Дерайлиране: житейските уроци на великия Коко Азарян
На 15 март 2018 година от 19 ч на сцената на Театър Азарян ви чака „ Приятно ми е, Ива! ".
Спектакълът на Театър 199 гостува на НДК по случай годишнината от рождението на проф. Крикор Азарян. Събитието се реализира взаимно с Фондация " Проф. Крикор Азарян ".
Представлението е първият моноспектакъл на актрисата Ива Тодорова, която е и създател на текста. Ива е ученичка на проф. Азарян, една от главните тематики в „ Приятно ми е, Ива! " е въодушевена точно от часовете, водени от огромния режисьор. Преди няколко години Ива описа на страниците на Списание 8 мемоари за своя преподавател, припомняме ви нейните прочувствени редове.
Ива Тодорова фотоси Бистра Бошнакова и персонален списък
Кой ще взема клас тази година? " От имената в двете комисии бях чувала единствено това на Тодор Колев. Но моите другари бяха във екстаз: „ Коко взема клас! Наистина имаш шанс. Дори единствено на изпитите да го видиш, отново е чест. " Коко?! Кой ли е?
Не бях ходила на спектакъл, признавам. Бях приключила Английската гимназия с доста висок триумф, само че там учехме физика, химия, история, математика, все предмети, които наникъде не ме водеха, не ми помагаха да схвана каква желая да стана, като порасна.
Кандидатствах във ВИТИЗ от досада. Всичките ми другари учеха цяло лято за изпити, а аз нямах с кого да „ си играя ". Бях призната в Американския университет и още през май си бях осигурила бъдещето. Към края на юли обаче разбрах, че съществува ВИТИЗ и изпитите са през септември. Казах на приятелите си: „ Ще аплайвам там, нямам какво друго да върша. " „ Нали знаеш, че няма да те одобряват? "
Започнахме да търсим текстове, подготвях се. Явих се на първи кръг без лещи, с цел да не виждам кой седи пред мен и да нe се тормозя. Комисията доста се смя, само че по този начин и не можах да схвана кой е Коко. Не можех да го намеря и в гугъл, тогава не съществуваше, разчитах единствено на действителността.
Видях го чак на третия кръг. Приличаше доста на прародител ми, с който съм израсла, само че с по-голям нос. И моят нос много стърчи. Обърквах се, не знаех по какъв начин да се държа, тъй като хем го усещах доста непосредствен, хем ерудицията и строгостта му го превръщаха в недостижим господин професор.
Как Коко се учудваше! Впечатляваше се от дребни неща, а огромните го потрисаха, освен това все с някой подробност. Това му зяпане на живота с отворени очи, паднали на носа очила и отворена уста беше ужасно заразително. Всички носехме болестта на зяпането му.
Занизаха се най-страхотните дни в живота ми. Всеки час по актьорско беше мотив за опит и наслада. И някак незабелязано започнах и да чета, да виждам доста филми и представления. Коко по този начин разказваше за създатели, художници, филми, че незабавно ти се приискваше да си част от знанието.
Постави ни задача: да отидем в зоопарка и да гледаме. После целия първи учебен срок щяхме да вършим етюди с животни и деца. Много ме впечатли един бухал и показах него. Коко доста се смя: „ Бухал, майна! Това е... парадокс! Но тук би трябвало спор – кон... фликт! ". Чувайки това, към този момент знаеш, че би трябвало да отидеш надалеч, да фантазираш самоуверено. Влизаше ми муха в окото, нея я играеше различен сътрудник, изваждах си окото и го почиствах със скърцащ тон, отново го връщах в очната ябълка, щастливо и достолепно бухалът продължаваше да гледа и намига.
Провокираше ни да стигаме до страхотни крайности, само че напълно обосновани. Логиката на героя – това беше огромна Кокова тематика. Всеки вманиачен има доста ясна и точна логичност, в която всичко е причинно-следствено. Подканяше: „ Не мислете доста, качвайте се на сцената – хвърляйте се. " На сцената правехме идиотщини: очерк на дете, което 15 минути си бърка в носа. „ Така, седни тук. Ива, мойто момиче... (дълга пауза), добре, хубаво е, че се хвърляш. Но, мойто момиче, артистът на сцената би трябвало да има усет. " Много държеше на това. В първите уроци, вторите, последните, в инцидентните ни срещи. Винаги се втренчваше дълго и след това споделяше нещо, което ме заковаваше. Пауза, дълга-дъълга, с вторачен взор, в която желаех да чуя доста и чаках като боец. Търсеше думата и най-после избираше най-подходящата, най-точния образец, с цел да ти каже къде бъркаш и какво още можеш. Някак и с думи, и без, в паузите и в погледа споделяше значими, доста значими неща.
Пушеше доста забавно – тънки дамски цигари, които не прилягаха на разперените му пръсти. Дръпваше доста мощно – хлътваха му бузите, а 1/3 от цигарата се превръщаше в пепел и увисваше. После реши да спре поради здравето и дъвчеше дъвка. Но никак не му беше прелестно. Разказваше какъв брой наслаждение му е донесло пушенето, само че в този момент се постанова да го остави в спомените.
Имах голям почит към него, даже боязън, случвало се е поради това да не мога да му отговоря на елементарен въпрос. По средата на първи курс една нощ сънувах по какъв начин го виждам да пъха под палтото си бисквити в един супермаркет. Забеляза, че го видях да краде, и ми направи знак: „ Шшшшш, това да си остане сред нас. " И, доста необичайно, от идващия ден като че ли имахме нашата дребна загадка. Този боязън изтече и започнах да му се веселя доста, щом го видя: „ Професореее! ", виках към отсрещния тротоар, като че ли към остарял другар. „ Ива...(пауза) Айде, довиждане! ", споделяше той неофициално и детски разперваше длан.
*** Накрая на втори курс поставяше оценките и ми сподели: „ Ива, мойто момиче, не съм виждал до момента такова нещо като теб – ти си саморасъл гений, постоянно ми е доста забавно да те виждам, имаш бдителност, сензитивност за видимо прозаични неща – рядко умеене, като на публицист. Ставаш на маймуна от раз. Заслужаваш доста висока оценка, само че, мойто момиче, ти, ти, ти... (дълга пауза) нямаш упоритост и всички качества, които я следват – борбеност, конкурентност. Идеята, че задачата оправдава средствата, е доста значима в актьорската специалност. Ще ти слага 5, с цел да те активизирам. "
Хич не ми стана неприятно, в противен случай. Много мислих за това. Аз в действителност не знаех какво е упоритост и към момента не знам. 5 години откакто приключих, макар че играех в множеството софийски театри, се отхвърлих. Заминах. Коко се оказа прав.
В 3-и курс правехме фрагменти на абсурдисти. По този мотив сподели, че изкуството се занимава с рецесията, с изкрейзването. „ Дерайлиране " – обичаше тази дума. Много говореше за контрастност, за темп, за способността да запълваш цялата сцена в една драматургия, в която думите и посланието наподобяват лишени от смисъл. И тогава е доста значимо в действителност да искаш да те чуят, в действителност да питаш, тъй като в действителност искаш да схванеш. Даваше ни образци с картини на Магрит, беше му любим. Закипяваше от вътрешната страна, провокирахме го, в случай че репетираме добре. Понякога не устояваше и се качваше на сцената – изиграваше всички функции извънредно смешно: „ И той тук гледа, а ти не знаеш. Той те обича садистично, ти го търпиш, само че той потегля към теб... Започва корида! ". Не спираше, фантазираше още, и още, и още по-нелепо и по-абсурдно. „ И ето тук имаме кон... фликт! " Продължава и не стопира. Накрая стига до нечленоразделни звуци: „ Той: „ А! ", а ти: „ О! ", а тя: „ Опаааа... " С точни мимики и жестове, всички се скъсвахме от смях. „ Хайде да го видя в този момент ", и на самия него му ставаше смешно. Най-голямата минавка беше да си пропуснал час, в който Коко е играл.
Много се дразнеше, когато се отнасяхме немарливо към детайлите, било то механически или артистични, дори на една подготовка на дипломния ни театър, тъй като се мотаехме и подреждахме сцената, като че ли го няма, стана и излезе. Тотално се гипсирахме, взехме да се извиняваме, стори ни се напряко засегнат.
***
Години по-късно се върнах от Италия в България и отидох да виждам в Народния спектакъл „ Вишнева градина ". Коковите възпитаници я знаят наизуст – Чехов е неговият учебник, с него ни учеше на обсег, на полуда, на темперамент! На това не да се правиш на Епиходов, а да станеш Епиходов. Наистина! Казваше ни, че текстът е деяние, с него можеш да излъжеш, да удариш, да полетиш или нещо напълно друго.
Много плаках на представлението – гениално, извънредно, комедия, покруса... Коко. Накрая отидох зад кулисите, с цел да поздравя сътрудниците. Деян Донков говореше с Коко по телефона, към този момент беше в болничното заведение.
На идващия ден отидохме на 8-ия етаж на ВМА с Деян и Асето Ингилизова. Болница. Той лежи и гледа нагоре, слаб, умален ми се видя. Но ръцете му същите - с разперени пръсти, като пера на криле. Фиксира ме: „ Ива, миличка, пристигнала си чак от Италия да ме видиш! Каква чест! " - усмихва се, а аз не мога да се усмихна. Искам да му кажа, че за мен постоянно е било чест и наслада, и шанс, и напредък, и обич, и познание срещата ни в този живот. Мълча. „ Ела по-близо да те видя, мойто момиче. Ти беше... присъща, а си станала хубава. " Характерна – по този начин ме наричаше, а аз като студентка бях дебела и с огромен нос.
„ Къде е Галин? " Галин Стоев, един от двамата ми най-хубави другари режисьори дружно със Стоян Радев, за чиято работа пък споделяше, че е върховен пилотаж. „ Ами, не знам, професоре, пътищата ни се разделиха. " „ Така ли, миличка? Това е невероятно, ти си неговата Моника Вити и не трябва да го изоставяш. Вие двамата умеете лекотата... ". Смее се... с оня съзаклятнически смях, като че ли на света сте единствено ти и той. После заговориха с Деян, а Ася гледаше през прозореца и ѝ течаха сълзи.
След няколко дни Коко си потегли. Но не ни остави, идваше, като се събирахме, сплотяваше ни. Учениците му от другите класове останахме като семейство, елфи от една и съща планета – оголени, чувствителни, леки и луди.
„ Професореее, довижданеее... ", викам към отвъдния свят, ясно e, че отново ще се забележим – различен вид няма.
Материалът е оповестен в брой 4/2015 на Списание 8.
Текстът е включен и в книгата „ Крикор Азарян – алхимия на играта ", събрала мемоари за професора.
Спектакълът на Театър 199 гостува на НДК по случай годишнината от рождението на проф. Крикор Азарян. Събитието се реализира взаимно с Фондация " Проф. Крикор Азарян ".
Представлението е първият моноспектакъл на актрисата Ива Тодорова, която е и създател на текста. Ива е ученичка на проф. Азарян, една от главните тематики в „ Приятно ми е, Ива! " е въодушевена точно от часовете, водени от огромния режисьор. Преди няколко години Ива описа на страниците на Списание 8 мемоари за своя преподавател, припомняме ви нейните прочувствени редове.
Ива Тодорова фотоси Бистра Бошнакова и персонален списък
Кой ще взема клас тази година? " От имената в двете комисии бях чувала единствено това на Тодор Колев. Но моите другари бяха във екстаз: „ Коко взема клас! Наистина имаш шанс. Дори единствено на изпитите да го видиш, отново е чест. " Коко?! Кой ли е?
Не бях ходила на спектакъл, признавам. Бях приключила Английската гимназия с доста висок триумф, само че там учехме физика, химия, история, математика, все предмети, които наникъде не ме водеха, не ми помагаха да схвана каква желая да стана, като порасна.
Кандидатствах във ВИТИЗ от досада. Всичките ми другари учеха цяло лято за изпити, а аз нямах с кого да „ си играя ". Бях призната в Американския университет и още през май си бях осигурила бъдещето. Към края на юли обаче разбрах, че съществува ВИТИЗ и изпитите са през септември. Казах на приятелите си: „ Ще аплайвам там, нямам какво друго да върша. " „ Нали знаеш, че няма да те одобряват? "
Започнахме да търсим текстове, подготвях се. Явих се на първи кръг без лещи, с цел да не виждам кой седи пред мен и да нe се тормозя. Комисията доста се смя, само че по този начин и не можах да схвана кой е Коко. Не можех да го намеря и в гугъл, тогава не съществуваше, разчитах единствено на действителността.
Видях го чак на третия кръг. Приличаше доста на прародител ми, с който съм израсла, само че с по-голям нос. И моят нос много стърчи. Обърквах се, не знаех по какъв начин да се държа, тъй като хем го усещах доста непосредствен, хем ерудицията и строгостта му го превръщаха в недостижим господин професор.
Как Коко се учудваше! Впечатляваше се от дребни неща, а огромните го потрисаха, освен това все с някой подробност. Това му зяпане на живота с отворени очи, паднали на носа очила и отворена уста беше ужасно заразително. Всички носехме болестта на зяпането му.
Занизаха се най-страхотните дни в живота ми. Всеки час по актьорско беше мотив за опит и наслада. И някак незабелязано започнах и да чета, да виждам доста филми и представления. Коко по този начин разказваше за създатели, художници, филми, че незабавно ти се приискваше да си част от знанието.
Постави ни задача: да отидем в зоопарка и да гледаме. После целия първи учебен срок щяхме да вършим етюди с животни и деца. Много ме впечатли един бухал и показах него. Коко доста се смя: „ Бухал, майна! Това е... парадокс! Но тук би трябвало спор – кон... фликт! ". Чувайки това, към този момент знаеш, че би трябвало да отидеш надалеч, да фантазираш самоуверено. Влизаше ми муха в окото, нея я играеше различен сътрудник, изваждах си окото и го почиствах със скърцащ тон, отново го връщах в очната ябълка, щастливо и достолепно бухалът продължаваше да гледа и намига.
Провокираше ни да стигаме до страхотни крайности, само че напълно обосновани. Логиката на героя – това беше огромна Кокова тематика. Всеки вманиачен има доста ясна и точна логичност, в която всичко е причинно-следствено. Подканяше: „ Не мислете доста, качвайте се на сцената – хвърляйте се. " На сцената правехме идиотщини: очерк на дете, което 15 минути си бърка в носа. „ Така, седни тук. Ива, мойто момиче... (дълга пауза), добре, хубаво е, че се хвърляш. Но, мойто момиче, артистът на сцената би трябвало да има усет. " Много държеше на това. В първите уроци, вторите, последните, в инцидентните ни срещи. Винаги се втренчваше дълго и след това споделяше нещо, което ме заковаваше. Пауза, дълга-дъълга, с вторачен взор, в която желаех да чуя доста и чаках като боец. Търсеше думата и най-после избираше най-подходящата, най-точния образец, с цел да ти каже къде бъркаш и какво още можеш. Някак и с думи, и без, в паузите и в погледа споделяше значими, доста значими неща.
Пушеше доста забавно – тънки дамски цигари, които не прилягаха на разперените му пръсти. Дръпваше доста мощно – хлътваха му бузите, а 1/3 от цигарата се превръщаше в пепел и увисваше. После реши да спре поради здравето и дъвчеше дъвка. Но никак не му беше прелестно. Разказваше какъв брой наслаждение му е донесло пушенето, само че в този момент се постанова да го остави в спомените.
Имах голям почит към него, даже боязън, случвало се е поради това да не мога да му отговоря на елементарен въпрос. По средата на първи курс една нощ сънувах по какъв начин го виждам да пъха под палтото си бисквити в един супермаркет. Забеляза, че го видях да краде, и ми направи знак: „ Шшшшш, това да си остане сред нас. " И, доста необичайно, от идващия ден като че ли имахме нашата дребна загадка. Този боязън изтече и започнах да му се веселя доста, щом го видя: „ Професореее! ", виках към отсрещния тротоар, като че ли към остарял другар. „ Ива...(пауза) Айде, довиждане! ", споделяше той неофициално и детски разперваше длан.
*** Накрая на втори курс поставяше оценките и ми сподели: „ Ива, мойто момиче, не съм виждал до момента такова нещо като теб – ти си саморасъл гений, постоянно ми е доста забавно да те виждам, имаш бдителност, сензитивност за видимо прозаични неща – рядко умеене, като на публицист. Ставаш на маймуна от раз. Заслужаваш доста висока оценка, само че, мойто момиче, ти, ти, ти... (дълга пауза) нямаш упоритост и всички качества, които я следват – борбеност, конкурентност. Идеята, че задачата оправдава средствата, е доста значима в актьорската специалност. Ще ти слага 5, с цел да те активизирам. "
Хич не ми стана неприятно, в противен случай. Много мислих за това. Аз в действителност не знаех какво е упоритост и към момента не знам. 5 години откакто приключих, макар че играех в множеството софийски театри, се отхвърлих. Заминах. Коко се оказа прав.
В 3-и курс правехме фрагменти на абсурдисти. По този мотив сподели, че изкуството се занимава с рецесията, с изкрейзването. „ Дерайлиране " – обичаше тази дума. Много говореше за контрастност, за темп, за способността да запълваш цялата сцена в една драматургия, в която думите и посланието наподобяват лишени от смисъл. И тогава е доста значимо в действителност да искаш да те чуят, в действителност да питаш, тъй като в действителност искаш да схванеш. Даваше ни образци с картини на Магрит, беше му любим. Закипяваше от вътрешната страна, провокирахме го, в случай че репетираме добре. Понякога не устояваше и се качваше на сцената – изиграваше всички функции извънредно смешно: „ И той тук гледа, а ти не знаеш. Той те обича садистично, ти го търпиш, само че той потегля към теб... Започва корида! ". Не спираше, фантазираше още, и още, и още по-нелепо и по-абсурдно. „ И ето тук имаме кон... фликт! " Продължава и не стопира. Накрая стига до нечленоразделни звуци: „ Той: „ А! ", а ти: „ О! ", а тя: „ Опаааа... " С точни мимики и жестове, всички се скъсвахме от смях. „ Хайде да го видя в този момент ", и на самия него му ставаше смешно. Най-голямата минавка беше да си пропуснал час, в който Коко е играл.
Много се дразнеше, когато се отнасяхме немарливо към детайлите, било то механически или артистични, дори на една подготовка на дипломния ни театър, тъй като се мотаехме и подреждахме сцената, като че ли го няма, стана и излезе. Тотално се гипсирахме, взехме да се извиняваме, стори ни се напряко засегнат.
***
Години по-късно се върнах от Италия в България и отидох да виждам в Народния спектакъл „ Вишнева градина ". Коковите възпитаници я знаят наизуст – Чехов е неговият учебник, с него ни учеше на обсег, на полуда, на темперамент! На това не да се правиш на Епиходов, а да станеш Епиходов. Наистина! Казваше ни, че текстът е деяние, с него можеш да излъжеш, да удариш, да полетиш или нещо напълно друго.
Много плаках на представлението – гениално, извънредно, комедия, покруса... Коко. Накрая отидох зад кулисите, с цел да поздравя сътрудниците. Деян Донков говореше с Коко по телефона, към този момент беше в болничното заведение.
На идващия ден отидохме на 8-ия етаж на ВМА с Деян и Асето Ингилизова. Болница. Той лежи и гледа нагоре, слаб, умален ми се видя. Но ръцете му същите - с разперени пръсти, като пера на криле. Фиксира ме: „ Ива, миличка, пристигнала си чак от Италия да ме видиш! Каква чест! " - усмихва се, а аз не мога да се усмихна. Искам да му кажа, че за мен постоянно е било чест и наслада, и шанс, и напредък, и обич, и познание срещата ни в този живот. Мълча. „ Ела по-близо да те видя, мойто момиче. Ти беше... присъща, а си станала хубава. " Характерна – по този начин ме наричаше, а аз като студентка бях дебела и с огромен нос.
„ Къде е Галин? " Галин Стоев, един от двамата ми най-хубави другари режисьори дружно със Стоян Радев, за чиято работа пък споделяше, че е върховен пилотаж. „ Ами, не знам, професоре, пътищата ни се разделиха. " „ Така ли, миличка? Това е невероятно, ти си неговата Моника Вити и не трябва да го изоставяш. Вие двамата умеете лекотата... ". Смее се... с оня съзаклятнически смях, като че ли на света сте единствено ти и той. После заговориха с Деян, а Ася гледаше през прозореца и ѝ течаха сълзи.
След няколко дни Коко си потегли. Но не ни остави, идваше, като се събирахме, сплотяваше ни. Учениците му от другите класове останахме като семейство, елфи от една и съща планета – оголени, чувствителни, леки и луди.
„ Професореее, довижданеее... ", викам към отвъдния свят, ясно e, че отново ще се забележим – различен вид няма.
Материалът е оповестен в брой 4/2015 на Списание 8.
Текстът е включен и в книгата „ Крикор Азарян – алхимия на играта ", събрала мемоари за професора.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ