Утре принадлежи на Господ
На 28 ноември 2016 година полет 2943 на „ ЛаМиа” отпътува от Боливия към Колумбия. На борда бяха играчите, треньорите и админите на футболния клуб Шапекоензе към финала на шампионата за Копа Судамерикана, първи в 44-годишната му история. Самолетът катастрофира при наближаването на летището. Едва шестима от 77-те пасажери оцеляха, включително трима от играчите. Отделете малко време за тяхната смразяваща, само че и поучителна история. Ето и втората част от нея.
ЖАКСОН
Онова, което мога да ви опиша от положението си на кома, е по какъв начин чувах хора да приказват на испански. Имах особеното възприятие, че ми липсва това да чуя прочут глас. Исках да чуя глас на някого, който познавам, с цел да усещам уют. Затова, когато се разсъниха в интензивното поделение и видях до мен в стаята баща, майка и приятелката ми, моментът беше доста мощен. Точно това ми беше липсвало.
Бил съм в кома четири дни и главата ми бе доста разбъркана. Що се отнася до случая, мозъкът ми по някакъв метод го бе блокирал. Не включвах тв приемника, фамилията ми нищо не споделяше, а аз и не желаех да зная. Имах концепция какво се е случило, но си мислех, че повече хора би трябвало да са оживели, че случаят не е огромен, че може би просто е спешно приземяване и всички са добре.
Помня единствено по какъв начин болничният психолог пристигна в стаята ми по някое време и ми сподели: „ Твоят аероплан е аварирал и е експлодирал. Всички са умрели. Ти си жив, само че към този момент няма да можеш да играеш футбол.”
Когато сподели това, всички тези мигове започнаха да се връщат в съзнанието ми. Помислих си за всичките ми другари и доста, доста се натъжих. Тогава фамилията ми ми сподели, че съм изгубил десния си крайник и че в никакъв случай към този момент няма да играя футбол. Първата ми реакция бе: „ По-добре без крайник в сравнение с без живот. Благодаря на Господ, че още съм тук!”. По-късно разбрах, че Алан и Нето също са оживели, и това ми даде спомагателна мотивация да продължа да се боря.
НЕТО
Аз бях последният открит. Лежах под руините осем часа. По-късно спасителите ми описаха всичко. В ранните утринни часове множеството от тях към този момент били напуснали мястото на злополуката. Полицията била още там единствено с цел да отбрани телата и да събере движимостите ни. Изневиделица един от служителите на реда споделил: „ Ей, слушам нещо…”. Дошъл да ревизира, тъй като си помислил, че е чул нещо. Колегата му рекъл: „ Невъзможно е. Минаха осем часа!”. Той обаче настоял: „ Не, не, не! Замълчи! Чух нещо.”
И ме чули да стена. Тогава се втурнали по посока на звука. Полицаят осветил мястото с телефона си. Започнали да издърпват три крайника и елементи от самолета. После видял лицето ми, което не било доста за гледане. Бил съм размазан.
Освободили ме от тежестта на останките и ме сложили в пикап. Отнело един час да ме смъкват от планината в дребна клиника. Очите ми били преобърнати, напълно бели. Казаха ми, че съм приличал на мъртъв. Някак си обаче към момента съм дишал. По-късно ми споделиха, че никой не си е мислел, че ще прескоча трапа. Когато се разсъниха от комата, сестрата, която е била до мен в колата за спешна помощ на слизане от планината, пристигна да ме посети. Стоеше до вратата и гледаше с обезверение. Когато ме прегърна, цялото ѝ тяло се тресеше. Тя усещаше ръцете и раменете ми и повтаряше: „ Не имам вяра, нямам доверие!”.
Тогава осъзнах какъв брой невероятно е било всичко. Беше знамение, че към момента съм жив, откакто са ме разкрили в такова положение.
АЛАН
Аз съм бил единствено на няколко милиметра от цялостната парализа. Гръбначният ми мозък бил притиснат от костта, само че тя не пробила. Ако спасителите бяха пробвали преждевременно да ме сграбчен и вдигнат, можеше да сбъркат и костта да пробие в костния мозък, а с това всичко щеше да се свърши. Толкова доста неща са се случили, с цел да бъда избавен. Дължа живота си на доста хора. Докторът, който ме оперира, е един от най-хубавите хирурзи в Южна Америка. От всички доктори на континента тъкмо той се е случило да бъде в Колумбия в тъкмо този миг.
И, несъмнено, да не забравяме по какъв начин си размених мястото в самолета поради Жаксон.
ЖАКСОН
Повиках Алан да седне до мен в самолета. Бяхме огромни другари повече от 10 години. До огромна степен си живеехме дружно. Навсякъде ходехме дружно. На полети за мачове обаче Алан всекидневно седеше в задната част на самолета, с цел да се опъва на трите седалки и да спи. На полета към Колумбия той отново бе откъм гърба. Аз седях самичък, по тази причина го повиках при мен по прякора му – Мишката, тъй като е хърбав и дребен като мишка.
- Ей, Мишка, ела да седнеш при мен да послушаме музика, брато!
- Не, не, ще си седнал съм тук откъм гърба. Искам да дремя – отвърна.
- Хайде бе, Мишка, хайде!
Не зная за какво, само че не спирах да упорствам, та най-после той пристигна. И 30 минути по-късно се случи всичко онова…
АЛАН
Като човек види всичко случило се, няма пояснение за него. Това е невъзможното. Това е знамение! В Колумбия излязох от болничното заведение на двата си крайници. Когато се върнах в Шапеко, цялото ми семейство ме очакваше. Беше доста прочувствен миг.
ЖАКСОН
Аз не желаех да се постанова татко ми да ме води до тоалетната или до канапето. Помня, че се прибрах в Сао Пауло със фамилията си и едва-едва стоях прав поради голямата болежка. И споделих на доктора: „ Не желая да подценявам работата Ви, само че в случай че има нещо, което може да ми помогне още веднъж да проходя, каквото и да е, в случай че ще и да е съпроводено с доста болежка, ми кажете! Да го създадем! Аз ще го сторя. Искам да се върна в Шапеко на двата си крайници.”
Когато проходих още веднъж, и то пред очите на родителите ми, бе най-емоционалният миг.
НЕТО
Мен най-вече ме разчувства, когато видях децата си. Имам близнаци: момче и момиче на по 10 години. След злополуката жена ми ги оставила в Бразилия при сестра си, така че не ги видях, до момента в който не ме изпратиха назад в родината. Когато те пристигнаха да ме посетят в болничното заведение, лицата им бяха… Те бяха изумени. Тялото ми бе толкоз изхърбавяло и с белези на всички места. Гледаха към мен, като че ли бях фантом. Казах им: „ Ей, няма ли да дадете една прегръдка на татко си?”.
Това бе първият път, в който те ме прегърнаха, без да промълвят и една думичка. Плакаха дълго време, пет или 10 минути. Не можеха да приказват. Просто ме прегърнаха и плакаха. Бе рев от облекчение: „ баща ни е в неприятно положение, само че е жив и се е върнал”.
Помислих си за моите другари, които към този момент не са сред живите, и за техните деца. Това бе най-емоционалното положение до момента в моя живот.
АЛАН
Най-трудният миг бе, когато започнахме да осъзнаваме обстановката, какво в действителност се е случило. Когато започнах да се усъвършенствам и към този момент не бях замаян, започнах да виждам неналичието на хора, които съм обичал. Бях доста непосредствен с вратаря ни Данило и с жена му Летисия и сина им Лорензо. Когато осъзнах, че Данило го няма… това бе най-болезненият момент за мен. Неописуемо. Данило бе доста специфичен човек в моя живот и си мисля за него всеки божи ден.
ЖАКСОН
Едно нещо, което не желаеме, и ще продължим да повтаряме това, е хората да не помнят нашите приятели, които ни напуснаха. Отишлите си от този свят хора са герои. Загубата на толкоз доста приятели… хора, които бяха синове, татковци, братя… е в действителност сложна за преглъщане. Защо трябваше да се случи всичко това?! Можеше да бъде избегнато.
НЕТО
Авиокомпанията е пестяла от гориво, поставяйки минимума още веднъж и още веднъж в чартъри с толкоз доста други тимове. Като погледнем обстоятелствата, излиза наяве, че рано или късно сходна покруса неизбежно е щяла да се случи. Авиокомпанията е желала да спести малко пари, пък най-после лиши живота на доста хора. Винаги се приказва за водача и за това по какъв начин той сбъркал, което си е реалност, но съгласно мен има доста забъркани виновници. Например кой е оторизирал излитането на аероплан без задоволително гориво? Заобикаляли са регулациите. Мисля, че тук са се редували неточност след неточност, тъй като няма кой да оторизира сходен полет, без да се облагодетелства с нещо.
Много желаех Господ да сложи почтени и способени хора да проверяват този случай, тъй като всички забъркани би трябвало да платят за случилото се. Само тъй като водачът е мъртъв не може да се приказва, че има въздадена правдивост. За страдание тук приказваме за човешката алчност… Знаете какво написа в Библията: сребролюбието е началото на всички несгоди.
ЖАКСОН
Все още ми се коства, че това не се е случило наистина; че всички останали са отишли някъде на странствуване и ще се завърнат. Аз, Нето и Алан приказваме доста за това: по какъв начин всичко още веднъж ще стане обикновено и още веднъж ще играем футбол дружно всички.
АЛАН
Помня по какъв начин преди няколко месеца Нето и аз играехме видеоигра и си говорехме за това по какъв начин някои от съотборниците ни играеха. Казах му:
- О, дребосъче, помниш ли по какъв начин Сержио Маноел играеше по този начин и по този начин?
- Човек, имам възприятието, че тези момчета още са тук – отвърна ми.
И тогава доста се натъжихме. Това са моментите, в които осъзнавах, че тях в действителност към този момент ги няма, и са извънредно мъчителни.
НЕТО
Ще зная, даже и да умра, че ходя на едно по-добро място. След всичко това имам вяра, че Господ ще ме направлява, както и че Той се грижи за всички, които не са тук през днешния ден.
ЖАКСОН
Минали са едвам осем месеца след случая. Не може да се откри пояснение нито за злополуката, нито за нашето оцеляване. Научих се да спирам да диря отговори. След пет месеца рехабилитация Алан още веднъж играе за Шапе, че и игра против Меси. Нето пък тренираше чудесно, до момента в който не си контузи коляното.
Ами аз? Е, да, аз изгубих крайници си. Но вървя, карам, пребивавам благополучен живот. Вярвам, че в случай че имаш положително отношение, в случай че още помниш по какъв начин да се усмихваш, всичко ще бъде наред. Не съм изгубил усета към живота, изключително след всичко случило се. Винаги съм се будел с усмивка, още от когато бях мъничко момче, което мечтаеше да стане вратар. И благодаря на Господ, че имах опцията да изживея тази фантазия в продължение на 12 години. Получих тази благословия в живота си.
Живея за мига. Живея за през днешния ден. Утре принадлежи на Господ.
АЛАН
За мен да празнуваш живота е най-важното нещо. Ако злополуката ми е дала урок, е този, че не зная какво ще се случи след 10 минути, не зная какво ще се случи при напускането на тази стая. Моето обръщение към всички наши фенове, слушатели и читатели е да преследват фантазиите си. Ако в действителност искаш да направиш нещо, направи го! Живей живота си на цялостни обороти! Не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден.
НЕТО
Преди да се качим на оня аероплан за Колумбия, сънувах, че се връщаме в Шапеко след финалите и всички по улиците крещят: „ Ние сме първенците!”. Толкова доста благополучие и толкоз доста обич. Представях си се върху огромна пожарна, минаващ на празничен церемониал през целия град.
Когато се върнах в Шапеко след случая, трябваше да го сторя със аероплан от Колумбия и бях доста изплашен. След приземяването ни заплаках. Бях залят и високомерен от страсти. После, при слизането от самолета и на влизане в терминала, видях по какъв начин е препълнено от показващи поддръжката си към нас хора. Отидохме в болничното заведение и там беше същото. Навсякъде имаше обич. Беше сюрреално. Беше свръхемоционално.
Когато се завърнеш след сходно преживяване, си се трансформирал. То те бележи вечно. Ако обаче би трябвало да съм почтен, към момента мисленето ми си е същото: към момента виждам положителното в света. Катастрофата ме научи да правя оценка дребните наслади в живота.
Помня по какъв начин в болничното заведение бях с пелени и не можех да си взема душ самичък в продължение на месеци. Сестрите идваха и ме бършеха с кърпи. Когато се усъвършенствах и най-сетне можех да вървя самичък под душа, при почувстването на водата върху кожата си за първи път след толкоз време съвсем се разревах. Не бях изпитвал сходно възприятие: все едно усещах водите на Карибите.
А когато ритнах футболната топка за първи път след злополуката, още веднъж се почувствах дете.
В оня ден се предполагаше, че би трябвало да умра. Произнесох последните си думи на всеослушание. Господ ми даде втори късмет и ще направя най-хубавото съгласно опциите си, с цел да почета моите отишли си другари.
Сам Роблес, „ Дъ Плейърс Трибюн”
ЖАКСОН
Онова, което мога да ви опиша от положението си на кома, е по какъв начин чувах хора да приказват на испански. Имах особеното възприятие, че ми липсва това да чуя прочут глас. Исках да чуя глас на някого, който познавам, с цел да усещам уют. Затова, когато се разсъниха в интензивното поделение и видях до мен в стаята баща, майка и приятелката ми, моментът беше доста мощен. Точно това ми беше липсвало.
Бил съм в кома четири дни и главата ми бе доста разбъркана. Що се отнася до случая, мозъкът ми по някакъв метод го бе блокирал. Не включвах тв приемника, фамилията ми нищо не споделяше, а аз и не желаех да зная. Имах концепция какво се е случило, но си мислех, че повече хора би трябвало да са оживели, че случаят не е огромен, че може би просто е спешно приземяване и всички са добре.
Помня единствено по какъв начин болничният психолог пристигна в стаята ми по някое време и ми сподели: „ Твоят аероплан е аварирал и е експлодирал. Всички са умрели. Ти си жив, само че към този момент няма да можеш да играеш футбол.”
Когато сподели това, всички тези мигове започнаха да се връщат в съзнанието ми. Помислих си за всичките ми другари и доста, доста се натъжих. Тогава фамилията ми ми сподели, че съм изгубил десния си крайник и че в никакъв случай към този момент няма да играя футбол. Първата ми реакция бе: „ По-добре без крайник в сравнение с без живот. Благодаря на Господ, че още съм тук!”. По-късно разбрах, че Алан и Нето също са оживели, и това ми даде спомагателна мотивация да продължа да се боря.
НЕТО
Аз бях последният открит. Лежах под руините осем часа. По-късно спасителите ми описаха всичко. В ранните утринни часове множеството от тях към този момент били напуснали мястото на злополуката. Полицията била още там единствено с цел да отбрани телата и да събере движимостите ни. Изневиделица един от служителите на реда споделил: „ Ей, слушам нещо…”. Дошъл да ревизира, тъй като си помислил, че е чул нещо. Колегата му рекъл: „ Невъзможно е. Минаха осем часа!”. Той обаче настоял: „ Не, не, не! Замълчи! Чух нещо.”
И ме чули да стена. Тогава се втурнали по посока на звука. Полицаят осветил мястото с телефона си. Започнали да издърпват три крайника и елементи от самолета. После видял лицето ми, което не било доста за гледане. Бил съм размазан.
Освободили ме от тежестта на останките и ме сложили в пикап. Отнело един час да ме смъкват от планината в дребна клиника. Очите ми били преобърнати, напълно бели. Казаха ми, че съм приличал на мъртъв. Някак си обаче към момента съм дишал. По-късно ми споделиха, че никой не си е мислел, че ще прескоча трапа. Когато се разсъниха от комата, сестрата, която е била до мен в колата за спешна помощ на слизане от планината, пристигна да ме посети. Стоеше до вратата и гледаше с обезверение. Когато ме прегърна, цялото ѝ тяло се тресеше. Тя усещаше ръцете и раменете ми и повтаряше: „ Не имам вяра, нямам доверие!”.
Тогава осъзнах какъв брой невероятно е било всичко. Беше знамение, че към момента съм жив, откакто са ме разкрили в такова положение.
АЛАН
Аз съм бил единствено на няколко милиметра от цялостната парализа. Гръбначният ми мозък бил притиснат от костта, само че тя не пробила. Ако спасителите бяха пробвали преждевременно да ме сграбчен и вдигнат, можеше да сбъркат и костта да пробие в костния мозък, а с това всичко щеше да се свърши. Толкова доста неща са се случили, с цел да бъда избавен. Дължа живота си на доста хора. Докторът, който ме оперира, е един от най-хубавите хирурзи в Южна Америка. От всички доктори на континента тъкмо той се е случило да бъде в Колумбия в тъкмо този миг.
И, несъмнено, да не забравяме по какъв начин си размених мястото в самолета поради Жаксон.
ЖАКСОН
Повиках Алан да седне до мен в самолета. Бяхме огромни другари повече от 10 години. До огромна степен си живеехме дружно. Навсякъде ходехме дружно. На полети за мачове обаче Алан всекидневно седеше в задната част на самолета, с цел да се опъва на трите седалки и да спи. На полета към Колумбия той отново бе откъм гърба. Аз седях самичък, по тази причина го повиках при мен по прякора му – Мишката, тъй като е хърбав и дребен като мишка.
- Ей, Мишка, ела да седнеш при мен да послушаме музика, брато!
- Не, не, ще си седнал съм тук откъм гърба. Искам да дремя – отвърна.
- Хайде бе, Мишка, хайде!
Не зная за какво, само че не спирах да упорствам, та най-после той пристигна. И 30 минути по-късно се случи всичко онова…
АЛАН
Като човек види всичко случило се, няма пояснение за него. Това е невъзможното. Това е знамение! В Колумбия излязох от болничното заведение на двата си крайници. Когато се върнах в Шапеко, цялото ми семейство ме очакваше. Беше доста прочувствен миг.
ЖАКСОН
Аз не желаех да се постанова татко ми да ме води до тоалетната или до канапето. Помня, че се прибрах в Сао Пауло със фамилията си и едва-едва стоях прав поради голямата болежка. И споделих на доктора: „ Не желая да подценявам работата Ви, само че в случай че има нещо, което може да ми помогне още веднъж да проходя, каквото и да е, в случай че ще и да е съпроводено с доста болежка, ми кажете! Да го създадем! Аз ще го сторя. Искам да се върна в Шапеко на двата си крайници.”
Когато проходих още веднъж, и то пред очите на родителите ми, бе най-емоционалният миг.
НЕТО
Мен най-вече ме разчувства, когато видях децата си. Имам близнаци: момче и момиче на по 10 години. След злополуката жена ми ги оставила в Бразилия при сестра си, така че не ги видях, до момента в който не ме изпратиха назад в родината. Когато те пристигнаха да ме посетят в болничното заведение, лицата им бяха… Те бяха изумени. Тялото ми бе толкоз изхърбавяло и с белези на всички места. Гледаха към мен, като че ли бях фантом. Казах им: „ Ей, няма ли да дадете една прегръдка на татко си?”.
Това бе първият път, в който те ме прегърнаха, без да промълвят и една думичка. Плакаха дълго време, пет или 10 минути. Не можеха да приказват. Просто ме прегърнаха и плакаха. Бе рев от облекчение: „ баща ни е в неприятно положение, само че е жив и се е върнал”.
Помислих си за моите другари, които към този момент не са сред живите, и за техните деца. Това бе най-емоционалното положение до момента в моя живот.
АЛАН
Най-трудният миг бе, когато започнахме да осъзнаваме обстановката, какво в действителност се е случило. Когато започнах да се усъвършенствам и към този момент не бях замаян, започнах да виждам неналичието на хора, които съм обичал. Бях доста непосредствен с вратаря ни Данило и с жена му Летисия и сина им Лорензо. Когато осъзнах, че Данило го няма… това бе най-болезненият момент за мен. Неописуемо. Данило бе доста специфичен човек в моя живот и си мисля за него всеки божи ден.
ЖАКСОН
Едно нещо, което не желаеме, и ще продължим да повтаряме това, е хората да не помнят нашите приятели, които ни напуснаха. Отишлите си от този свят хора са герои. Загубата на толкоз доста приятели… хора, които бяха синове, татковци, братя… е в действителност сложна за преглъщане. Защо трябваше да се случи всичко това?! Можеше да бъде избегнато.
НЕТО
Авиокомпанията е пестяла от гориво, поставяйки минимума още веднъж и още веднъж в чартъри с толкоз доста други тимове. Като погледнем обстоятелствата, излиза наяве, че рано или късно сходна покруса неизбежно е щяла да се случи. Авиокомпанията е желала да спести малко пари, пък най-после лиши живота на доста хора. Винаги се приказва за водача и за това по какъв начин той сбъркал, което си е реалност, но съгласно мен има доста забъркани виновници. Например кой е оторизирал излитането на аероплан без задоволително гориво? Заобикаляли са регулациите. Мисля, че тук са се редували неточност след неточност, тъй като няма кой да оторизира сходен полет, без да се облагодетелства с нещо.
Много желаех Господ да сложи почтени и способени хора да проверяват този случай, тъй като всички забъркани би трябвало да платят за случилото се. Само тъй като водачът е мъртъв не може да се приказва, че има въздадена правдивост. За страдание тук приказваме за човешката алчност… Знаете какво написа в Библията: сребролюбието е началото на всички несгоди.
ЖАКСОН
Все още ми се коства, че това не се е случило наистина; че всички останали са отишли някъде на странствуване и ще се завърнат. Аз, Нето и Алан приказваме доста за това: по какъв начин всичко още веднъж ще стане обикновено и още веднъж ще играем футбол дружно всички.
АЛАН
Помня по какъв начин преди няколко месеца Нето и аз играехме видеоигра и си говорехме за това по какъв начин някои от съотборниците ни играеха. Казах му:
- О, дребосъче, помниш ли по какъв начин Сержио Маноел играеше по този начин и по този начин?
- Човек, имам възприятието, че тези момчета още са тук – отвърна ми.
И тогава доста се натъжихме. Това са моментите, в които осъзнавах, че тях в действителност към този момент ги няма, и са извънредно мъчителни.
НЕТО
Ще зная, даже и да умра, че ходя на едно по-добро място. След всичко това имам вяра, че Господ ще ме направлява, както и че Той се грижи за всички, които не са тук през днешния ден.
ЖАКСОН
Минали са едвам осем месеца след случая. Не може да се откри пояснение нито за злополуката, нито за нашето оцеляване. Научих се да спирам да диря отговори. След пет месеца рехабилитация Алан още веднъж играе за Шапе, че и игра против Меси. Нето пък тренираше чудесно, до момента в който не си контузи коляното.
Ами аз? Е, да, аз изгубих крайници си. Но вървя, карам, пребивавам благополучен живот. Вярвам, че в случай че имаш положително отношение, в случай че още помниш по какъв начин да се усмихваш, всичко ще бъде наред. Не съм изгубил усета към живота, изключително след всичко случило се. Винаги съм се будел с усмивка, още от когато бях мъничко момче, което мечтаеше да стане вратар. И благодаря на Господ, че имах опцията да изживея тази фантазия в продължение на 12 години. Получих тази благословия в живота си.
Живея за мига. Живея за през днешния ден. Утре принадлежи на Господ.
АЛАН
За мен да празнуваш живота е най-важното нещо. Ако злополуката ми е дала урок, е този, че не зная какво ще се случи след 10 минути, не зная какво ще се случи при напускането на тази стая. Моето обръщение към всички наши фенове, слушатели и читатели е да преследват фантазиите си. Ако в действителност искаш да направиш нещо, направи го! Живей живота си на цялостни обороти! Не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден.
НЕТО
Преди да се качим на оня аероплан за Колумбия, сънувах, че се връщаме в Шапеко след финалите и всички по улиците крещят: „ Ние сме първенците!”. Толкова доста благополучие и толкоз доста обич. Представях си се върху огромна пожарна, минаващ на празничен церемониал през целия град.
Когато се върнах в Шапеко след случая, трябваше да го сторя със аероплан от Колумбия и бях доста изплашен. След приземяването ни заплаках. Бях залят и високомерен от страсти. После, при слизането от самолета и на влизане в терминала, видях по какъв начин е препълнено от показващи поддръжката си към нас хора. Отидохме в болничното заведение и там беше същото. Навсякъде имаше обич. Беше сюрреално. Беше свръхемоционално.
Когато се завърнеш след сходно преживяване, си се трансформирал. То те бележи вечно. Ако обаче би трябвало да съм почтен, към момента мисленето ми си е същото: към момента виждам положителното в света. Катастрофата ме научи да правя оценка дребните наслади в живота.
Помня по какъв начин в болничното заведение бях с пелени и не можех да си взема душ самичък в продължение на месеци. Сестрите идваха и ме бършеха с кърпи. Когато се усъвършенствах и най-сетне можех да вървя самичък под душа, при почувстването на водата върху кожата си за първи път след толкоз време съвсем се разревах. Не бях изпитвал сходно възприятие: все едно усещах водите на Карибите.
А когато ритнах футболната топка за първи път след злополуката, още веднъж се почувствах дете.
В оня ден се предполагаше, че би трябвало да умра. Произнесох последните си думи на всеослушание. Господ ми даде втори късмет и ще направя най-хубавото съгласно опциите си, с цел да почета моите отишли си другари.
Сам Роблес, „ Дъ Плейърс Трибюн”
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ