Как свалили Хрушчов?
На 14 октомври 1964 година на ексклузивен пленум на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз бил освободен Никита Хрушчов, първи секретар на този орган и държавен глава на Съветския съюз. Днес някои назовават това дворцов прелом, а други – успех на справедливостта. Но кои били същинските претекстове на най-високопоставените членове на комунистическата партия на Съюз на съветските социалистически републики, които отстранили водача, и кое обусловило триумфа на техните проекти? Има няколко много постоянно срещани версии по отношение на аргументите, довели до рухването на този подозрителен властник. Ето главните измежду тях.
Според една от хипотезите, всичко било скрит план на Леонид Илич Брежнев, който се стремял към властта с поддръжката на тогавашното управление на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Възползвайки се от отсъствието на спокойния Хрушчов, който късно решил да почива в обичания си курорт Пицунда, Брежнев скрито подготвил упоменатия нагоре пленум, на който оповестил авансово написани обвинявания и принудил Хрушчов да подаде оставка.
Но този вид е, меко казано, извънредно банален. Освен това, свалянето на Хрушчов завършило за двамата най-активни участници в „ заговора “ – председателя на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Владимир Семичастни и секретарят на Централен комитет Александър Шелепин, надалеч не с издигане, а с (макар и не веднага) недружелюбност и премахване от действителната власт. Слуховете, които след това се разнесли, че Брежнев предложил на Семичастни да ликвидира физически Хрушчов, изобщо припомнят груба неистина. Брежнев може да е бил всевъзможен, само че, по този начин или другояче, никой не го е упреквал в непотребна жестокост, което се удостоверява и от последвалото му много дълго и, прочее, меко ръководство.
Не прекомерно реалистично наподобява обяснението, че Хрушчов сякаш подготвял световна чистка на управителни фрагменти – по тази причина апаратчиците от Централния комитет и спецслужбите, уплашени за личното си бъдеще, решили да отстранят Първия секретар, преди да е станало прекомерно късно. На за такава чистка се желае редовно и поредно мислене – а кадровата политика на Хрушчов през цялото му управление на Съюз на съветските социалистически републики била, меко казано, объркана, небрежна и изцяло непредсказуема. И това са най-меките и прилични изрази, с които може да се характеризира. Стабилността на персоналната позиция в държавната или партийната подчиненост изобщо не се подсигурила от персонална лоялност и заслуги към Хрушчов. Най-яркият образец е ориста на маршал Георгий Жуков, с чиято помощ Хрушчов първо пристигнал на власт, а след това и бил подсилен през 1957 година. Но после маршалът на успеха бил избутан на унизително ниски постове, а по-късно и изобщо уволнен. Така, че с другите внезапни причудливости на Хрушчов (които след това били наречени „ волунтаризъм “) партийно-съветският хайлайф бил привикнал и ненапълно ги търпял.
Друго пояснение на събитията наподобява доста по-правдоподобно. Според него тези, които изпратили Хрушчов в политическото несъществуване, се ръководели от безусловно вярното и освен навреме, само че дори закъсняло основание: „ Страната би трябвало да бъде незабавно избавена! “.
Защото в битката си против „ сталинизма “, зад която прикривал личните си кървави закононарушения, Хрушчов разрушавал в Съюз на съветските социалистически републики безусловно всичко, до което се докопвал: армията, милицията, селското стопанство, архитектурата, науката. След Великата отечествена война Съветският съюз отменил купонната система даже преди Англия – а в този момент бил застрашен от същински апетит. Понякога в магазините нямало дори самун, да не приказваме за други артикули. Ако не били 860 тона злато, платени на Канада и Съединени американски щати за закупуване на жито, към 20 години след Великата Победа в Съюз на съветските социалистически републики щели още веднъж да бъдат въведени купони, но и това надали щяло да избави ситуацията. Нещата към този момент стигнали до национално въстание – през 1962 година за пръв път в съветската история против невъоръжена навалица бил открит огън по заповед на Хрушчов.
В интернационалната политика нещата били не по-добре. Две съществени рецесии, Берлинската през 1961-ва и Кубинската – 1962 година, насмалко не прераснали в международна атомна война. С Китай зародил спор, а „ социалистическият лагер “ се разцепил на 3 групи, враждебни една на друга. Всичко това били „ заслуги “ на Хрушчов, който си фантазирал, че е популярен политик от международна класа. А раздаваните от него освен най-високи държавни ордени на Съюз на съветските социалистически републики, първокласни коли и даже самолети, само че и милиарди в злато и валута под формата на „ помощ за създаване на социализъм “, натрупали неприятни задължения, които нито Съюз на съветските социалистически републики, нито днешна Русия съумели да си върнат.
Като равносметка бил формиран обемист конфиденциален отчет, който при положение, че Хрушов откажел непринудено да подаде оставка на идващия пленум на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, щял да бъде огласен от члена на Президиума на Върховния съвет (парламента) Дмитрий Полянски. Този документ, основан най-вече от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), бил цялостен с такива убийствени „ компромати “, че откакто разлистил единствено първите страници, Хрушчов капитулирал. Още повече, той в действителност нямало на кого да се опре – бил предал и отблъснал от себе си всички, които можел.
И до през днешния ден мнозина съжаляват, че всичко завършило единствено с неговата оставка, а не с обществен правосъден развой над този човек, който разрушил всички достижения на предходната ера и направил първите стъпки към последвалата след 26 години крах на Съюз на съветските социалистически републики.
–
