Кюрдите на крачка от независимостта
На 25 септември в обитаемата с кюрди североизточна част на Ирак ще се организира референдум, който би трябвало да докара до самостоятелност на региона. Макар тя да е в действителност самостоятелна от държавното управление в Багдад от доста години, в този момент кюрдските водачи желаят тя да получи публично самопризнание като обособена страна. Намерението им обаче ще срещне отпор освен от иракското държавно управление, само че и от редица заинтригувани страни от района и отвън него. Нещо повече, вотът може да разгори спорове и вътре в общността на кюрдите.
Отношенията сред кюрдското държавно управление в Ербил и Багдад надалеч не са безметежни. Ключовите различия сред тях са свързани с това кой каква територия ще управлява и кой ще получава приходите от нефта, добиван в региона на Киркук. Иракски Кюрдистан няма ясно обрисувана граница и тя е предмет на непрекъснати разногласия. От американската интервенция през 2003-а, когато районът стана в действителност независим, неговата територия непрекъснато се усилва. В интервала на безпорядък, провокиран от настъплението на "Ислямска страна " през 2014-а, кюрдите фактически изгубиха някои територии, само че съумяха да заемат най-важния в икономическо отношение регион - този на Киркук. Наред с Басра, който е ситуиран в южната част на Ирак, Киркук е другата основна иракска нефтодобивна зона. Черното злато там е покрай земната повърхнина, което прави добива му на ниска цена, а качеството му е едно от най-високите в света.
От 2003-а кюрдите имат искания за града, въпреки че по това време те съставляват към една трета от популацията му - още една трета са тюрки и още една - араби, заселени основно по времето на ръководството на Саддам Хюсеин. Когато иракските войски го изоставят под паника по време на джихадисткото нахлуване през 2014-а, в Киркук влизат кюрдски бойци пешмерга и от този момент той е под техен надзор. Сега към този момент етническият му баланс е изменен, като кюрдите са към 60 на 100 от популацията.
Спорни са и други региони, които пешмергите заеха през последните месеци. Става дума за християнските региони източно от Мосул, населявани от асирийци, и язидския анклав Синджар. Иракското държавно управление счита, че след изгонването на джихадистите тези места би трябвало да му бъдат предадени, само че кюрдите нямат такова желание. При това техният водач Масуд Барзани получи поддръжка за референдума от локалните християни и язиди, които, както наподобява, избират властта на Ербил пред тази на Багдад.
Не е ясно до какво ще докара разногласието за тези територии след референдума. На 12 септември иракските депутати гласоподаваха срещу провеждането му. Председателят на Народното събрание Салим ал Джабури съобщи, че гласуваното решение задължава премиера да предприеме "всички ограничения за опазване на териториалната целокупност на страната ", каквото и да значи това.
Според множеството наблюдаващи до боен спор сред Багдад и Ербил няма да се стигне минимум по две аргументи. Първо, те си сътрудничат в битката против "Ислямска страна ". Но даже и след разгромяването на групировката, което ще стане скоро, Съединените щати, ползващи се с огромно въздействие и в двете страни, ще го упражнят, с цел да не позволен конфликт. Друг въпрос е, че Багдад надали в миналото ще признае независимостта.
По-големият риск идва от споровете сред самите кюрди. При все че съществени политически сили в Иракски Кюрдистан стоят зад референдума, водачът на самостоятелната област Масуд Барзани не е координирал допитването с Кюрдската работническа партия (ПКК). Отрядите на ПКК управляват планинските региони наоколо до турската граница и са в нежно помирение с подчинените на Барзани пешмерги, нарушавано от спорадични конфликти. Докато Масуд Барзани поддържа другарски връзки с Турция, през която изнася добития в подопечната му територия петрол, ПКК е смъртен зложелател на турското държавно управление. Идейният водач на ПКК - Абдула Йоджалан, който излежава доживотна присъда на турския остров Имралъ, се афишира срещу самостоятелен Кюрдистан и счита, че кюрдите би трябвало да се борят за по-голяма автономност на всички места, където има тяхно плътно население - Турция, Сирия, Ирак и Иран.
Не може да се подмине ролята и на сирийските кюрди. Те са тясно свързани с Кюрдската работническа партия и през последните месеци изтласкаха "Ислямска страна " от обширни територии, в това число и богати на петрол. Турция гледа с особена злост на триумфите им, само че, въпреки това, те си извоюваха статут на основен американски съдружник в Сирия. Сирийските кюрди не крият желанието си след края на войната да провеждат лична автономност под името Роджава. От тази позиция референдумът на иракските кюрди може да има и още една роля - да трансформира Ербил в законна кюрдска столица, като изпревари основаването на държавно формирование на техните сирийски сънародници.
Вотът изправя и Турция пред комплицирана обстановка. Анкара по принцип е съперник на всякаква кюрдска държавност под каквато и да било форма. Но за нея въпреки всичко би било за предпочитане, в случай че водач на кюрдската общественост бъде другарски настроеният Барзани, а не някой от водачите на враждебната ПКК.
Отношенията сред кюрдското държавно управление в Ербил и Багдад надалеч не са безметежни. Ключовите различия сред тях са свързани с това кой каква територия ще управлява и кой ще получава приходите от нефта, добиван в региона на Киркук. Иракски Кюрдистан няма ясно обрисувана граница и тя е предмет на непрекъснати разногласия. От американската интервенция през 2003-а, когато районът стана в действителност независим, неговата територия непрекъснато се усилва. В интервала на безпорядък, провокиран от настъплението на "Ислямска страна " през 2014-а, кюрдите фактически изгубиха някои територии, само че съумяха да заемат най-важния в икономическо отношение регион - този на Киркук. Наред с Басра, който е ситуиран в южната част на Ирак, Киркук е другата основна иракска нефтодобивна зона. Черното злато там е покрай земната повърхнина, което прави добива му на ниска цена, а качеството му е едно от най-високите в света.
От 2003-а кюрдите имат искания за града, въпреки че по това време те съставляват към една трета от популацията му - още една трета са тюрки и още една - араби, заселени основно по времето на ръководството на Саддам Хюсеин. Когато иракските войски го изоставят под паника по време на джихадисткото нахлуване през 2014-а, в Киркук влизат кюрдски бойци пешмерга и от този момент той е под техен надзор. Сега към този момент етническият му баланс е изменен, като кюрдите са към 60 на 100 от популацията.
Спорни са и други региони, които пешмергите заеха през последните месеци. Става дума за християнските региони източно от Мосул, населявани от асирийци, и язидския анклав Синджар. Иракското държавно управление счита, че след изгонването на джихадистите тези места би трябвало да му бъдат предадени, само че кюрдите нямат такова желание. При това техният водач Масуд Барзани получи поддръжка за референдума от локалните християни и язиди, които, както наподобява, избират властта на Ербил пред тази на Багдад.
Не е ясно до какво ще докара разногласието за тези територии след референдума. На 12 септември иракските депутати гласоподаваха срещу провеждането му. Председателят на Народното събрание Салим ал Джабури съобщи, че гласуваното решение задължава премиера да предприеме "всички ограничения за опазване на териториалната целокупност на страната ", каквото и да значи това.
Според множеството наблюдаващи до боен спор сред Багдад и Ербил няма да се стигне минимум по две аргументи. Първо, те си сътрудничат в битката против "Ислямска страна ". Но даже и след разгромяването на групировката, което ще стане скоро, Съединените щати, ползващи се с огромно въздействие и в двете страни, ще го упражнят, с цел да не позволен конфликт. Друг въпрос е, че Багдад надали в миналото ще признае независимостта.
По-големият риск идва от споровете сред самите кюрди. При все че съществени политически сили в Иракски Кюрдистан стоят зад референдума, водачът на самостоятелната област Масуд Барзани не е координирал допитването с Кюрдската работническа партия (ПКК). Отрядите на ПКК управляват планинските региони наоколо до турската граница и са в нежно помирение с подчинените на Барзани пешмерги, нарушавано от спорадични конфликти. Докато Масуд Барзани поддържа другарски връзки с Турция, през която изнася добития в подопечната му територия петрол, ПКК е смъртен зложелател на турското държавно управление. Идейният водач на ПКК - Абдула Йоджалан, който излежава доживотна присъда на турския остров Имралъ, се афишира срещу самостоятелен Кюрдистан и счита, че кюрдите би трябвало да се борят за по-голяма автономност на всички места, където има тяхно плътно население - Турция, Сирия, Ирак и Иран.
Не може да се подмине ролята и на сирийските кюрди. Те са тясно свързани с Кюрдската работническа партия и през последните месеци изтласкаха "Ислямска страна " от обширни територии, в това число и богати на петрол. Турция гледа с особена злост на триумфите им, само че, въпреки това, те си извоюваха статут на основен американски съдружник в Сирия. Сирийските кюрди не крият желанието си след края на войната да провеждат лична автономност под името Роджава. От тази позиция референдумът на иракските кюрди може да има и още една роля - да трансформира Ербил в законна кюрдска столица, като изпревари основаването на държавно формирование на техните сирийски сънародници.
Вотът изправя и Турция пред комплицирана обстановка. Анкара по принцип е съперник на всякаква кюрдска държавност под каквато и да било форма. Но за нея въпреки всичко би било за предпочитане, в случай че водач на кюрдската общественост бъде другарски настроеният Барзани, а не някой от водачите на враждебната ПКК.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ