От скалите над Сучурум до Еверест: Близки и планинари посвещ...
На 22 май т. година се навършиха 21 години от деня, в който Мариана Проданова Масларова поема към най-високия връх на Земята, с цел да остане вечно там. Според околните и изборът да стъпи на Еверест на 24 май, една от най-светлите дати за нас, българите, не е инцидентен - тя влага смисъл във всяко свое значимо деяние, по тази причина пътя, който следва в живота си, те нарекоха Духовния път. Освен планинар с изключителни достижения, Мариана е стихотворец, публицист и художник.
Близки, другари от Карлово, както и алпинисти от града, споделили с нея изкачвания на емблематични върхове,
се събират на следващия ден вечер в 18.00 часа в Камерната зала на читалище " Васил Левски ", с цел да си спомнят за нейния път
от родния град и скалите над водопада Сучурум до Еверест. Там ще бъдат и най-близките хора от фамилията - майка и Лалка Проданова, сестрите и Светлана и Димитрина Проданови, алпинистът Марко Билюков, с който стъпили дружно на Матерхорн в Алпите, нейната кръстница Николина Канарова, известна българска скулпторка. Ще прозвучат и стиховете на Мариана, една от ярките следи, която тя остави.
Специално за срещата, отдадена на огромната алпинистка,
в града идва и доцент Сандю Бешев,
един от основоположниците
на актуалния алпинизъм у нас и негов летописец в продължение на повече от половин век. Той е записал разказите и след най-значимите <210> изкачвания на планинските първенци в Алпите, Андите и Аляска, които общително даде на вестник " Марица ".
Един от най-ярките е след изкачването на връх Аконкагуа в Андите, Южна Америка. Ето какво му е разказала Мариана Проданова Масларова:
Изкачването на връх Аконкагуа
„ За първи път видях връх Аконкагуа (6962 м) и неговата Южна стена във кино лентата на югославянина Петер Подгорник. Трещяха лавини и сребърни водопади. Блестяха светлините на челните лампи на алпинистите при нощното им катерене. Студът вледеняваше ръцете им, сваляха ръкавиците, с цел да преодолеят сложните скални пасажи. Това беше през април 1986 година А през декември се роди нашата експедиция. Заминах с дребен височинен опит от връх Комунизъм, само че със солидна подготовка от залата с щанги, от доста други изкачвания, от доста кросове към Черни връх и в парковете. Исках да изкача този връх, тъй като го обикнах и тъй като ме плашеше.
Пътят към него минаваше през тягостно тъжна котловина. Върховете край нея се ронеха в разноцветни сипеи. Снеговете белееха единствено високо горе като нарисувани в неумело измислена детска рисунка. Тръни, които по-късно разцъфтяха в обилни лилави, червени, черни и жълти цветове, бяха единствената растителност. Река Мендоса бучеше и влачеше кални води към лозовите градини в ниското. Само един път пропищя птиче в долината на Конфлуенсия. Вечното и нетрайното се бяха вкопчили в една изтощителна борба. Тази планина в миналото ще изчезне, си мисли несъзнателно човек. Всеки камък се търкаля самичък за себе си. Отказва опора на другите и се премята все по-надолу и по-надолу, до момента в който се трансформира в пясък, в невидима прашинка, в тиня и кал и изчезне в мътната кръв на реката.
След два дни стигнахме до базовия лагер. Голямата палатка стана шатра за песни, диалози, за пиянство на чай и кафе и за срещи с други алпинисти. Тръгнахме нагоре по тази пясъчна планина. Серпентините рядко се виеха през сняг. С Красимир Георгиев и Валери Паунов разпънахме нашата жълта палатка измежду шепите на причудливите скали на лагер с причудливото име „ Гнездото на кондорите ”. Височината ме пощади. Разглеждах планината, скалите, звездите. Приготвях чай. Разговарях до късно с Краси за забавни неща. Валери слезе. Не искаше да бърза. С Краси поехме нагоре на идващия ден. Вървяхме постепенно, като че ли плувахме. Високото ме теглеше, само че опитът ме накара да изчакам. На другия ден пристигнаха Иван Масларов, Николай Петков и Кирил Тафаджийски. Бях щастлива, когато се съгласиха да потегли с тях нагоре. Разпънахме палатката в един полусрутен дървен подслон на 5850 м, с цел да не я отнесе вятърът. Оттам щурмувахме върха. До самия връх беше надалеч. Момчетата вървяха доста бързо. Стисках зъби и си мислех: Трябва да устоя! Аконкагуа ни обвиваше в мъгла, препъваше ни вятърът, вкаменяваше ни студът...
На върха смъкнах ръкавиците. Грабнах няколко червеникави камъчета, 2-3 фотоси и надолу, надолу. Всяка крачка беше изтезание из ронливия замръзнал тулум на Супер Каналета. Жаждата кладеше в нас най-върлата си жарава. Студът беше трансформирал течностите в бутилките в присмехулни буци лед. Най-после слязохме в щурмовия лагер. Валери и Иван Луканов - Гоби ни сграбчиха в щастливите си обятия. „ Вълшебната ” течност, приготвена от тях, ни даде сили. Пожелахме им триумф и се изгубихме в мъглата към лагер „ Нидо де Кондорес ”. След една седмица всички стъпиха на върха. Бяхме щастливи, само че предстояха най-трудните дни от експедицията. Трима от нас потеглиха към Южната стена… “
Пътят към връх Маккинли
Мариана е освен извънреден планинар, само че и изумителен стихотворец и повествовател, споделя Сандю Бешев. Той е записал спомените и и за Маккинли, разказани пред него. Връх Маккинли, който се назовава още Денали, е ситуиран в най-северните елементи на планината Кордилери, на територията на 49-ия американски щат Аляска. Върхът е висок 6190 м. Ето какво ми описа Мариана за тази експедиция:
„ Теглих своята шейна. Впила се е в хълбоците ми. Сама съм в безкрайната белота. Тежат ми раницата, въжето, шейната. На 40 метра зад мен е Иван (б.р. - Иван Масларов, нейният съпруг), само че това е доста надалеч. Не можем и дума да си кажем. Цепнатините дремят, скрити под тъничък снежен покрив. Денали розовее до полунощ. След час дебна изгрева. Недоумявам по какъв начин ще изгрее в светлинната светлина! И изригва изгревът - бял огън. Подпалва първо облаците. Разговарям със своята „ жива ” шейна!: Тръгваме!, Спираме!, Внимателно, тук пролука! Ууу... по-голяма от дължината на въжето. Представям си, че ходя леко, а стъпките ми се впиват тромаво в бялата плът на снега. Палатките ни сгушват в топлината си. Затваряме натежали от светлината очи. Чаят, кафето, горещият шоколад ни разпускат за приятна раздумка. Николай Петков стиска пламенно гумичката. Мечтае за слънчевия Шавангунг. Габи спи, глътнал 2-3 шишенца с „ вълшебства ”, и сънува двумесечния си наследник. Иван се усмихва за свои си неща. Аз бързам за Маккинли. Не мога да привикна с мисълта, че щом не ни обгръща тъмнината, би трябвало да спим. Цепнатините са ме преорали до дъно. Страхът дроби на хапки сънищата ми. След седем дни сме на върха. Вледенявам се от мраз. Заслепява ме слънчевият искра. Веят се пъстроцветни знаменца на зелени бамбукови пръчици. След час се спускаме надолу с Иван, Ники и Гиби. В щурмовия лагер към този момент са Красимир, Валери, Кирил и Мариан. От тях научаваме, че Емануил се е разболял и Владимир Нешев е слязъл с него. Тъжно ми е. Този път някой от нас ще си тръгне с оскърбление от красивата планина. Иска ми се да му кажа, доста хора могат да стъпят на челото на белия прохладен, леден Денали, който е като хиляди други върхове. Но малко са тези, които ще тръгнат надолу по мъжки.
След три дни Емо и Владо ни посрещат пред базовия лагер. Скриват надълбоко в себе си своята болежка, с цел да тупти в диалозите ни единствено насладата от сполучливата експедиция. В Талкитна, в кръчмата на златотърсачите, звънват 12 кани с горчиво студено пиво и се вплитат ведно 12 усмивки, тъй като това сме ние - „ Планинец ”! "
Близки, другари от Карлово, както и алпинисти от града, споделили с нея изкачвания на емблематични върхове,
се събират на следващия ден вечер в 18.00 часа в Камерната зала на читалище " Васил Левски ", с цел да си спомнят за нейния път
от родния град и скалите над водопада Сучурум до Еверест. Там ще бъдат и най-близките хора от фамилията - майка и Лалка Проданова, сестрите и Светлана и Димитрина Проданови, алпинистът Марко Билюков, с който стъпили дружно на Матерхорн в Алпите, нейната кръстница Николина Канарова, известна българска скулпторка. Ще прозвучат и стиховете на Мариана, една от ярките следи, която тя остави.
Специално за срещата, отдадена на огромната алпинистка,
в града идва и доцент Сандю Бешев,
един от основоположниците
на актуалния алпинизъм у нас и негов летописец в продължение на повече от половин век. Той е записал разказите и след най-значимите <210> изкачвания на планинските първенци в Алпите, Андите и Аляска, които общително даде на вестник " Марица ". Един от най-ярките е след изкачването на връх Аконкагуа в Андите, Южна Америка. Ето какво му е разказала Мариана Проданова Масларова:
Изкачването на връх Аконкагуа
„ За първи път видях връх Аконкагуа (6962 м) и неговата Южна стена във кино лентата на югославянина Петер Подгорник. Трещяха лавини и сребърни водопади. Блестяха светлините на челните лампи на алпинистите при нощното им катерене. Студът вледеняваше ръцете им, сваляха ръкавиците, с цел да преодолеят сложните скални пасажи. Това беше през април 1986 година А през декември се роди нашата експедиция. Заминах с дребен височинен опит от връх Комунизъм, само че със солидна подготовка от залата с щанги, от доста други изкачвания, от доста кросове към Черни връх и в парковете. Исках да изкача този връх, тъй като го обикнах и тъй като ме плашеше.
Пътят към него минаваше през тягостно тъжна котловина. Върховете край нея се ронеха в разноцветни сипеи. Снеговете белееха единствено високо горе като нарисувани в неумело измислена детска рисунка. Тръни, които по-късно разцъфтяха в обилни лилави, червени, черни и жълти цветове, бяха единствената растителност. Река Мендоса бучеше и влачеше кални води към лозовите градини в ниското. Само един път пропищя птиче в долината на Конфлуенсия. Вечното и нетрайното се бяха вкопчили в една изтощителна борба. Тази планина в миналото ще изчезне, си мисли несъзнателно човек. Всеки камък се търкаля самичък за себе си. Отказва опора на другите и се премята все по-надолу и по-надолу, до момента в който се трансформира в пясък, в невидима прашинка, в тиня и кал и изчезне в мътната кръв на реката.
След два дни стигнахме до базовия лагер. Голямата палатка стана шатра за песни, диалози, за пиянство на чай и кафе и за срещи с други алпинисти. Тръгнахме нагоре по тази пясъчна планина. Серпентините рядко се виеха през сняг. С Красимир Георгиев и Валери Паунов разпънахме нашата жълта палатка измежду шепите на причудливите скали на лагер с причудливото име „ Гнездото на кондорите ”. Височината ме пощади. Разглеждах планината, скалите, звездите. Приготвях чай. Разговарях до късно с Краси за забавни неща. Валери слезе. Не искаше да бърза. С Краси поехме нагоре на идващия ден. Вървяхме постепенно, като че ли плувахме. Високото ме теглеше, само че опитът ме накара да изчакам. На другия ден пристигнаха Иван Масларов, Николай Петков и Кирил Тафаджийски. Бях щастлива, когато се съгласиха да потегли с тях нагоре. Разпънахме палатката в един полусрутен дървен подслон на 5850 м, с цел да не я отнесе вятърът. Оттам щурмувахме върха. До самия връх беше надалеч. Момчетата вървяха доста бързо. Стисках зъби и си мислех: Трябва да устоя! Аконкагуа ни обвиваше в мъгла, препъваше ни вятърът, вкаменяваше ни студът...
На върха смъкнах ръкавиците. Грабнах няколко червеникави камъчета, 2-3 фотоси и надолу, надолу. Всяка крачка беше изтезание из ронливия замръзнал тулум на Супер Каналета. Жаждата кладеше в нас най-върлата си жарава. Студът беше трансформирал течностите в бутилките в присмехулни буци лед. Най-после слязохме в щурмовия лагер. Валери и Иван Луканов - Гоби ни сграбчиха в щастливите си обятия. „ Вълшебната ” течност, приготвена от тях, ни даде сили. Пожелахме им триумф и се изгубихме в мъглата към лагер „ Нидо де Кондорес ”. След една седмица всички стъпиха на върха. Бяхме щастливи, само че предстояха най-трудните дни от експедицията. Трима от нас потеглиха към Южната стена… “
Пътят към връх Маккинли
Мариана е освен извънреден планинар, само че и изумителен стихотворец и повествовател, споделя Сандю Бешев. Той е записал спомените и и за Маккинли, разказани пред него. Връх Маккинли, който се назовава още Денали, е ситуиран в най-северните елементи на планината Кордилери, на територията на 49-ия американски щат Аляска. Върхът е висок 6190 м. Ето какво ми описа Мариана за тази експедиция:
„ Теглих своята шейна. Впила се е в хълбоците ми. Сама съм в безкрайната белота. Тежат ми раницата, въжето, шейната. На 40 метра зад мен е Иван (б.р. - Иван Масларов, нейният съпруг), само че това е доста надалеч. Не можем и дума да си кажем. Цепнатините дремят, скрити под тъничък снежен покрив. Денали розовее до полунощ. След час дебна изгрева. Недоумявам по какъв начин ще изгрее в светлинната светлина! И изригва изгревът - бял огън. Подпалва първо облаците. Разговарям със своята „ жива ” шейна!: Тръгваме!, Спираме!, Внимателно, тук пролука! Ууу... по-голяма от дължината на въжето. Представям си, че ходя леко, а стъпките ми се впиват тромаво в бялата плът на снега. Палатките ни сгушват в топлината си. Затваряме натежали от светлината очи. Чаят, кафето, горещият шоколад ни разпускат за приятна раздумка. Николай Петков стиска пламенно гумичката. Мечтае за слънчевия Шавангунг. Габи спи, глътнал 2-3 шишенца с „ вълшебства ”, и сънува двумесечния си наследник. Иван се усмихва за свои си неща. Аз бързам за Маккинли. Не мога да привикна с мисълта, че щом не ни обгръща тъмнината, би трябвало да спим. Цепнатините са ме преорали до дъно. Страхът дроби на хапки сънищата ми. След седем дни сме на върха. Вледенявам се от мраз. Заслепява ме слънчевият искра. Веят се пъстроцветни знаменца на зелени бамбукови пръчици. След час се спускаме надолу с Иван, Ники и Гиби. В щурмовия лагер към този момент са Красимир, Валери, Кирил и Мариан. От тях научаваме, че Емануил се е разболял и Владимир Нешев е слязъл с него. Тъжно ми е. Този път някой от нас ще си тръгне с оскърбление от красивата планина. Иска ми се да му кажа, доста хора могат да стъпят на челото на белия прохладен, леден Денали, който е като хиляди други върхове. Но малко са тези, които ще тръгнат надолу по мъжки.
След три дни Емо и Владо ни посрещат пред базовия лагер. Скриват надълбоко в себе си своята болежка, с цел да тупти в диалозите ни единствено насладата от сполучливата експедиция. В Талкитна, в кръчмата на златотърсачите, звънват 12 кани с горчиво студено пиво и се вплитат ведно 12 усмивки, тъй като това сме ние - „ Планинец ”! "
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ