На 17 юли имен ден празнуват 6 морски имена
На (17.07) 17 юли имен ден
всяка година честват
мъже с имена: Марин, Маринчо, Марчо
дами с имена: Марина, Маринка, Маринела.
Произходът на името е от латинската дума маринус и значи – „ морски “.
Православната черква почита Св. вмчца Марина (Тип. с. 375, т. 1)
Света Великомъченица Марина се уважава от Православната черква на 17 юли. Тя е известна измежду католиците като Света Маргарита Антиохийска (или Дева Маргарет на английски: Margaret the Virgin) и се чества на 20 юли, когато православните християни честват деня на Свети Илия.
Света Маргарита е приета за една от Четиринадесетте Свети помощници - настойничка на децата.
В България (особено в югоизточната част на страната) доста постоянно срещано е умалителното наименование на светицата – „ Маринка “.
Александър Фол предполага, че този антропоним може да се изведе от корена mar, който на тракийски език би имал значение „ огромна вода “. Хипотезата на Фол, че името кодира „ чист хтоничен детайл от примитивен космогоничен порядък “, се поддържа от фолклорния материал. Много е евентуално през Средновековието етимологично внушеното „ Марина – вода – море “ да не е било непознато на вярващите, защото по писмени сведения тялото на светицата се е пазело в Константинопол, в църквата на Дева Мария Бахара (Bahharah), т.е. „ морска “ (marina – в превод на латински). През същата ера в Средиземноморието светицата е била призовавана да закриля вярващите в морските бури, като тази религия според Валерия Фол е въодушевена от омофонията на името с епитета marina.
Според житиетата й, Марина е живее през III-IV век и е щерка на езически жрец в Антиохия Писидийска (Антиохия Цезарея), основен град на областта Писидия, по това време - римска провинция.
Въпреки възпитанието в идолопоклонничество, Марина, повлияна евентуално от своята дойка, както и на някакъв странстващ просветител, става християнка на 12 години и взема решение да посвети своята девственост на Бога.[4]
Когато татко й споделя с нея, че възнамерява да я омъжи, тя му открива личните си въжделения, обяснявайки му, че не и би трябвало земен брачен партньор, тъй като нейният небесен избраник я чака (в смисъл, че се надява по-скоро да почине, а до тогава да остане девствена). Без да се отхвърля от желанията си, татко й я изпраща да поживее в неговото крайградско имение, чиято икономка в това време е станала тогавашната й дойка (и нейна по-сетнешна бавачка). Като познаваща момичето, както и възприетата от него вяра, той се надява, че преданата му служителка, ще успее да откри причини в интерес на женитбата, които да се сторят на девойката безапелационни. Обаче точно до момента в който е там Марина научава кой е мъжът, с който татко й има намерение да я задоми - това е един от военачалниците, на които император Диоклециан най-много разчита за провеждането на новата му репресивна политика, по отношение на християните. Човекът се споделя, съгласно най-разпространения вид, Олимброс или Олимврий и е шеф на област. В житиетата се загатва като негово владение Диоцез Ориент, само че от подтекста е видно, че е по-вероятно да е бил епарх на Писидия, където има замък и е високо уважаван, а има и огромна административна власт. Все по този начин живееща в имението и, както наподобява, помагаща на надзорницата си в овцевъдство, към този момент 16-годишна Маргарита най-накрая е посетена от своя претендент, който, заслепен от хубостта й, прибързано й предлага да се омъжи за него. Тя незабавно му отхвърля, с аргумента, че не може да бъде негова, щом се е дала обещание на Исус Христос. Решавайки, че не й е предложил вярно, Олимврий изначало я води в Писидия, настанява я богато, отрупва я с лукс и я слага под опеката на свои доближени локални дами, на които слага задачата да й показват вероятния й брак с него в най-положителна светлина. Обаче и това се оказва на вятъра - тя отново не го желае, макар че, поучен от първия си крах, той този път й предлага обществено и с почитание, на особено издигнат за това подиум, насред площада.
След това, към момента надалеч неразколебаният Олимврий, намисля да пречупи опозиция на девойката, като й покаже, че вместо прелестна, ориста й би могла да бъде ужасна и я изпраща под стража в пандиза - да се запознае с вероятните последствия, от отхвърли им, за тези християни, които упорстват и не се съгласяват да вземат участие в жертвоприношения към боговете-олимпийци и към гения на императора. Пред самата Маргарита, това условие към момента не е предявено, така че няма и съответни доказателства, че е нелоялна, към Диоклециан и почитаните от него божества.
Все отново, който се оказва, че не се е впечатлила по подобен метод, че към този момент да е подготвена да се омъжи за него, шефът взема решение да я задържи в пандиза и да й даде и по ясна визия за мъченията. Продължавайки да бъде влюбен в нея, той гледа да я щади, само че все пак подрежда да я подложат да известна част от допусканите към упорстващите християни изтезания - най-вероятно да я наказват с камшик на няколко пъти ( " прикована към дърво и терзана " ). Възможно е да се е надявал Марина да се прекърши от мъченията, даже до такава степен, че да се откаже от вярата си, само че напълно не става по този начин, а дори тя още повече се убеждава, че скоро ще се показа в чертога на своя небесен младоженец. Получава привидение в този смисъл на светещ кръст и тя чува глас, който ѝ дава обещание, че фантазията й ще се извърши.
Според преданията за Света Марина, до момента в който прекарва нощта в тъмницата, тя е сподобена от Бога, със среща с Велзевул, откакто сама изявява предпочитание да се вкопчи в дуел с него. Отначало той праща против нея един дракон, който тя побеждава с кръстен знак, разпаряйки му корема, откакто той я глътва. После побеждава него самия словесно.
На сутринта се оказва, че раните й доста бързо са зараснали и към този момент не проличава да е била измъчвана. Доволен от това, Олимврий, който към момента я обича, се надява да не става потребност да я изтезава отново, само че тя удостоверява непоколебимостта на вярата си в Христос - за негово злощастие и за наслада на палача Малх - самият той християнин - който вижда в изтезанията на единоверците си (както и те самите) прослава на Бога и одобряване на вярата в него, и се надява хората да получат в лицето на Маргарита още един образец за същинско благочестие. Така че тя още веднъж е подложена на изтезания, този път по-жестоки, а раните й са обгорени.
Тъй като и това не стига с цел да се пречупи девойката и чувайки я да се моли на Исус за кръщение (тъй като до този миг не е кръстена), Олимврий подрежда на палача да я натика вързана в каца с вода (или в басейн, цялостен с вода). Когато излиза (при това развързана) тя сияе от благополучие и пее химни, уверена, че е била в действителност кръстена от самия Бог.
Накрая шефът Олибрий, въпреки още влюбен, заповядва да я изведат отвън града и да я посекат с меч; по този начин тя умира в 4-тата година на Диоклециановите гонения - към 306-307 г.
всяка година честват
мъже с имена: Марин, Маринчо, Марчо
дами с имена: Марина, Маринка, Маринела.
Произходът на името е от латинската дума маринус и значи – „ морски “.
Православната черква почита Св. вмчца Марина (Тип. с. 375, т. 1)
Света Великомъченица Марина се уважава от Православната черква на 17 юли. Тя е известна измежду католиците като Света Маргарита Антиохийска (или Дева Маргарет на английски: Margaret the Virgin) и се чества на 20 юли, когато православните християни честват деня на Свети Илия.
Света Маргарита е приета за една от Четиринадесетте Свети помощници - настойничка на децата.
В България (особено в югоизточната част на страната) доста постоянно срещано е умалителното наименование на светицата – „ Маринка “.
Александър Фол предполага, че този антропоним може да се изведе от корена mar, който на тракийски език би имал значение „ огромна вода “. Хипотезата на Фол, че името кодира „ чист хтоничен детайл от примитивен космогоничен порядък “, се поддържа от фолклорния материал. Много е евентуално през Средновековието етимологично внушеното „ Марина – вода – море “ да не е било непознато на вярващите, защото по писмени сведения тялото на светицата се е пазело в Константинопол, в църквата на Дева Мария Бахара (Bahharah), т.е. „ морска “ (marina – в превод на латински). През същата ера в Средиземноморието светицата е била призовавана да закриля вярващите в морските бури, като тази религия според Валерия Фол е въодушевена от омофонията на името с епитета marina.
Според житиетата й, Марина е живее през III-IV век и е щерка на езически жрец в Антиохия Писидийска (Антиохия Цезарея), основен град на областта Писидия, по това време - римска провинция.
Въпреки възпитанието в идолопоклонничество, Марина, повлияна евентуално от своята дойка, както и на някакъв странстващ просветител, става християнка на 12 години и взема решение да посвети своята девственост на Бога.[4]
Когато татко й споделя с нея, че възнамерява да я омъжи, тя му открива личните си въжделения, обяснявайки му, че не и би трябвало земен брачен партньор, тъй като нейният небесен избраник я чака (в смисъл, че се надява по-скоро да почине, а до тогава да остане девствена). Без да се отхвърля от желанията си, татко й я изпраща да поживее в неговото крайградско имение, чиято икономка в това време е станала тогавашната й дойка (и нейна по-сетнешна бавачка). Като познаваща момичето, както и възприетата от него вяра, той се надява, че преданата му служителка, ще успее да откри причини в интерес на женитбата, които да се сторят на девойката безапелационни. Обаче точно до момента в който е там Марина научава кой е мъжът, с който татко й има намерение да я задоми - това е един от военачалниците, на които император Диоклециан най-много разчита за провеждането на новата му репресивна политика, по отношение на християните. Човекът се споделя, съгласно най-разпространения вид, Олимброс или Олимврий и е шеф на област. В житиетата се загатва като негово владение Диоцез Ориент, само че от подтекста е видно, че е по-вероятно да е бил епарх на Писидия, където има замък и е високо уважаван, а има и огромна административна власт. Все по този начин живееща в имението и, както наподобява, помагаща на надзорницата си в овцевъдство, към този момент 16-годишна Маргарита най-накрая е посетена от своя претендент, който, заслепен от хубостта й, прибързано й предлага да се омъжи за него. Тя незабавно му отхвърля, с аргумента, че не може да бъде негова, щом се е дала обещание на Исус Христос. Решавайки, че не й е предложил вярно, Олимврий изначало я води в Писидия, настанява я богато, отрупва я с лукс и я слага под опеката на свои доближени локални дами, на които слага задачата да й показват вероятния й брак с него в най-положителна светлина. Обаче и това се оказва на вятъра - тя отново не го желае, макар че, поучен от първия си крах, той този път й предлага обществено и с почитание, на особено издигнат за това подиум, насред площада.
След това, към момента надалеч неразколебаният Олимврий, намисля да пречупи опозиция на девойката, като й покаже, че вместо прелестна, ориста й би могла да бъде ужасна и я изпраща под стража в пандиза - да се запознае с вероятните последствия, от отхвърли им, за тези християни, които упорстват и не се съгласяват да вземат участие в жертвоприношения към боговете-олимпийци и към гения на императора. Пред самата Маргарита, това условие към момента не е предявено, така че няма и съответни доказателства, че е нелоялна, към Диоклециан и почитаните от него божества.
Все отново, който се оказва, че не се е впечатлила по подобен метод, че към този момент да е подготвена да се омъжи за него, шефът взема решение да я задържи в пандиза и да й даде и по ясна визия за мъченията. Продължавайки да бъде влюбен в нея, той гледа да я щади, само че все пак подрежда да я подложат да известна част от допусканите към упорстващите християни изтезания - най-вероятно да я наказват с камшик на няколко пъти ( " прикована към дърво и терзана " ). Възможно е да се е надявал Марина да се прекърши от мъченията, даже до такава степен, че да се откаже от вярата си, само че напълно не става по този начин, а дори тя още повече се убеждава, че скоро ще се показа в чертога на своя небесен младоженец. Получава привидение в този смисъл на светещ кръст и тя чува глас, който ѝ дава обещание, че фантазията й ще се извърши.
Според преданията за Света Марина, до момента в който прекарва нощта в тъмницата, тя е сподобена от Бога, със среща с Велзевул, откакто сама изявява предпочитание да се вкопчи в дуел с него. Отначало той праща против нея един дракон, който тя побеждава с кръстен знак, разпаряйки му корема, откакто той я глътва. После побеждава него самия словесно.
На сутринта се оказва, че раните й доста бързо са зараснали и към този момент не проличава да е била измъчвана. Доволен от това, Олимврий, който към момента я обича, се надява да не става потребност да я изтезава отново, само че тя удостоверява непоколебимостта на вярата си в Христос - за негово злощастие и за наслада на палача Малх - самият той християнин - който вижда в изтезанията на единоверците си (както и те самите) прослава на Бога и одобряване на вярата в него, и се надява хората да получат в лицето на Маргарита още един образец за същинско благочестие. Така че тя още веднъж е подложена на изтезания, този път по-жестоки, а раните й са обгорени.
Тъй като и това не стига с цел да се пречупи девойката и чувайки я да се моли на Исус за кръщение (тъй като до този миг не е кръстена), Олимврий подрежда на палача да я натика вързана в каца с вода (или в басейн, цялостен с вода). Когато излиза (при това развързана) тя сияе от благополучие и пее химни, уверена, че е била в действителност кръстена от самия Бог.
Накрая шефът Олибрий, въпреки още влюбен, заповядва да я изведат отвън града и да я посекат с меч; по този начин тя умира в 4-тата година на Диоклециановите гонения - към 306-307 г.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ