дамата ми благодари за професионалното отношение и си поръча две песни на „ Бони М “ и „ Сарагоса бенд “.
Интервю на Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ