Посолството на Република Азербайджан: Кървавите събития от 20 януари 1990г. в Баку
На 20 януари 2022 година се означават 32 години от военното навлизане и жестоките убийства на цивилни жители в град Баку, Азербайджан, осъществени от силите на Съветската войска на 20 януари 1990 година В отговор на надигащото се придвижване за национална самостоятелност, руското управление изпраща близо 26 000 бойци с тежка военна техника да щурмуват град Баку в интервенция, наречена „ Удар “.
В резултат на тази масирана принуда умират 147 цивилни жители и биват ранени към 800 индивида. Настъплението стартира в среднощ, като бива приложено изключително принуждение над деца, дами и възрастни хора. Независимо от това, събитието отваря героична страница в историята на битката на азербайджанския народ за независимост и самостоятелност. Насилственото потушаване слага завършек на 70-годишната руска власт в Азербайджан и довежда до възобновяване на националната му самостоятелност.
Събитията от 20 януари биват предизвикани най-много заради териториалните искания на прилежаща Армения, която желае анексирането на Нагорно-Карабахската самостоятелна област (НКАО) на Азербайджан. На 1 декември 1989 година Върховният съвет на Арменската ССР взема невижданото решение за „ обединяване “ на Арменската ССР и НКАО, като по този метод жестоко нарушава Конституцията на Съюз на съветските социалистически републики и Азербайджанската ССР. Това решение оказва доста съществено влияние върху по-нататъшните връзки сред двете републики, като разпалва всеобща ненавист сред тях. Също по този начин слага основата за кърваво етническо пречистване на локалното азербайджанско население в Армения.
До януари 1990 година цялото азербайджанско население, което живее в Армения, бива принудително прогонено от местата си на непрекъснато престояване. В опит да бъдат изселени от Армения, към 300 000 азербайджанци биват подложени на убийства, изтезания и преследвания и са принудени да търсят леговище в Азербайджан. Тези разселени азербайджанци - лишени от дом и заслон - се заселват основно в Баку и предградията му.
Незаконната и враждебна политика на арменските управляващи разпалва яд измежду азербайджанците, което довежда до всеобщия им митинг против двойствената и безхаберна позиция на управлението на Съюз на съветските социалистически републики по този въпрос. През 1989-1990 година стотици хиляди хора излизат на централния площад (сега площад на Свободата) и по улиците на Баку, с цел да стачкуват против претенциите на арменските сепаратисти целящи да откъснат региона на Нагорни Карабах от Азербайджан и да го причислят към Армения.
За да потуши тези мирни демонстрации в Баку, генералният секретар на Комунистическата партия на Съюз на съветските социалистически републики, Михаил Горбачов, изпраща в Баку военния контингент на руската войска, а също и специфичните елементи. Както по-късно бива декларирано от Д.Язов, министър на защитата на Съюз на съветските социалистически републики, потреблението на мощ в Баку има за цел да предотврати завладяването на властта в Азербайджан от некомунистическата съпротива, както и да подсигурява оставането на власт на комунистическото държавно управление.
В навечерието на нападението спецчастите на Съветската войска нападат постройката на държавната телевизия в Баку и прекъсват националното телевизионно и радио лъчение, като по този метод преустановяват разпространяването на вести измежду локалната и интернационалната общественост. Така хората биват лишени от достъп до информация за навлизането на руските войски в града. Ако са били авансово предизвестени, мирните цивилни жители са могли да изоставен улиците и по този начин да спасят живота си. Така или другояче, заповедта армията да употребява мощ против цивилни жители не може да бъде оправдана при никакви условия.
Надъхани с ненавист към локалното население и под въздействието на алкохол и опиати, руските бойци стрелят безсистемно по дами, възрастни хора и бебета; на жестоки убийства биват подложени даже водачите на колите за спешна помощ и лекарите. Танкове и бронирани транспортьори прегазват цивилни коли и коли за спешна помощ с хора вътре. Електричеството на лечебните заведения бива прекратено, с цел да не бъде оказана здравна помощ на ранените.
В отчета на Human Rights Watch за „ Черния януари в Азербайджан “ се показва: „ В реалност насилието, употребявано от Съветската войска в нощта на 19 против 20 януари, е толкоз несъразмерно със съпротивата, оказана от азербайджанците, че би могло да се дефинира като практикуване на групово наказване “. Всъщност нещастието от 20 януари е политически стимулирана и е най-бруталната измежду военните нашествия на руските войски в Алмати (1986), Тбилиси (1989) и Вилнюс (1991).
Въпреки че азербайджанският народ претърпява огромни загуби в нещастието на 20 януари 1990 година, гордостта и достолепието му остават незасегнати. “Черният януари” е повратна точка в историята на Азербайджан и се трансформира в ослепителен израз на храбростта и решителността на азербайджанците да възстановят своята национална самостоятелност.
В резултат на тази масирана принуда умират 147 цивилни жители и биват ранени към 800 индивида. Настъплението стартира в среднощ, като бива приложено изключително принуждение над деца, дами и възрастни хора. Независимо от това, събитието отваря героична страница в историята на битката на азербайджанския народ за независимост и самостоятелност. Насилственото потушаване слага завършек на 70-годишната руска власт в Азербайджан и довежда до възобновяване на националната му самостоятелност.
Събитията от 20 януари биват предизвикани най-много заради териториалните искания на прилежаща Армения, която желае анексирането на Нагорно-Карабахската самостоятелна област (НКАО) на Азербайджан. На 1 декември 1989 година Върховният съвет на Арменската ССР взема невижданото решение за „ обединяване “ на Арменската ССР и НКАО, като по този метод жестоко нарушава Конституцията на Съюз на съветските социалистически републики и Азербайджанската ССР. Това решение оказва доста съществено влияние върху по-нататъшните връзки сред двете републики, като разпалва всеобща ненавист сред тях. Също по този начин слага основата за кърваво етническо пречистване на локалното азербайджанско население в Армения.
До януари 1990 година цялото азербайджанско население, което живее в Армения, бива принудително прогонено от местата си на непрекъснато престояване. В опит да бъдат изселени от Армения, към 300 000 азербайджанци биват подложени на убийства, изтезания и преследвания и са принудени да търсят леговище в Азербайджан. Тези разселени азербайджанци - лишени от дом и заслон - се заселват основно в Баку и предградията му.
Незаконната и враждебна политика на арменските управляващи разпалва яд измежду азербайджанците, което довежда до всеобщия им митинг против двойствената и безхаберна позиция на управлението на Съюз на съветските социалистически републики по този въпрос. През 1989-1990 година стотици хиляди хора излизат на централния площад (сега площад на Свободата) и по улиците на Баку, с цел да стачкуват против претенциите на арменските сепаратисти целящи да откъснат региона на Нагорни Карабах от Азербайджан и да го причислят към Армения.
За да потуши тези мирни демонстрации в Баку, генералният секретар на Комунистическата партия на Съюз на съветските социалистически републики, Михаил Горбачов, изпраща в Баку военния контингент на руската войска, а също и специфичните елементи. Както по-късно бива декларирано от Д.Язов, министър на защитата на Съюз на съветските социалистически републики, потреблението на мощ в Баку има за цел да предотврати завладяването на властта в Азербайджан от некомунистическата съпротива, както и да подсигурява оставането на власт на комунистическото държавно управление.
В навечерието на нападението спецчастите на Съветската войска нападат постройката на държавната телевизия в Баку и прекъсват националното телевизионно и радио лъчение, като по този метод преустановяват разпространяването на вести измежду локалната и интернационалната общественост. Така хората биват лишени от достъп до информация за навлизането на руските войски в града. Ако са били авансово предизвестени, мирните цивилни жители са могли да изоставен улиците и по този начин да спасят живота си. Така или другояче, заповедта армията да употребява мощ против цивилни жители не може да бъде оправдана при никакви условия.
Надъхани с ненавист към локалното население и под въздействието на алкохол и опиати, руските бойци стрелят безсистемно по дами, възрастни хора и бебета; на жестоки убийства биват подложени даже водачите на колите за спешна помощ и лекарите. Танкове и бронирани транспортьори прегазват цивилни коли и коли за спешна помощ с хора вътре. Електричеството на лечебните заведения бива прекратено, с цел да не бъде оказана здравна помощ на ранените.
В отчета на Human Rights Watch за „ Черния януари в Азербайджан “ се показва: „ В реалност насилието, употребявано от Съветската войска в нощта на 19 против 20 януари, е толкоз несъразмерно със съпротивата, оказана от азербайджанците, че би могло да се дефинира като практикуване на групово наказване “. Всъщност нещастието от 20 януари е политически стимулирана и е най-бруталната измежду военните нашествия на руските войски в Алмати (1986), Тбилиси (1989) и Вилнюс (1991).
Въпреки че азербайджанският народ претърпява огромни загуби в нещастието на 20 януари 1990 година, гордостта и достолепието му остават незасегнати. “Черният януари” е повратна точка в историята на Азербайджан и се трансформира в ослепителен израз на храбростта и решителността на азербайджанците да възстановят своята национална самостоятелност.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ