На 20 април 1984 г. алпинистът Христо Проданов става първият

На 20 април 1984 година алпинистът Христо Проданов става първият българин, стъпил на „ покрива на света “ – връх Еверест в Хималаите. Подвигът му е огромен. Той не просто изкачва Еверест, само че го прави самичък, без О2 и по най-трудния и дълъг път – западния (непалски) скат, именуван от „ Жестокия път “.

Христо Проданов изкачва върха от базовия лагер за 33 дни – връх за този маршрут. Освен това той е

първият планинар, който изкачва върха през месец април, когато изискванията в планината са доста тежки .

Проданов щурмува върха дружно с шерпа Джоуанг (Чованг) Ринджи. В първите часове на 20 април те са събудени по радиостанцията от базовия лагер, с цел да се приготвят за последния стадий от изкачването. Разреденото количество О2 в лагер пет забавя придвижванията им и те губят доста време в подготовка за потегляне.



Двамата поемат към върха без кислородни апарати едвам в 5:45 ч., цели три часа и 15 минути след първото позвъняване от Базовия лагер. Изкачването им стартира при -40 градуса, при спокойни атмосферни условия и ясно време. В 11:10 ч. Христо Проданов оповестява по радиостанцията, че се намира на 8500 м. и продължава към върха самичък.

При прекосяването на камината Манфреда кислородна бутилка, която се откъсва от въжето, удря Ринджи в гърдите. По-късно самият шерпа споделя за този миг от изкачването: „ На към 8500 м падаща бутилка с О2 ме удари в гърдите и започнах да храча кръв. Виждах го напред, само че имах проблем да продължа. Христо ми сподели да се върна на долната база, да се церя там и да го изчакам, до момента в който се върне “.

Проданов продължава изкачването към върха, като в идващите часове радиостанцията му е изключена.

Той стъпва на върха прекомерно късно – в 18:10 и престоява там прекомерно дълго – цели 33 минути .

От там изпраща следното известие по радиостанцията към Базовия лагер: „ Аз съм на върха, на върха съм. Христо! Тук има построена пирамида от четири руски бутилки и руско знаме. Успях пет фрагмента да снима слънчеви “.

От лагера му дават отговор: „ Вземай тяхното знаме и слагай нашето “. Но Христо споделя: „ Лошото е, че нашето знаме го забравих. Забравих го в раницата, която я оставих малко по-надолу. Никъде няма парапети, на никое място няма парапети. Това е неприятното “.

На слизане нощта го застига, а силите му привършват, откакто посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Извилата се стихия, ниските температури и тъмнината го принуждават да спре на височина 8700 м. и да търси място за пренощуване навън. Последното за деня позвъняване от него по радиостанцията е в 21:10 ч., изпращайки следното известие: „ От нищо нямам потребност, от нищо. Тука диря място, където да се сгъна, да изкарам утрото, тъй като другояче не може в тъмното “.

В така наречен „ Зона на гибелта “ (над 8000 м.) българският планинар остава и на 21 април, като в това време е проведена избавителна акция. Най-дейно присъединяване в издирването взима неговия непосредствен другар Людмил Янков. 

На 21 април Христо Проданов се обажда в Базовия лагер към 10:30 ч.:

-Аз съм над огромната сива кула. Не съм надалеч. Не съм надалеч.
- Дръж се Ицо, идват, идват към тебе. Дръж се.
- Стефчо, аз не съм в лагер пет. Не съм в лагер пет. Аз...
- Вижда ли се от теб пети лагер - палатката, палатката.
-Не мога да го видя от тука. Аз съм на жълтия пояс. 
-Ице, ти си огромен мъж. Голям мъж си ти. Не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК! Към тебе тичат хора! Хора тичат към тебе. Моля те, не заспивай.

По-късно Христо съумява единствено да натиска комутатора. 



Истина, а не просто разтуха – към Ицо с нечуван порив се носи избавител .

8500 метра надморска височина. Температура от -40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Вероятно по този начин би изглеждала равносметката в числа за героя от Хималаите, Людмил Янков, който сред 21 и 22 април 1984 година смайва България и света с обезверен опит да избави от заледяване приятеля си Христо.

В мига, в който се насочва към бедстващия Проданов, Людмил Янков към този момент знае, че по този начин и няма да реализира огромната си фантазия. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата, както го назовават приятелите, носи няколко кислородни бутилки и

последното пламъче вяра за спасението на Христо Проданов .

Нощта въпреки всичко изпреварва похода на Людмата към Голямата сива кула, където е хипотетичното местоположение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер към този момент постепенно приплъзва ужасът на двойна покруса. Янков обаче втрещява всички и въпреки да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и международната история не познават доста аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил.



Янков изминава за рекордно малко време денивелация от 1330 метра в „ Зоната на гибелта “ под „ покрива на света “ и стига най-близко до загиващия Проданов. За страдание открива само раницата и стъпките му в снега.

„ На Еверест гибел няма, има единствено обединение с фантазията ” ,

това споделя Людмил за ориста на Христо.

За едни походът на Христо Проданов е безумство, неблагоразумие, болна упоритост, която му коства живота, а за други – героизъм, горделивост, великолепие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция „ Еверест – 1984 “. Уви, даже в алпинизма завистта и злобата на дребно неведнъж надвиват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство.