Когато генералите на Сталин трябваше да избират – дезертьорство или сигурна смърт
На 17 септември 1942 година руските генерали са поканени на една специфична среща със Сталин. Ситуацията на фронта е тежка, последните месеци не носят нито една победа на руснаците. Втората борба на при Харков е довела до още по-сериозни загуби. Германското оръжие е съумяло да премине отбраните на Сталинград и е подготвен да стартира една от най-кървавите борби в историята на човечеството.
Сред всички проблеми, Сталин е угрижен от голямото количество високопоставени офицери, които избират да изоставен фронта, в сравнение с да се борят за Червената войска.
Генерал Андрей Власов е предал своята дистанцирана войска в Ленинград и по-късно е минал на страната на германците. Точно това е една огромна победа за немската агитация. Някогашният консултант на Чианг Кай Шек е обърнал тил на руската концепция. Линиите на съветската войска са оголени до гибел, а другите генерали не виждат никакъв смисъл да не престават тази война.
Александър Илич Лизюков Нацистите ще назначат Власов за пълководец на Руската Освободителна войска – група съветски дезертьори, които са решили да се борят против руските бойци. Власов ще успее да види края на войната. През 1945 година е хванат от Червената войска, а по-късно е обесен. Един от най-големите подчинени на Власов е майор-генерал Александър Илич Лизюков – командващ на 2-танков батальон. Никой не знае каква е ориста му, откакто изчезва през юли 1942 година по време на тежките сражения във Воронеж в Югозападна Русия.
На въпросната среща ще открием, че е и военачалник Катуков. Сталин продължава да се чуди дали Лизюков също не е дезертирал, а след това ще подреди на Катуков да даде отговор. При настояването на отговор, той ще влага малко време, с цел да отговори и го прави:
„ Той беше правилен наследник на народа, предан на партията и персонално на вас. “
Военните публицисти ще запишат тъкмо това в архивите, само че какво в действителност се случва с Александър Илич? По време на стълкновение, той е правил доста съществени опити да освободи обградените бригади и персонално ще поведе силите си против немците. Бронираният танк „ Климент Ворошилов “ е първият, който е тръгнал в рискови маневри, с цел да спре изтреблението на руснаците. Последните мемоари на Катуков са:
„ Мисля, че германците са съумели да предскажат придвижването на офанзивата му, а по-късно са стоварили тежката си артилерия върху района. Нашите танкове избухваха в огъня, един след различен. Танкът на Александър Илич беше открит строшен в най-предните позиции. Той беше съумял да стигне до окопите на германците, само че като че ли беше спрял в невидима стена. Снаряди са избухвали на всички места към него, а линиите на трасиращите патрони могат да покажат, че е обстрелван от всички страни. “
Твърди се, че след удари с анти-танкови снаряди, Александър е освобождава танка си, до момента в който останалите се връщат обратно. Радио операторът се е опитал да излезе първи, само че картечния обстрел е съумял да откъсне горната половина. Генералът също съумява да излезе от танка, само че не съумява да стъпи на земята, картечният огън съумява да го убие на място.
До през днешния ден Катуков ще удостоверява тази версия. Съветската контра-атака по това време ще успее да прибере тялото на генерала. Главата му е смазана, до момента в който различен танк ще тегли заличавания назад в другарските елементи. Александър Илич е заровен в близко село до фронта с цялостни военни почести. Най-вероятно ще останете впечатлени от геройството на танковия военачалник, само че въпросът е: какъв брой тъкмо същинска е?
Катуков дава тези показания и поддържа честа на Александър Илич и храбрия 2-ри танков батальон. Единственият очевидец за кончината ще показа тъкмо това, с цел да не се наложи да изпита гнева на Сталин. Военните историци имат една малко по-различна история и има какво да споделят по проблема.
Катуков няма никаква визия за случилото се с някогашния военачалник. Руснаците в никакъв случай не съумяват да намерят неговия танк, нито пък да го върнат назад. Истинската локация на генерала не е известна, а тялото в никакъв случай не е намерено. Отгоре на всичко, Катуков ще даде и неверна дата за гибелта на своя сътрудник – Александър Илич умира на 23 юли, а не на 25-ти юли.
Дали този кадър е дезертирал, дали е погубен в борба?
Неговата история остава тайнственост до 2016 година Игор Юриевчи Живков ще опише историята с нова информация от съветски и немски архиви. Отново я има версията на Катуков, само че този път с малко повече данни. Истината е малко по-различна. Лизюков командва 2-ри танков батальон, тъй като е бил чудовищно намален от показаните резултати на фронта. Той е един от най-хубавите танкови генерали и пълководец на бронираните сили на Съюз на съветските социалистически републики. Минава през ранговете по време на Руската революция и по-късно получава 5-та танкова войска – най-високата в командването. Награден е като военен деец, а по-късно съумява да избегне чистките на Сталин. Успява да получи премия „ Герой на Съюз на съветските социалистически републики “ и медал на Ленин – две от най-големите награди на Съюз на съветските социалистически републики по това време.
През 1942 година е командвал 5-та танкова войска в борбата за Воронеж. Немската офанзива прави лъжливи маневри и съумява да изтегли съветските танкове тъкмо там, където е належащо – на юг към Сталинград и петролните полета на Баку. Немските офанзиви във Воронеж съумяват да прегазят Александър Илич, който ще изгуби повече от 70% от своите танкове. Две от неговите бригади ще бъдат избити пред очите му. Съветското командване ще го освободи от поста и ще го изпрати във 2-ра танкова бригада за наставление, въпреки и някои от оживелите танкисти въобще да не желаят да са под неговото командване. Александър Илич даже не е бил толкоз смел, с цел да поведе своите войни в избавление на обградените бойни бригади – получил е такова разпореждане от командването и е тръгнал да извършва заповеди.
По думите на военачалник Никандр Чибисов, Аленсакдър Илич е бил същински страхливец. По мнението на историците, проваленият военачалник е бил задоволително изплашен и унизен, с цел да реши да избяга при германците. Освен това е знаел, че е в съмнението на Сталин, което също ускорява голямото предпочитание да бъде на страната на мощните на деня.
Генералът потегля на пердах, може би с концепцията, че ще се потвърди и ще запише една победа, само че още веднъж прави всичко по най-грешния метод. Командването е желало да се извърши неосъществим героизъм, само че с малко повече шанс, историята най-вероятно можеше да е по-различна. От унищоженият танк на Александър Илич ще има един оживял – вторият водач, който ще се появи в болничното заведение след няколко дни. Той ще опише за директния снаряд, който съумява да пробие бронята на танка и ще убие Александър Илич на място, както и първият водач. Операторът се пробва да скочи и да избяга, само че е отсечен от картечен огън. Катуков явно споделя до някъде историята и обстоятелствата.
Оцелелият е съумял да се избави, само че за задачата се е криел в полетата. Разузнавателен полет ще снима безжизненото тяло на генерала, провисено на дулото на оръдието. Съветските бойци по-късно ще го приберат, главата ще бъде открита на към 100 метра от танка. Германците най-вероятно са се пробвали да влачат тялото, само че след това са го оставили и са го закачили на танка.
След посочването на местоположението на тялото, руснаците в действителност го намират и погребват, само че не слагат маркер на гроба, с цел да не дават храна на немската агитация. Мемурандума от 70-те години на предишния век ще уточни точното място на тялото.
Дезертьорството е последната стъпка, изключително откакто германците щяха да заринат радио предаването с още една специфична плячка. Прецизните и точни данни за военачалник не са предадени на командването, най-малко не и в чистата му форма. Възможно е командирите да са били прекомерно заети и да не са обърнали въобще внимание на изчезналия съветски военачалник. Трябва да одобри, че той е един от 290 хиляди души, изгубили живота си в борбата за Воронеж, разумно е да има и пропуски.
Вдовицата на Алексадър Илич не е схванала в никакъв случай какво тъкмо се е случило с нейния брачен партньор. Пише на Сталин три пъти, само че в никакъв случай не получава отговор. През 1943 година точно тя ще отиде да търси своя брачен партньор, само че по този начин и не намира гроба. Получава писмо едвам през 1947 година и се написа, че нейният брачен партньор е умрял, само че няма никакви елементи. През 2008 година тялото е намерено и заровено в района. Получава място в монумента на славата.
До през днешния ден няма съветски историк, който да е безапелационен дали въобще тялото е открито, дали е на генерала или е на някого различен. По това време няма глава, няма отличителни знаци и ДНК инспекции. Никой не знае каква е същинската орис и къде тъкмо е умрял този военачалник. Забавното е, че той неведнъж ще се трансформира във популярен воин, въпреки и да се оказва не толкоз всесилен военачалник.
