Елена Феранте: Да пишеш, означава да овладееш всичко, което вече е било написано
На 2 юни излиза от щемпел есеистична книга " Между полетата на страницата. Размисли за удоволствието да се чете и да се написа " от ревностно пазещата своята анонимност италианска писателка Елена Феранте, заяви издателство " Колибри ". Преводът е на Ния Филипова.
" Между полетата на страницата " съдържа три лекции за необятна аудитория, с които Феранте продължава традицията на емблематичните Lectiones Magistrales на изтъкнати литератори, чието начало е положено от Умберто Еко в Болонския университет през първите години на XXI век, и едно есе за конференцията на италианисти, отдадена на Данте и други класици. Текстове недвусмислено демонстрират какво значи да си жена, която се е посветила на четене и писане.
" Между полетата на страницата " откри място в няколко ранглисти за най-търсени заглавия в Съединени американски щати още с излизането си. Според The Oprah Magazine изданието съдържа решителни и прями есета, отличаващи Феранте като " пророк измежду писателите ". В тях авторката на фамозната неаполитанска тетралогия предлага необичаен взор върху изворите на своята литературна сила, написа за литературните въздействия, за своите борби и за образуването си като четец и публицист. " Като цяло имам вяра, че чувството, което изпитвам при писането - също и всички усложнения, които си навличам с него, - има нещо общо с удовлетворението, че съумявам да се вместя хубаво сред полетата, и по едно и също време с възприятието за загуба, за разхищаване от това, че съм съумяла. Да пишеш, допуска да се настаниш във всичко това, което към този момент е написано - огромната литература и комерсиалната, в случай че би трябвало, сериозния разказ и занимателните четива, - и да си създадеш в рамките на личната вихрена, претъпкана характерност на собствен ред нещо свое. Да пишеш, значи да овладееш всичко, което към този момент е било написано, и да се научиш полека-лека да харчиш това голямо благосъстояние. ", написа Феранте.
Световната си известност Елена Феранте дължи на неаполитанската тетралогия, почнала с романа " Гениалната другарка " - епос за израстването на две девойки, а и нацяло едно потомство в покрайнините на Неапол през втората половина на предишния век. В България италианската писателка е позната още от 2009 година, когато излезе романът й " Дни на самотност " в превод на Дария Карапеткова. " Тягостна обич ", " Дни на самотност " и " Непознатата щерка " оформят самобитна поредност от трилъри на съзнанието, в които фамилните взаимоотношения са показани реалистично и дистанцирано, със сурова пристрастеност.
Из " Между полетата на страницата " от Елена Феранте
Между полетата на страницатаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Дами и господа,
Днес стартирам с предписание, което си сътворих сред шестнайсет- и седемнайсетгодишна възраст. Пишещият - означих в една тетрадка, която още вардя - има задачата да облече в думи подтика, който дава и който получава от другите. Подсилих тази формула с откъс: " Кажи го както си е " от " Жак Фаталиста и неговият стопанин " на Дени Дидро. По това време не знаех нищо за книгата на Дидро, фразата ми я цитира един път като съвет една учителка, към която бях привързана.
Като момиче бях пристрастена към действителните неща, желаех да ги очертая, впиша, опиша, предпиша, даже да ги разглася отвън закона, в случай че е належащо. Не се сдържах, планирах да се прекатурна върху света, в другия, в другите и да опиша за тях. Мислех: всичко това, което инцидентно подтиква раждането на роман, е там вън и идва върху нас, ние отиваме върху него, смесва ни, смесва се. Вътре - вътре в нас - няма друго с изключение на нежните механизми на нашия организъм.
Това, което назоваваме " вътрешен живот ", съставлява непрестанно блещукане на мозъка, който желае да се материализира във формата на глас, на писане. Затова се оглеждах в близост в очакване, за мен тогава писането имаше основно очи: потрепването на жълтото листо, лъскавите елементи на машината за кафе, безименният пръст на майка ми с аквамарина, който излъчваше небесносиня светлина, сестрите ми, които се караха в двора, големите уши на плешивия мъж със синя престилка. Исках да бъда като огледало. Събирах фрагменти в едно съгласно преди и след, вмъквах ги един в различен, получаваше се роман. Случваше се доброволно, правех го непрестанно.
После мина време и всичко се усложни. Започнах да разгласявам война на самата себе си: за какво това, за какво не това другото, добре е по този начин, не е добре. В рамките на няколко години към този момент ми се струваше, че не умея да пиша повече. Нито една моя страница не беше на висотата на книгите, които ми харесваха, може би тъй като бях профан, може би тъй като бях неопитна, може би тъй като бях жена и затова сладникава, може би тъй като бях глупава, може би тъй като нямах гений.
Дни на самотаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Всичко ми се получаваше сковано: стаята, прозорецът, обществото, положителните, неприятните, техните облекла, техните изрази, мислите, предметите, които оставаха безучастни даже когато бяха одушевявани. А след това и гласовете, диалектът на моя град, който при писането ми създаваше стеснение. Веднага щом го записвах, звучеше дистанцирано от същинския и дразнеше вътре в хубавото писане, това, на което се стараех да съм способна.
Искам да дам къс образец, взет от моите бележки отпреди доста време: аквамарина на пръста на майка ми. Беше същински предмет, напълно същински, и въпреки всичко нямаше нищо по-неустойчиво вътре в главата ми. Местеше се сред акцент и книжовен език, в пространството и във времето дружно с нейната фигура, ту ясна, ту объркана, постоянно съпроводена от моите усеща на любов или злост. Аквамаринът беше изменчив, част от променлива действителност, от една променлива мен. Ако въпреки всичко успявах да го запечатам в някакво изложение - какъв брой доста се бях упражнявала в описания - и му придадях небесна светлина, към този момент вкаран в тази формула, камъкът загубваше своята същина, превръщаше се в моя страст, мисъл, възприятие ту на наслаждение, ту на разстройване и ставаше непрозрачен, като че ли беше паднал във вода или аз самата бях духнала върху него.
Тягостна любовС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Това помътняване не беше без последици, клонеше някак незабелязано да ме накара да повиша звук, сякаш по този метод можех да възвърна блясъка на камъка. По-добре - споделях си - да напиша " бледосиня светлина ". Или никаква светлина, задоволителен беше цветът, бледосин аквамарин. Ала бях недоволна от това ин/ин, ровех в речника и пишех синчец, цвят на синчец, след това за какво не цианов. Това ми изглеждаше настоящо: цианов аквамарин, аквамарин с цианова светлина. Но също и светлината на цианов аквамарин - или циановата светлина на аквамарина - се разстилаше дружно с облиците, които извикваше, върху историята на майка ми, върху прототипа на неаполитанска майка, който изграждах в гневно противоречие с диалектния ѝ диалект.
Добре ли беше, неприятно ли беше? Не знаех. Знаех единствено, че това малко прилагателно в този момент искаше да ме накара да изляза от една сива история от действителния живот и да навляза в една черна история, съвсем готическа. Тогава се измъквах бързо, само че с принуда. Следователно махаме " цианов ". Ала към този момент бях изгубила убеденост: същинският пръстен, който точно като същински предмет от мое същинско прекарване би трябвало да придаде правота на писането, изглеждаше неизбежно подправен.
Непознатата дъщеряС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Отклоних се малко с аквамарина, с цел да подчертая, че моето предопределение за натурализъм, преследвано с дебелоглав още от юношеството, в един миг се промени и прерасна в констатация за некадърност. Не можех да реализира тъкмо възпроизвеждане на действителността, не бях способна да назовавам нещата такива, каквито бяха. Правих опити с фантастичния роман, мислейки, че е по-лесен, изоставих го, пробвах завои към неоавангардизма. Но нуждата да се закотвя в действително случили се истории на мен или на други беше несъмнено мощна.
Изграждах персонажи, като ги моделирах по хора, които бях познавала или познавах. Набелязвах жестове, способи на говорене както ги виждах или чувах. Описвах пейзажи, прекосяването на светлината. Пресъздавах обществени напрежения, разнообразни стопански и културни среди. Въпреки че ме дразнеше, отреждах място на диалекта. Общо взето, трупах страници и страници с бележки, взети от моя пряк опит. Но колекционирах единствено разочарования.
Тогава инцидентно, както става съвсем постоянно с всичко, а затова и с книгите, които в действителност оказват помощ, прочетох от начало до край " Жак Фаталиста и неговият стопанин ". За " Жак " няма да кажа нищо от това, което си коства, би трябвало да стартира с Лорънс Стърн и неговия " Тристрам Шанди ", който го предхожда и му повлиява, и не бих свършила изобщо; само че в случай че не сте ги чели, доверете се. Това са две книги, които споделят какъв брой е мъчно да се споделя и в същото време ускоряват желанието да го правиш.
Откъс от " Гениалната другарка " на Елена Феранте
Откъс от " Новото фамилно име " на Елена Феранте
Откъс от " Историята на изгубеното дете " на Елена Феранте
Всичко, което би трябвало да знаете за:
" Между полетата на страницата " съдържа три лекции за необятна аудитория, с които Феранте продължава традицията на емблематичните Lectiones Magistrales на изтъкнати литератори, чието начало е положено от Умберто Еко в Болонския университет през първите години на XXI век, и едно есе за конференцията на италианисти, отдадена на Данте и други класици. Текстове недвусмислено демонстрират какво значи да си жена, която се е посветила на четене и писане.
" Между полетата на страницата " откри място в няколко ранглисти за най-търсени заглавия в Съединени американски щати още с излизането си. Според The Oprah Magazine изданието съдържа решителни и прями есета, отличаващи Феранте като " пророк измежду писателите ". В тях авторката на фамозната неаполитанска тетралогия предлага необичаен взор върху изворите на своята литературна сила, написа за литературните въздействия, за своите борби и за образуването си като четец и публицист. " Като цяло имам вяра, че чувството, което изпитвам при писането - също и всички усложнения, които си навличам с него, - има нещо общо с удовлетворението, че съумявам да се вместя хубаво сред полетата, и по едно и също време с възприятието за загуба, за разхищаване от това, че съм съумяла. Да пишеш, допуска да се настаниш във всичко това, което към този момент е написано - огромната литература и комерсиалната, в случай че би трябвало, сериозния разказ и занимателните четива, - и да си създадеш в рамките на личната вихрена, претъпкана характерност на собствен ред нещо свое. Да пишеш, значи да овладееш всичко, което към този момент е било написано, и да се научиш полека-лека да харчиш това голямо благосъстояние. ", написа Феранте.
Световната си известност Елена Феранте дължи на неаполитанската тетралогия, почнала с романа " Гениалната другарка " - епос за израстването на две девойки, а и нацяло едно потомство в покрайнините на Неапол през втората половина на предишния век. В България италианската писателка е позната още от 2009 година, когато излезе романът й " Дни на самотност " в превод на Дария Карапеткова. " Тягостна обич ", " Дни на самотност " и " Непознатата щерка " оформят самобитна поредност от трилъри на съзнанието, в които фамилните взаимоотношения са показани реалистично и дистанцирано, със сурова пристрастеност.
Из " Между полетата на страницата " от Елена Феранте
Дами и господа,
Днес стартирам с предписание, което си сътворих сред шестнайсет- и седемнайсетгодишна възраст. Пишещият - означих в една тетрадка, която още вардя - има задачата да облече в думи подтика, който дава и който получава от другите. Подсилих тази формула с откъс: " Кажи го както си е " от " Жак Фаталиста и неговият стопанин " на Дени Дидро. По това време не знаех нищо за книгата на Дидро, фразата ми я цитира един път като съвет една учителка, към която бях привързана.
Като момиче бях пристрастена към действителните неща, желаех да ги очертая, впиша, опиша, предпиша, даже да ги разглася отвън закона, в случай че е належащо. Не се сдържах, планирах да се прекатурна върху света, в другия, в другите и да опиша за тях. Мислех: всичко това, което инцидентно подтиква раждането на роман, е там вън и идва върху нас, ние отиваме върху него, смесва ни, смесва се. Вътре - вътре в нас - няма друго с изключение на нежните механизми на нашия организъм.
Това, което назоваваме " вътрешен живот ", съставлява непрестанно блещукане на мозъка, който желае да се материализира във формата на глас, на писане. Затова се оглеждах в близост в очакване, за мен тогава писането имаше основно очи: потрепването на жълтото листо, лъскавите елементи на машината за кафе, безименният пръст на майка ми с аквамарина, който излъчваше небесносиня светлина, сестрите ми, които се караха в двора, големите уши на плешивия мъж със синя престилка. Исках да бъда като огледало. Събирах фрагменти в едно съгласно преди и след, вмъквах ги един в различен, получаваше се роман. Случваше се доброволно, правех го непрестанно.
После мина време и всичко се усложни. Започнах да разгласявам война на самата себе си: за какво това, за какво не това другото, добре е по този начин, не е добре. В рамките на няколко години към този момент ми се струваше, че не умея да пиша повече. Нито една моя страница не беше на висотата на книгите, които ми харесваха, може би тъй като бях профан, може би тъй като бях неопитна, може би тъй като бях жена и затова сладникава, може би тъй като бях глупава, може би тъй като нямах гений.
Всичко ми се получаваше сковано: стаята, прозорецът, обществото, положителните, неприятните, техните облекла, техните изрази, мислите, предметите, които оставаха безучастни даже когато бяха одушевявани. А след това и гласовете, диалектът на моя град, който при писането ми създаваше стеснение. Веднага щом го записвах, звучеше дистанцирано от същинския и дразнеше вътре в хубавото писане, това, на което се стараех да съм способна.
Искам да дам къс образец, взет от моите бележки отпреди доста време: аквамарина на пръста на майка ми. Беше същински предмет, напълно същински, и въпреки всичко нямаше нищо по-неустойчиво вътре в главата ми. Местеше се сред акцент и книжовен език, в пространството и във времето дружно с нейната фигура, ту ясна, ту объркана, постоянно съпроводена от моите усеща на любов или злост. Аквамаринът беше изменчив, част от променлива действителност, от една променлива мен. Ако въпреки всичко успявах да го запечатам в някакво изложение - какъв брой доста се бях упражнявала в описания - и му придадях небесна светлина, към този момент вкаран в тази формула, камъкът загубваше своята същина, превръщаше се в моя страст, мисъл, възприятие ту на наслаждение, ту на разстройване и ставаше непрозрачен, като че ли беше паднал във вода или аз самата бях духнала върху него.
Това помътняване не беше без последици, клонеше някак незабелязано да ме накара да повиша звук, сякаш по този метод можех да възвърна блясъка на камъка. По-добре - споделях си - да напиша " бледосиня светлина ". Или никаква светлина, задоволителен беше цветът, бледосин аквамарин. Ала бях недоволна от това ин/ин, ровех в речника и пишех синчец, цвят на синчец, след това за какво не цианов. Това ми изглеждаше настоящо: цианов аквамарин, аквамарин с цианова светлина. Но също и светлината на цианов аквамарин - или циановата светлина на аквамарина - се разстилаше дружно с облиците, които извикваше, върху историята на майка ми, върху прототипа на неаполитанска майка, който изграждах в гневно противоречие с диалектния ѝ диалект.
Добре ли беше, неприятно ли беше? Не знаех. Знаех единствено, че това малко прилагателно в този момент искаше да ме накара да изляза от една сива история от действителния живот и да навляза в една черна история, съвсем готическа. Тогава се измъквах бързо, само че с принуда. Следователно махаме " цианов ". Ала към този момент бях изгубила убеденост: същинският пръстен, който точно като същински предмет от мое същинско прекарване би трябвало да придаде правота на писането, изглеждаше неизбежно подправен.
Отклоних се малко с аквамарина, с цел да подчертая, че моето предопределение за натурализъм, преследвано с дебелоглав още от юношеството, в един миг се промени и прерасна в констатация за некадърност. Не можех да реализира тъкмо възпроизвеждане на действителността, не бях способна да назовавам нещата такива, каквито бяха. Правих опити с фантастичния роман, мислейки, че е по-лесен, изоставих го, пробвах завои към неоавангардизма. Но нуждата да се закотвя в действително случили се истории на мен или на други беше несъмнено мощна.
Изграждах персонажи, като ги моделирах по хора, които бях познавала или познавах. Набелязвах жестове, способи на говорене както ги виждах или чувах. Описвах пейзажи, прекосяването на светлината. Пресъздавах обществени напрежения, разнообразни стопански и културни среди. Въпреки че ме дразнеше, отреждах място на диалекта. Общо взето, трупах страници и страници с бележки, взети от моя пряк опит. Но колекционирах единствено разочарования.
Тогава инцидентно, както става съвсем постоянно с всичко, а затова и с книгите, които в действителност оказват помощ, прочетох от начало до край " Жак Фаталиста и неговият стопанин ". За " Жак " няма да кажа нищо от това, което си коства, би трябвало да стартира с Лорънс Стърн и неговия " Тристрам Шанди ", който го предхожда и му повлиява, и не бих свършила изобщо; само че в случай че не сте ги чели, доверете се. Това са две книги, които споделят какъв брой е мъчно да се споделя и в същото време ускоряват желанието да го правиш.
Откъс от " Гениалната другарка " на Елена Феранте Откъс от " Новото фамилно име " на Елена Феранте Откъс от " Историята на изгубеното дете " на Елена Феранте Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ