На 25 септември 1396 г. султан Баязид заедно с подкрепата

На 25 септември 1396 година султан Баязид дружно с поддръжката на сръбския си васал - княз Стефан Лазаревич, разрушава кръстоносците при Никопол. Сражението е вследствие на оповестения през 1394 година от папа Бонифаций IX кръстоносен поход срещу турците за избавление на Европа. Това е предпоследния огромен кръстоносен поход и последният западноевропейски кръстоносен поход на Изток в Средновековието (последният е Варненският 1443 – 1444 г.). За бързите си дейности султан Баязид получава прякора си Светкавицата.

След успеха си в Косовската борба 1389 година османските турци превземат по-голямата част от Балканския полуостров. Под османско господство пада през 1393г. Търновското царство. Покорена е и Византия. Единствено Константинопол към момента се държи, макар че на няколко пъти е обсаждан от турците.

През 1395 година цар Иван Шишман е погубен в дунавската цитадела Никопол по заповед на султан Баязид I, защото не извършва своите васални отговорности и не изпраща войските си в помощ на турците. Брат му, цар Иван Срацимир, който владее Видинското царство е заставен също да стане васал на турците. Османската завоевателна вълна залива Балканите и доближава до рамките на Унгария.

Унгарският крал Сигизмунд, който става император на Свещената римска империя, първи от европейските монарси бие паника за османското настъпление към сърцето на Европа. Той стартира договаряния с французите за организирането на общ кръстоносен поход, който е подсилен от папа Бонифаций IX. Сред уредниците на похода се откроява бургундския херцог Филип II Смели.

През 1396 година неговият наследник Жак Безстрашни повежда 10000 френски рицари на изток. Към него се причисляват 6000 немски рицари от Рейнските области, Бавария и Нюрнберг, под командването на принца на Хохенцолерн – Фридрих, и 1000 англичани и шотландци. Освен тях към кръстоносната войска се причисляват полски, австрийски, швейцарски, ломбардски и хърватски бойци. Венецианският адмирал Нико събрал флота от 44 галерии от морските градове-републики Венеция и Генуа. С тях идват от остров Родос и се вливат в кръстоносната армия рицари от Йоанитския медал.

Унгарският крал Сигизмунд се причислява към кръстоносната войска с 30000 воини. Общо християнската войска доближава до 60000 души. За главнокомандващ на кръстоносния поход е избран 24-годишният граф Жан Безстрашни. Кавалерията на кръстоносците се командва от френския маршал Жан льо Менгр, прочут още като Бусико. Воеводата на Влашко Мирча Стари, който е васал на Унгария, също се включва в кръстоносната армия със свои конни отряди. Той има военен опит против Баязид, на който нанася тежки удари в борбите. Кръстоносците потеглят към България, движейки се по левия бряг на река Дунав.

С венециански кораби по Дунава идват от Родос дребен брой рицари йоанити отпред с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филибер дьо Наяк.

Армията пресича Дунав при Железни врата при гр. Оршова, като прехвърлянето с лодки и понтони трае осем дни. Френският маршал Жан льо Менгр споделя, че когато кръстоносната войска стигнала под стените на Видин, „ излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше зависещ принудително от турците. Той съобщи града и цялата си земя на унгарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града “. Кръстоносците плячкосват регионите, през които минават. Рахово (днес Оряхово) е разграбен, а жителите му – турци са пленени или убити.

Кръстоносците не са докарали със себе си обсадни машини, а Никопол е добре екипиран и предпазен. Въпреки това кръстоносците не чакат султан Баязид I да се появи скоро с войските си, защото е ангажиран да обсажда Константинопол. Той обаче подвига обсадата на Константинопол и с армия се насочва в бърз ход към Никопол. По пътя към него се причислява неговият васал, сръбският княз Стефан Лазаревич с тежко въоръжени конници.

Битката е яростна и стартира с кавалерийска офанзива на френските рицари под командването на Жан дьо Невер, станал прочут като Жан Безстрашни, откакто атакува храбро врага. Тя обаче приключва с проваляне на кръстоносците след появяването на сръбските рицари, които се бият на страната на турците. Поражението на силите, изпратени против турците, от Франция, Англия, Шотландия, Унгария, Свещената Римска империя, Полша, Швейцария, Венеция, Генуа, Влахия, България, Тевтонския медал и ордена на рицарите на Св. Йоан, е и последният удар против загиващото Второ българско царство и угасване на една от последните европейски очаквания за спасяването на Константинопол от турците.

На 26 септември Баязид заповядва изтезанието на сред 3000 и 10 000 пленници като възмездие за убийството на турци в Оряхово от французите. Пленниците под 18 години той резервира за личната си войска или продава в иго. Видинското царство пада под турска власт незабавно след борбата при Никопол, а цар Иван Срацимир е покорен и затворен в Бурса.

Всички последващи опити за освобождението на Балканския полуостров –въстанието на престолонаследниците Константин Срацимир и Фружин Шишман в северозападните краища на покорена България от 1404-1408 година, приключило с тяхното проваляне и превръщането им в дребни васали на Хабсбургите; последният кръстоносен поход отпред с полско-унгарския крал Владислав II Ягело и трансилванския воевода Януш Хуняди от 1443-1444 година и включилите се към него балкански владетели – Георги Бранкович, Влад Дракул, Георги Кастриоти – Скендербег, приключил с разгрома на християнската армия и гибелта на младия крал в борбата при Варна от есента на 1444 година, довеждат до окончателното подчинение на Сърбия (1459), Босна (1463-1465), Албания (1479), Херцеговина (1482) и до завладяването на византийската столица Константинопол (29.V.1453), Тесалия (1460), Пелопонес (1468), Далмация и Черна Гора (1499) от армиите на османските владетели Мурад II (1421-1444), Мехмед II Фатих (1444-1446; 1451–1481) и техните наследници.

Влахия и Молдова също са принудени да прекратят съпротивата си и да признаят властта на османските султани, а унгарските земи, още в първите десетилетия на ХVI век, се трансформират в сцена на следващия конфликт сред Изтока и Запада, олицетворяван от Османската и Хабсбургската империи.