За визията на министъра
На 16 юни, на първия конгрес на придвижване " Реформи в културата " в Пловдив, бяха отправени кардинални рецензии към културните политики в България: с изключение на изброяването на известните заболели проблеми на всеки един от културните браншове, най-важната беше, че в действителност отсъства визия за развиване на българската просвета.
Министър Банов, който присъстваше дружно с целия си екип, не одобри тези рецензии. " Нямам самочувствие на човек, който няма визия " – съобщи той, изявление, което след това беше мултиплицирано в медиите от PR-отдела на министерството.
Много е хубаво, че министърът има визия. Остава да ни каже каква е, тъй като не помни да направи това. Това че щял да даде малко повече пари за библиотеки, за центъра за книгата, за центъра за актуален танц и пърформанс, че няма да мести Червената къща също е хубаво. Само че е
следващото деяние " на парче ", кърпещо нещата тук или там, не е визия.
Визията е ценностна база и избор на стратегическа посока, в която ще се развива българската просвета, тя е и съображение за бъдещи културни политики, философия на ръководството. От нея следват цели, а може да последва –
дай боже! – и национална тактика за просвета
А може би даже цялостна, систематична промяна в законодателната база на културата.
Бихме желали още веднъж да поканим министъра да показа своята визия. И за негово облекчение ще създадем нещо като карта, т.е. ще опишем вероятни избори, разнообразни направления и философии, въз основата на които би могла да се развива българската културна политика. Не претендираме за систематичност, просто в известен тип изброяваме най-известните от родни и международната процедура модели.
Да стартираме обаче с псевдо-моделите.
Първият от тях, който е и най-близо до българската действителност, може да бъде озаглавен
" заплащане на заплати и закърпване на дупки "
Т.е. това в действителност е неявяване на културна политика, реплика. То не е нищо повече от обслужване по инерция на създалата се безрадостна обстановка в българските културни институти. Плащаме дължимите хонорари в самото министерство, и колкото има – в театри, опери, оркестри, библиотеки, читалища и прочие Плащаме им такива, каквито сме ги заварили, без промени, без кой знае какви промени, въпреки от време на време да пипаме тук и там, да вършим дребни поправки, даваме в случай че има пари дребни нараствания. Плащаме ги с бюджета, който са ни отпуснали за просвета – под 0.5% от Брутният вътрешен продукт (въпреки предизборните обещания на ГЕРБ за 1%). Плащаме ги също и съгласно това, коя художествена колегия е по-креслива сега – на нея й се дават малко повече. И парите свършват, а с тях и така наречен културни политики.
Цялата тази инерционна активност в действителност обслужва една
построена по времето на социализма,
нереформирана и неефективна институционална инфраструктура
която преди време, положително или неприятно, е била основана въз основа на напълно разнообразни цели, и съгласно напълно разнообразни правила, от тези дефинирани в чл.2 от Закона за протекция и развиване на културата /ЗЗРК/.
Вторият вид е вариация на първия. Той е обвързван не с директни заплащания, а с така наречен «делегирани бюджети». Ситуацията е оставена безусловно същата, нищо не е реформирано, тежкото завещание си е отново тук, единствено дето дребното пари се разпределят не ситуационно, а авансово, по неразбираеми, само че оповестени за «пазарни» критерии. И културните институции получават по малко парче от дребната баница, след което са оставени да се оправят сами на пазара на културни артикули, в случай че изобщо има подобен – това е друга тематика.
Ефектът е взрив на всичко, което е елементарно смилаемо и бързо се продава
Ако инцидентно някои от шефовете има пазарен нюх, той просто комерсиализира брутално активността на поверения му културен институт, без да се интересува от културно качество и други критерии. Ако ли не...
Да напомним: всеки същински модел на културна политика би трябвало да е обвързван с визия за промяна и произлизащо от това ново, предпочитано систематизиране (1. Вариант - на същия беден бюджет; 2 вид – на нова бюджетна рамка и по-голямо финансиране на културата – само че за последното би трябвало да се намерят причини, с цел да бъде уверено финансовото министерство). Тук няма да подсказваме нищо, дано министърът самичък да ни каже какви промени планува и какви ще бъдат целите му.
Следващият модел културна политика е спомагателен. Той не визира " вътрешната културна политика ", повече е ориентиран на открито и може да бъде наименуван " и ний сме дали нещо на света ". В него, за разлика от първите инерционни благоприятни условия, има политическа воля – тя желае да изтъкне достиженията на българската просвета, да ги направи забележими по международни подиуми, концертни зали и галерии. Това, несъмнено, не е неприятно. Когато има достижения, те би трябвало да бъдат изтъквани, когато има с какво да се гордеем, би трябвало да го демонстрираме, от това би могъл да завоюва и имиджът на България. Но не ви ли нервира нещо в изразите " акцентирам се ", " демонстрирам се "?
Културното фукане не е културна дипломация, нито автоматизирано подсигурява културна консумация на български културни артикули в чужбина. То не обезпечава от единствено себе си вниманието на Европа и света към това, с което ни се желае да се похвалим: може да се случи по този начин, че с всякакви недомислени грандомански начинания " пред света " не реализираме безусловно нищо, просто профукваме пари на данъкоплатците. Тук заплахата културните политики да се сбъркат с обикновен PR и самореклама e на една ръка разстояние.
Идеята за възобновяване на функционалността на българските културни институти в чужбина не е неприятна, само че изисква уточненост и още веднъж хрумвания за политики - чакаме ги от министъра. И дано той помни, че правилото " и ний сме дали нещо на света " постоянно би трябвало доста деликатно да се балансира с правилото
" и светът ни е дал нещо, даже доста неща "
т.е. с обезпечаване на достъп до качествени непознати културни артикули за българските жители. Да подсещаме ли очевидното - че светът е огромен, а България – дребна? Културата, не работи по модела " по света и у нас ", не може да бъде затворена в национално-клаустрофобични граници. Тя е продан, другарство, общественост, интервенция, присъединяване в културни прехвърляния, в международни и европейски културни процеси, проблеми и спорове – а не просто " себе-изтъкване ", пък било то и гордо-патриотично. Осигурява ли българската политика присъединяване в световните процеси и по какъв начин подсигурява, че българските достижения в действителност (а освен пожелателно) участват в международната културна връзка и упражняват действително въздействие?
Друг вероятен модел разтоварва министерството на културата и му дава чисто регулаторни функционалности. В него то към този момент не дефинира направления и няма потребност от лична визия, тъй като само основава условия други да вършат това. Казано другояче – това е модел, който обезпечава и подсигурява демократични благоприятни условия на множеството културни субекти, които действително създават просвета. Т.е. министерството основава примерно фондове със обективни правила за всички и културни институти и организации могат да аплайват с планове в тях. Така не един централизиран управнически орган, а самите организации в голям брой начинания дефинират " сумарно " посоката в която се развива българската просвета.
Този принцип звучи добре, демократично, само че пред него има доста проблеми – както на практика, по този начин и метафизичен. Първият проблем е бюджетът на фондовете, или по-добре казано – на Фонда. Както е известно, националният фонд " Култура " е беден, не стига за нищо. Питаме министъра
допустимо ли е да се сътвори един напълно нов фонд
и съгласно какви правила ще се ръководят парите в него
по какъв начин ще се обезпечат демократични и обективни условия за всички? Как ще се преразпределят парите, в случай че отидат в този фонд от напълно нов вид? Трябва ли той или не? А в случай че има - какви и кой и по какъв начин би ги определил? Защото колкото и да е либерален, този модел на ръководство, оставя отворени въпроси, които роякът от обособени организации надали може да реши. Как ще се обезпечи възпроизводството на националния културен капитал, по какъв начин ще се опази и реставрира културното завещание? Каква е политиката към българския език? Как ще се свържат политиките за просвета с политиките за обучение? Какво да вършим с наличната мрежа от библиотеки и читалища? Какво ще вършим с институтите в чужбина?
Тези въпроси не могат да бъдат оставени на обособени културни оператори, те са държавни задания и изискват стратегическо мислене и държавнически избори, свързани с традицията и дълготрайни културни процеси, със самата културна еднаквост на българските жители, с салдото сред етнически, религиозни и малцинствени култури. Ако новият Фонд има цели - кои области на културата ще бъдат оставени на културните оператори, кои ще останат, ръководени от целите на страната? Да не забравяме, че актуалната процедура към този момент е показала напълно различен болен, чисто на практика проблем: сега журитата за състезания за планове в остарелия " Фонд с малко пари " постоянно са белязани от лобизъм и необмислен гилдиен нарцисизъм – всяка културна сфера тегли към себе си. Как, с какви правила може да бъде предотвратено това?
Последният вид културна политика, които ще посочим като опция, е в действителност комплициран. Той не мисли за културата като стеснен " бранш " в който има под-сектори - кино, театри, опери, библиотеки и читалища, а я мисли като
витална среда и качество на живот
Това значи че се пробва да наблюдава и ръководи най-трудните салда и диалектически взаимовръзки – сред поддръжка на всеобщи културни начинания " изпод " и елитна просвета " от горната страна ", т.е., сред " висока " просвета и просвета на всекидневния живот. Той търси децентрализация и демократично пълноправие сред разнообразни етнически, религиозни и езикови култури, обезпечава опция за избор и изява, за достъп, който не нарушава авторските права, за креативен изяви на разнородни културни субекти. В последна сметка, той не поддържа " на парче ", а търси косвени лостове за практикуване на редовно управническо въздействие върху културното ниво на нацията: т.е. върху очевидните и споделени полезности, върху културните привички, върху културните компетентности на българските жители, върху " сетивата " и потребностите на културната консумация. С тях жителите придават полезност освен на своето ползване, само че и на своя живот. Това е точката, в която културата е витална среда и качество на живот. Затова за нея е нужна и грижа, сходна на екологичната - като към заобикаляща ни среда, която е в риск. От този вид културна политика следва и напълно различен тип културна дипломация – само че няма по какъв начин да навлизаме в детайлности.
Ще спрем дотук, с горните шаблонизирани описания на избори, философии, политики и направления за развиване на културата: ще отбележим единствено, че в границите на тази карта от благоприятни условия могат да се вършат избори, леви и десни, централизирани или по-малко централизирани. Без подозрение, изброените правила и философии могат също по този начин да бъдат и комбинирани, уравновесени, даже синтезирани – само че това също би трябвало да се прави умишлено, премислено, с избори, основани на политически полезности, с установяване на дълготрайни цели, с подчертаване на обществената полезност на тези цели. А в процеса на правенето на тези избори, те би трябвало да бъдат споделени и разисквани с обществото.
Ще се радваме, в случай че министър Банов ни изясни къде се намират той и неговият екип на препоръчаната от нас карта: какви са техните избори. Ако пък картата нещо не му харесва (тя е условна по този начин или иначе), да се усеща свободен да я зареже. Нека схване сегашното просто като покана и мотив да показа своята визия, философията си, целите си. А освен да ни споделя, че имал такива.
Като се обръщаме към него с този въпрос, му обещаваме, че ние, т.е. придвижване " Реформи в културата " ще му отвърнем със същия жест – ще споделим нашата визия за развиването на българската просвета, сега, в който я разработим до дъно. Това ще стане евентуално в границите на една година, след четирите критически форума, които планираме – след към този момент извършения в Пловдив, ще има наесен подобен и в София, а по-късно още два в регионални градове. На тях експертни екипи, създатели, културни деятели и ангажирани жители ще обсъдят дружно проблемите на културната политика, ще обобщят своите оценки и ще предложат хрумвания, цели и съответни ограничения за развиване. Ще осведомяваме от време на време българската гласност за този развой - с сегашното слагаме в " Дневник " началото на серия от изявления на придвижването, по разнообразни съответни проблеми.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Култура (4715)
Министър Банов, който присъстваше дружно с целия си екип, не одобри тези рецензии. " Нямам самочувствие на човек, който няма визия " – съобщи той, изявление, което след това беше мултиплицирано в медиите от PR-отдела на министерството.
Много е хубаво, че министърът има визия. Остава да ни каже каква е, тъй като не помни да направи това. Това че щял да даде малко повече пари за библиотеки, за центъра за книгата, за центъра за актуален танц и пърформанс, че няма да мести Червената къща също е хубаво. Само че е
следващото деяние " на парче ", кърпещо нещата тук или там, не е визия.
Визията е ценностна база и избор на стратегическа посока, в която ще се развива българската просвета, тя е и съображение за бъдещи културни политики, философия на ръководството. От нея следват цели, а може да последва –
дай боже! – и национална тактика за просвета
А може би даже цялостна, систематична промяна в законодателната база на културата.
Бихме желали още веднъж да поканим министъра да показа своята визия. И за негово облекчение ще създадем нещо като карта, т.е. ще опишем вероятни избори, разнообразни направления и философии, въз основата на които би могла да се развива българската културна политика. Не претендираме за систематичност, просто в известен тип изброяваме най-известните от родни и международната процедура модели.
Да стартираме обаче с псевдо-моделите.
Първият от тях, който е и най-близо до българската действителност, може да бъде озаглавен
" заплащане на заплати и закърпване на дупки "
Т.е. това в действителност е неявяване на културна политика, реплика. То не е нищо повече от обслужване по инерция на създалата се безрадостна обстановка в българските културни институти. Плащаме дължимите хонорари в самото министерство, и колкото има – в театри, опери, оркестри, библиотеки, читалища и прочие Плащаме им такива, каквито сме ги заварили, без промени, без кой знае какви промени, въпреки от време на време да пипаме тук и там, да вършим дребни поправки, даваме в случай че има пари дребни нараствания. Плащаме ги с бюджета, който са ни отпуснали за просвета – под 0.5% от Брутният вътрешен продукт (въпреки предизборните обещания на ГЕРБ за 1%). Плащаме ги също и съгласно това, коя художествена колегия е по-креслива сега – на нея й се дават малко повече. И парите свършват, а с тях и така наречен културни политики.
Цялата тази инерционна активност в действителност обслужва една
построена по времето на социализма,
нереформирана и неефективна институционална инфраструктура
която преди време, положително или неприятно, е била основана въз основа на напълно разнообразни цели, и съгласно напълно разнообразни правила, от тези дефинирани в чл.2 от Закона за протекция и развиване на културата /ЗЗРК/.
Вторият вид е вариация на първия. Той е обвързван не с директни заплащания, а с така наречен «делегирани бюджети». Ситуацията е оставена безусловно същата, нищо не е реформирано, тежкото завещание си е отново тук, единствено дето дребното пари се разпределят не ситуационно, а авансово, по неразбираеми, само че оповестени за «пазарни» критерии. И културните институции получават по малко парче от дребната баница, след което са оставени да се оправят сами на пазара на културни артикули, в случай че изобщо има подобен – това е друга тематика.
Ефектът е взрив на всичко, което е елементарно смилаемо и бързо се продава
Ако инцидентно някои от шефовете има пазарен нюх, той просто комерсиализира брутално активността на поверения му културен институт, без да се интересува от културно качество и други критерии. Ако ли не...
Да напомним: всеки същински модел на културна политика би трябвало да е обвързван с визия за промяна и произлизащо от това ново, предпочитано систематизиране (1. Вариант - на същия беден бюджет; 2 вид – на нова бюджетна рамка и по-голямо финансиране на културата – само че за последното би трябвало да се намерят причини, с цел да бъде уверено финансовото министерство). Тук няма да подсказваме нищо, дано министърът самичък да ни каже какви промени планува и какви ще бъдат целите му.
Следващият модел културна политика е спомагателен. Той не визира " вътрешната културна политика ", повече е ориентиран на открито и може да бъде наименуван " и ний сме дали нещо на света ". В него, за разлика от първите инерционни благоприятни условия, има политическа воля – тя желае да изтъкне достиженията на българската просвета, да ги направи забележими по международни подиуми, концертни зали и галерии. Това, несъмнено, не е неприятно. Когато има достижения, те би трябвало да бъдат изтъквани, когато има с какво да се гордеем, би трябвало да го демонстрираме, от това би могъл да завоюва и имиджът на България. Но не ви ли нервира нещо в изразите " акцентирам се ", " демонстрирам се "?
Културното фукане не е културна дипломация, нито автоматизирано подсигурява културна консумация на български културни артикули в чужбина. То не обезпечава от единствено себе си вниманието на Европа и света към това, с което ни се желае да се похвалим: може да се случи по този начин, че с всякакви недомислени грандомански начинания " пред света " не реализираме безусловно нищо, просто профукваме пари на данъкоплатците. Тук заплахата културните политики да се сбъркат с обикновен PR и самореклама e на една ръка разстояние.
Идеята за възобновяване на функционалността на българските културни институти в чужбина не е неприятна, само че изисква уточненост и още веднъж хрумвания за политики - чакаме ги от министъра. И дано той помни, че правилото " и ний сме дали нещо на света " постоянно би трябвало доста деликатно да се балансира с правилото
" и светът ни е дал нещо, даже доста неща "
т.е. с обезпечаване на достъп до качествени непознати културни артикули за българските жители. Да подсещаме ли очевидното - че светът е огромен, а България – дребна? Културата, не работи по модела " по света и у нас ", не може да бъде затворена в национално-клаустрофобични граници. Тя е продан, другарство, общественост, интервенция, присъединяване в културни прехвърляния, в международни и европейски културни процеси, проблеми и спорове – а не просто " себе-изтъкване ", пък било то и гордо-патриотично. Осигурява ли българската политика присъединяване в световните процеси и по какъв начин подсигурява, че българските достижения в действителност (а освен пожелателно) участват в международната културна връзка и упражняват действително въздействие?
Друг вероятен модел разтоварва министерството на културата и му дава чисто регулаторни функционалности. В него то към този момент не дефинира направления и няма потребност от лична визия, тъй като само основава условия други да вършат това. Казано другояче – това е модел, който обезпечава и подсигурява демократични благоприятни условия на множеството културни субекти, които действително създават просвета. Т.е. министерството основава примерно фондове със обективни правила за всички и културни институти и организации могат да аплайват с планове в тях. Така не един централизиран управнически орган, а самите организации в голям брой начинания дефинират " сумарно " посоката в която се развива българската просвета.
Този принцип звучи добре, демократично, само че пред него има доста проблеми – както на практика, по този начин и метафизичен. Първият проблем е бюджетът на фондовете, или по-добре казано – на Фонда. Както е известно, националният фонд " Култура " е беден, не стига за нищо. Питаме министъра
допустимо ли е да се сътвори един напълно нов фонд
и съгласно какви правила ще се ръководят парите в него
по какъв начин ще се обезпечат демократични и обективни условия за всички? Как ще се преразпределят парите, в случай че отидат в този фонд от напълно нов вид? Трябва ли той или не? А в случай че има - какви и кой и по какъв начин би ги определил? Защото колкото и да е либерален, този модел на ръководство, оставя отворени въпроси, които роякът от обособени организации надали може да реши. Как ще се обезпечи възпроизводството на националния културен капитал, по какъв начин ще се опази и реставрира културното завещание? Каква е политиката към българския език? Как ще се свържат политиките за просвета с политиките за обучение? Какво да вършим с наличната мрежа от библиотеки и читалища? Какво ще вършим с институтите в чужбина?
Тези въпроси не могат да бъдат оставени на обособени културни оператори, те са държавни задания и изискват стратегическо мислене и държавнически избори, свързани с традицията и дълготрайни културни процеси, със самата културна еднаквост на българските жители, с салдото сред етнически, религиозни и малцинствени култури. Ако новият Фонд има цели - кои области на културата ще бъдат оставени на културните оператори, кои ще останат, ръководени от целите на страната? Да не забравяме, че актуалната процедура към този момент е показала напълно различен болен, чисто на практика проблем: сега журитата за състезания за планове в остарелия " Фонд с малко пари " постоянно са белязани от лобизъм и необмислен гилдиен нарцисизъм – всяка културна сфера тегли към себе си. Как, с какви правила може да бъде предотвратено това?
Последният вид културна политика, които ще посочим като опция, е в действителност комплициран. Той не мисли за културата като стеснен " бранш " в който има под-сектори - кино, театри, опери, библиотеки и читалища, а я мисли като
витална среда и качество на живот
Това значи че се пробва да наблюдава и ръководи най-трудните салда и диалектически взаимовръзки – сред поддръжка на всеобщи културни начинания " изпод " и елитна просвета " от горната страна ", т.е., сред " висока " просвета и просвета на всекидневния живот. Той търси децентрализация и демократично пълноправие сред разнообразни етнически, религиозни и езикови култури, обезпечава опция за избор и изява, за достъп, който не нарушава авторските права, за креативен изяви на разнородни културни субекти. В последна сметка, той не поддържа " на парче ", а търси косвени лостове за практикуване на редовно управническо въздействие върху културното ниво на нацията: т.е. върху очевидните и споделени полезности, върху културните привички, върху културните компетентности на българските жители, върху " сетивата " и потребностите на културната консумация. С тях жителите придават полезност освен на своето ползване, само че и на своя живот. Това е точката, в която културата е витална среда и качество на живот. Затова за нея е нужна и грижа, сходна на екологичната - като към заобикаляща ни среда, която е в риск. От този вид културна политика следва и напълно различен тип културна дипломация – само че няма по какъв начин да навлизаме в детайлности.
Ще спрем дотук, с горните шаблонизирани описания на избори, философии, политики и направления за развиване на културата: ще отбележим единствено, че в границите на тази карта от благоприятни условия могат да се вършат избори, леви и десни, централизирани или по-малко централизирани. Без подозрение, изброените правила и философии могат също по този начин да бъдат и комбинирани, уравновесени, даже синтезирани – само че това също би трябвало да се прави умишлено, премислено, с избори, основани на политически полезности, с установяване на дълготрайни цели, с подчертаване на обществената полезност на тези цели. А в процеса на правенето на тези избори, те би трябвало да бъдат споделени и разисквани с обществото.
Ще се радваме, в случай че министър Банов ни изясни къде се намират той и неговият екип на препоръчаната от нас карта: какви са техните избори. Ако пък картата нещо не му харесва (тя е условна по този начин или иначе), да се усеща свободен да я зареже. Нека схване сегашното просто като покана и мотив да показа своята визия, философията си, целите си. А освен да ни споделя, че имал такива.
Като се обръщаме към него с този въпрос, му обещаваме, че ние, т.е. придвижване " Реформи в културата " ще му отвърнем със същия жест – ще споделим нашата визия за развиването на българската просвета, сега, в който я разработим до дъно. Това ще стане евентуално в границите на една година, след четирите критически форума, които планираме – след към този момент извършения в Пловдив, ще има наесен подобен и в София, а по-късно още два в регионални градове. На тях експертни екипи, създатели, културни деятели и ангажирани жители ще обсъдят дружно проблемите на културната политика, ще обобщят своите оценки и ще предложат хрумвания, цели и съответни ограничения за развиване. Ще осведомяваме от време на време българската гласност за този развой - с сегашното слагаме в " Дневник " началото на серия от изявления на придвижването, по разнообразни съответни проблеми.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Култура (4715)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ