Убийството на капитан Кук: как загина мореплавателят преди 243 години?
На 14 февруари 1779 година на остров Хавай, по време на непредвидена битка с локалните поданици, е погубен капитан Джеймс Кук (1728-1779), един от най-големите откриватели на нови земи, живели през XVIII век.
Никой не знае какво в действителност се е случило онази заран в залива Кеалакекуа. Известно е обаче, че хавайците не са изяли Кук, обратно на публикуваното мнение: било всекидневно локалните поданици да погребват изключително значими хора по специфичен метод. Костите били заровени на скрито място, а месото било върнато на " околните " на капитана. Историците спорят дали хавайците са считали Кук за господ (по-точно олицетворение на божеството на изобилието и земеделието Лоно), или просто за самоуверен чуждоземец.
Портрет на Джеймс Кук от Уилям Ходжис, който съпровожда Кук по време на второто му странствуване. William Hodges / Public Domain
Но става дума за друго: по какъв начин екипажът въобще е позволил гибелта на своя капитан? Как завистта, злобата, гордостта, страхливостта и пасивността са довели до трагичното стичане на събитията? За благополучие (и за съжаление) са оживели повече от 40 спорни описа за гибелта на Кук: това не разрешава недвусмислено да се обясни ходът на събитията, само че в детайли разказва претекстовете и подбудите на екипажа.
Сблъсъкът с туземците
Предисторията е следната: третото околосветско корабоплаване на Кук почнало през 1776 година С корабите „ Резолюшън “ и „ Дискавъри “ британците трябвало да намерят Северозападния проход: воден път на север от Канада, свързващ Атлантическия и Тихия океан. Заобикаляйки Южна Африка, моряците отплавали до Нова Зеландия и оттова се насочили на север, откривайки по пътя си Хавайските острови (през януари 1778 г.). Възстановила силите си, експедицията се отправила към Аляска и Чукотка, само че ледовете и наближаването на зимата принудили Кук да се върне на Хаваите (декември-януари 1779 г.).
Корабите " Резолюшън " и " Дискавъри " в Таити. John Cleveley the Younger - Royal Museums Greenwich collections / Public Domain
Хавайците посрещнали английските моряци доста сърдечно. С течение на времето обаче волното отношение към локалните дами и прекомерно дейното попълване на запасите от вода и храна провокирали неодобрение и на 4 февруари Кук благоразумно решил да вдигне платна. Уви, същата нощ стихия развалила фокмачтата на „ Резолюшън “ и корабите се върнали в залива Кеалакекуа. Открито враждебнипе хавайци откраднали клещи от един от корабите: в възмездие британците им взели кану, което отказали да върнат.
След това, на 14 февруари, от „ Резолюшън “ изчезнала лодка: и тук Кук се въоръжил с револвер и дружно с отряд от 10 морски пехотинци (начело с лейтенант Моулсуърт Филипс) изискал един от локалните вождове да пристигна на кораба (или като пленник, или – което е по-вероятно – да договарят в по-спокойна обстановка).
Първоначално вождът се съгласил, само че по-късно, отстъпвайки пред молбите на жена си, отказал да отиде. Междувременно хиляди въоръжени хавайци се събрали на брега и изтласкали Кук до брега. По неразбираема причина тълпата пристъпила към дейни дейности и в последвалата блъсканица някой блъснал Кук по гърба с сопа. Капитанът стрелял в възмездие, само че не умъртвил хаваеца - и тогава локалните се нахвърлили върху британците от всички страни.
Вече във водата Кук бил ударен в гърба с копие или хвърлен кинжал и капитанът (заедно с няколко моряци) умрял. Тялото на Кук било издърпано на брега, а британците безредно се отдръпнали към корабите.
Изрязана версия на истинска картина на Кливли, открита през 2004 година, изобразява капитан Кук като нечовечен човек. John Cleveley the Younger / Public Domain
След още една битка били извършени договаряния, които приключили с мир: хавайците тържествено върнали тялото на Кук (под формата на части месо), което вбесило екипажа. Грешка в междукултурната връзка (британците не разбрали, че локалните поданици погребали капитана с оптимално достойнство) провокирала наказателна офанзива: крайбрежното населено място било опожарено, хавайците били убити и в следствие островитяните върнали останалите елементи от тялото на Кук, заровено в морето на 21 февруари. Позицията на началник на експедицията минала в ръцете на капитана на „ Дискавъри “ Чарлз Клерк, а когато той починал от туберкулоза покрай Камчатка – във втория помощник-капитан на „ Резолюшън “ Джеймс Кинг.
Кой е отговорен?
Но какво в действителност се е случило онази заран в залива Кеалакекуа? Как е протекла битката, в която е умрял Кук?
Ето какво написа първият асистент Джеймс Бърни: „ В бинокъла видяхме по какъв начин капитан Кук получи удар с сопа и падна от канара във водата. “ Бърни най-вероятно е стоял на палубата на „ Дискавъри “. А ето какво споделя капитанът на кораба Клерк за гибелта на Кук: „ Беше тъкмо 8 часа, когато бяхме разтревожени от залп, даден от хората на капитан Кук, и се чуха мощни крясъци на индианците. През наблюдателната тръба ясно видях, че нашите тичат към лодките, само че не можах да видя кой тъкмо тича в смесената навалица. “
Защо бяха екзекутирани " Вещиците от Салем "?
Корабите от XVIII век не били доста просторни: Клерк надали се е намирал надалеч от Бърни, само че не е видял обособени хора. Членовете на експедицията на Кук са оставили след себе си голям брой текстове: историците преброяват 45 ръкописа, корабни дневници и бележки, както и 7 книги, отпечатани още през XVIII век.
Но и това не е всичко: дневникът на Джеймс Кинг (авторът на формалната история на третата експедиция) инцидентно бил открит в държавните архиви през 70-те години на предишния век. Освен това не всички текстове са били написани от членове на екипажа: завладяващите записки на германеца Ханс Цимерман приказват за живота на моряците, а историците научили доста нови неща от книгата на недоучилия студент Джон Ледиард, ефрейтор от морската пехота.
Смъртта на капитан Кук от очевидеца Джон Уебър. John Webber / Public Domain
И по този начин, 45 мемоара описват за събитията от утрото на 14 февруари и разликите сред тях не са чиста случайност, резултат от пропуски в паметта на моряците, опитващи се да пресъздадат ужасните събития. Това, което британците „ видели със личните си очи ”, било подбудено от комплицирани взаимоотношения на кораба: злоба, застъпничество и преданост, персонални упоритости, клюки и клюки.
Самите записки били написани освен от предпочитание да се стоплят в лъчите на славата на капитан Кук или да завоюват: текстовете на членовете на екипажа били цялостни с клевети, подмятания за скриване на истината и въобще не изглеждали като мемоари на остарели другари от едно прелестно странствуване.
Напрежението в екипажа се натрупвало дълго време: това било неизбежно по време на дългото странствуване в тесните кораби, изобилието от заповеди, чиято разумност била явна единствено за капитана и неговия вътрешен кръг, и упованието на неизбежни компликации по време на идното търсене на Северозападния проход в субполярни води. Конфликтите обаче се излели в открита форма единствено един път - с присъединяване на двама герои от бъдещата драма в залива Кеалакекуа: на Таити се състоял двубой сред лейтенанта на морските пехотинци Филипс и третия асистент на „ Резолюшън “ Джон Уилямсън. За дуела се знае единствено, че три патрона минали над главите на участниците в него, без да ги наранят.
Смъртта на капитан Кук. Туземец носи шлем от пера и покривало, които се намират във Виенския музей (Зофани ги заема за картината). Johann Zoffany / Public Domain
Характерът и на двамата ирландци не бил слънчев. Филипс, героично потърпевш от хавайските оръжия (той бил ранен при отдръпването към лодките), приключил живота си като лондонски лентяй, играейки карти и биейки жена си. Уилямсън, въпреки това, не бил харесван от доста офицери. „ Това е непрокопсаник, който ненавиждаха и от който се опасяваха подчинените, ненавиждан от равните и презиран от началниците “, записал в дневника си един от мичманите.
Но омразата на екипажа се стоварила върху Уилямсън едвам след гибелта на Кук: всички очевидци били съгласни, че в самото начало на конфликта капитанът дал някакъв сигнал на хората на Уилямсън, които били в лодки край брега. Какво е желал да изрази Кук с този чужд жест, вечно ще остане мистерия. Лейтенантът декларирал, че го схванал като " Спасявайте се, отплавайте! ", и дал съответната команда.
За негово злощастие останалите офицери били сигурни, че Кук обезверено е викал за помощ. Моряците можели да окажат огнева поддръжка, да издърпат капитана в лодка или най-малко да вземат тялото му от хавайците... Срещу Уилямсън се противопоставили дузина офицери и морски пехотинци от двата кораба. Филипс, съгласно спомените на Ледиард, даже бил подготвен да простреля лейтенанта на място.
Една от най-известните репродукции на гибелта на Джеймс Кук изобразява капитана като миротворец. Francis Jukes / Public Domain
Клерк (новият капитан) бил длъжен незбавно да организира следствие. Основните очевидци обаче (не знаем кои са - най-вероятно също са били край брега под командване на Уилямсън) отдръпнали показанията и обвиняванията си против третия асистент. През 1779 година, до момента в който бил на смъртния си одър, капитан Клерк унищожил всички документи, свързани с следствието. Налице е единствено фактът, че ръководителите на експедицията (Кинг и Клерк) решили да не упрекват Уилямсън за гибелта на Кук. На корабите обаче незабавно се популяризирали клюки, че Уилямсън е откраднал документите от шкафчето на Клерк след гибелта на капитана и даже е давал бренди на пехотинците и моряците, с цел да мълчат за малодушието на лейтенанта при завръщането им в Англия.
Истинността на тези клюки не може да бъде доказана: само че е значимо, че повода за тяхното разпространяване бил фактът, че Уилямсън освен избегнал трибунала, само че и процъфтяващ. Още през 1779 година той бил нараснал във втори, а по-късно и в първи помощник-капитан. Успешната му кариера във флота била прекратена от случай през 1797 година: като капитан на „ Азенкур “, в борбата при Кемпердаун, той още веднъж изтълкувал неправилно сигнал (този път морски), отклонил се от офанзива против противников транспортен съд и бил съден за несъблюдение на длъжностен дълг. Той умрял година по-късно.
Акостирането на Кук в залива Ботани през 1770 година Public Domain
В дневника си Клерк разказва случилото се с Кук на брега с думите на Филипс: цялата история се свежда до злополуките на ранения морски пехотинец и не се споделя нито дума за държанието на други членове на екипа. Джеймс Кинг също посочил отзивчивост към Уилямсън: в формалната история на пътуването жестът на Кук бил разказан като акт на великодушие: капитанът се опитал да попречи на хората си да разстрелят брутално нещастните хавайци. Освен това Кинг хвърлял виновността за трагичния конфликт върху лейтенанта от морската пехота Рикман, който прострелял хаваец от другата страна на залива (което вбесило туземците).
Британският флот: очаквания и разочарования
Офицерите на „ Резолюшън “ и „ Дискавъри “ въобще не били радостни от великото научно значение на експедицията: множеството от тях били амбициозни младежи, които въобще не жадували да прекарат най-хубавите си години на второстепенни функции в тесни каюти. През XVIII век покачването по работа се давало основно от войни: при започване на всеки спор „ търсенето “ на офицери нараствало – помощниците били повишавани в капитани, мичманите – в помощници. Не е изненадващо, че членовете на екипажа отплавали с блян от Плимут през 1776 година: безусловно пред очите им се разразил спор с американските колонисти и те трябвало да „ гният “ четири години в подозрително търсене на Северозападния проход.
Британският флот, съгласно стандартите от XVIII век, бил релативно демократична институция: хора, които били надалеч от власт, благосъстояние и благородна кръв, можели да служат и да се повдигнат до командни висоти там. Не бива обаче да се мисли, че системата автоматизирано избирала най-достойните: цената за относителната народна власт „ на входа “ била водещата роля на покровителството. Всички офицери изграждали мрежи за поддръжка, търсели правилни настойници в екипажа и в Адмиралтейството, печелейки си известност. Ето за какво гибелта на Кук и Кларк означавала, че всички контакти и съглашения, реализирани с капитаните по време на пътешествието, се трансформирали в прахуляк.
Илюстрация от изданието на „ Пътешествията на Кук “ от 1815 година, изобразяваща Кук, наблюдаващ човешко жертвоприношение в Таити ок. 1773 година Public Domain
След като стигнали до Кантон, офицерите научили, че войната с бунтовните колонии е в разгара си и всички кораби към този момент са подготвени. „ Екипажът усети какъв брой доста ще загуби в сан и благосъстояние, още и лишен от утехата, че ги води вкъщи остарял пълководец, чиито известни заслуги биха могли да оказват помощ на делата на последното пътешестване да бъдат чути и оценени даже в тези смутни времена “, написа Кинг в дневника си (декември 1779 г.). През 1780-те войните с Наполеон към момента били надалеч и единствено единици получили покачване. Много младши офицери последвали образеца на мичмана Джеймс Тревенен и минали на работа в съветския флот (който се сражавал против шведите и турците през 1780-те).
Източник: Lenta.ru, със съкращения.
Още от ИНТЕРЕСНО:
Никой не знае какво в действителност се е случило онази заран в залива Кеалакекуа. Известно е обаче, че хавайците не са изяли Кук, обратно на публикуваното мнение: било всекидневно локалните поданици да погребват изключително значими хора по специфичен метод. Костите били заровени на скрито място, а месото било върнато на " околните " на капитана. Историците спорят дали хавайците са считали Кук за господ (по-точно олицетворение на божеството на изобилието и земеделието Лоно), или просто за самоуверен чуждоземец.
Портрет на Джеймс Кук от Уилям Ходжис, който съпровожда Кук по време на второто му странствуване. William Hodges / Public Domain
Но става дума за друго: по какъв начин екипажът въобще е позволил гибелта на своя капитан? Как завистта, злобата, гордостта, страхливостта и пасивността са довели до трагичното стичане на събитията? За благополучие (и за съжаление) са оживели повече от 40 спорни описа за гибелта на Кук: това не разрешава недвусмислено да се обясни ходът на събитията, само че в детайли разказва претекстовете и подбудите на екипажа.
Сблъсъкът с туземците
Предисторията е следната: третото околосветско корабоплаване на Кук почнало през 1776 година С корабите „ Резолюшън “ и „ Дискавъри “ британците трябвало да намерят Северозападния проход: воден път на север от Канада, свързващ Атлантическия и Тихия океан. Заобикаляйки Южна Африка, моряците отплавали до Нова Зеландия и оттова се насочили на север, откривайки по пътя си Хавайските острови (през януари 1778 г.). Възстановила силите си, експедицията се отправила към Аляска и Чукотка, само че ледовете и наближаването на зимата принудили Кук да се върне на Хаваите (декември-януари 1779 г.).
Корабите " Резолюшън " и " Дискавъри " в Таити. John Cleveley the Younger - Royal Museums Greenwich collections / Public Domain
Хавайците посрещнали английските моряци доста сърдечно. С течение на времето обаче волното отношение към локалните дами и прекомерно дейното попълване на запасите от вода и храна провокирали неодобрение и на 4 февруари Кук благоразумно решил да вдигне платна. Уви, същата нощ стихия развалила фокмачтата на „ Резолюшън “ и корабите се върнали в залива Кеалакекуа. Открито враждебнипе хавайци откраднали клещи от един от корабите: в възмездие британците им взели кану, което отказали да върнат.
След това, на 14 февруари, от „ Резолюшън “ изчезнала лодка: и тук Кук се въоръжил с револвер и дружно с отряд от 10 морски пехотинци (начело с лейтенант Моулсуърт Филипс) изискал един от локалните вождове да пристигна на кораба (или като пленник, или – което е по-вероятно – да договарят в по-спокойна обстановка).
Първоначално вождът се съгласил, само че по-късно, отстъпвайки пред молбите на жена си, отказал да отиде. Междувременно хиляди въоръжени хавайци се събрали на брега и изтласкали Кук до брега. По неразбираема причина тълпата пристъпила към дейни дейности и в последвалата блъсканица някой блъснал Кук по гърба с сопа. Капитанът стрелял в възмездие, само че не умъртвил хаваеца - и тогава локалните се нахвърлили върху британците от всички страни.
Вече във водата Кук бил ударен в гърба с копие или хвърлен кинжал и капитанът (заедно с няколко моряци) умрял. Тялото на Кук било издърпано на брега, а британците безредно се отдръпнали към корабите.
Изрязана версия на истинска картина на Кливли, открита през 2004 година, изобразява капитан Кук като нечовечен човек. John Cleveley the Younger / Public Domain
След още една битка били извършени договаряния, които приключили с мир: хавайците тържествено върнали тялото на Кук (под формата на части месо), което вбесило екипажа. Грешка в междукултурната връзка (британците не разбрали, че локалните поданици погребали капитана с оптимално достойнство) провокирала наказателна офанзива: крайбрежното населено място било опожарено, хавайците били убити и в следствие островитяните върнали останалите елементи от тялото на Кук, заровено в морето на 21 февруари. Позицията на началник на експедицията минала в ръцете на капитана на „ Дискавъри “ Чарлз Клерк, а когато той починал от туберкулоза покрай Камчатка – във втория помощник-капитан на „ Резолюшън “ Джеймс Кинг.
Кой е отговорен?
Но какво в действителност се е случило онази заран в залива Кеалакекуа? Как е протекла битката, в която е умрял Кук?
Ето какво написа първият асистент Джеймс Бърни: „ В бинокъла видяхме по какъв начин капитан Кук получи удар с сопа и падна от канара във водата. “ Бърни най-вероятно е стоял на палубата на „ Дискавъри “. А ето какво споделя капитанът на кораба Клерк за гибелта на Кук: „ Беше тъкмо 8 часа, когато бяхме разтревожени от залп, даден от хората на капитан Кук, и се чуха мощни крясъци на индианците. През наблюдателната тръба ясно видях, че нашите тичат към лодките, само че не можах да видя кой тъкмо тича в смесената навалица. “
Защо бяха екзекутирани " Вещиците от Салем "?
Корабите от XVIII век не били доста просторни: Клерк надали се е намирал надалеч от Бърни, само че не е видял обособени хора. Членовете на експедицията на Кук са оставили след себе си голям брой текстове: историците преброяват 45 ръкописа, корабни дневници и бележки, както и 7 книги, отпечатани още през XVIII век.
Но и това не е всичко: дневникът на Джеймс Кинг (авторът на формалната история на третата експедиция) инцидентно бил открит в държавните архиви през 70-те години на предишния век. Освен това не всички текстове са били написани от членове на екипажа: завладяващите записки на германеца Ханс Цимерман приказват за живота на моряците, а историците научили доста нови неща от книгата на недоучилия студент Джон Ледиард, ефрейтор от морската пехота.
Смъртта на капитан Кук от очевидеца Джон Уебър. John Webber / Public Domain
И по този начин, 45 мемоара описват за събитията от утрото на 14 февруари и разликите сред тях не са чиста случайност, резултат от пропуски в паметта на моряците, опитващи се да пресъздадат ужасните събития. Това, което британците „ видели със личните си очи ”, било подбудено от комплицирани взаимоотношения на кораба: злоба, застъпничество и преданост, персонални упоритости, клюки и клюки.
Самите записки били написани освен от предпочитание да се стоплят в лъчите на славата на капитан Кук или да завоюват: текстовете на членовете на екипажа били цялостни с клевети, подмятания за скриване на истината и въобще не изглеждали като мемоари на остарели другари от едно прелестно странствуване.
Напрежението в екипажа се натрупвало дълго време: това било неизбежно по време на дългото странствуване в тесните кораби, изобилието от заповеди, чиято разумност била явна единствено за капитана и неговия вътрешен кръг, и упованието на неизбежни компликации по време на идното търсене на Северозападния проход в субполярни води. Конфликтите обаче се излели в открита форма единствено един път - с присъединяване на двама герои от бъдещата драма в залива Кеалакекуа: на Таити се състоял двубой сред лейтенанта на морските пехотинци Филипс и третия асистент на „ Резолюшън “ Джон Уилямсън. За дуела се знае единствено, че три патрона минали над главите на участниците в него, без да ги наранят.
Смъртта на капитан Кук. Туземец носи шлем от пера и покривало, които се намират във Виенския музей (Зофани ги заема за картината). Johann Zoffany / Public Domain
Характерът и на двамата ирландци не бил слънчев. Филипс, героично потърпевш от хавайските оръжия (той бил ранен при отдръпването към лодките), приключил живота си като лондонски лентяй, играейки карти и биейки жена си. Уилямсън, въпреки това, не бил харесван от доста офицери. „ Това е непрокопсаник, който ненавиждаха и от който се опасяваха подчинените, ненавиждан от равните и презиран от началниците “, записал в дневника си един от мичманите.
Но омразата на екипажа се стоварила върху Уилямсън едвам след гибелта на Кук: всички очевидци били съгласни, че в самото начало на конфликта капитанът дал някакъв сигнал на хората на Уилямсън, които били в лодки край брега. Какво е желал да изрази Кук с този чужд жест, вечно ще остане мистерия. Лейтенантът декларирал, че го схванал като " Спасявайте се, отплавайте! ", и дал съответната команда.
За негово злощастие останалите офицери били сигурни, че Кук обезверено е викал за помощ. Моряците можели да окажат огнева поддръжка, да издърпат капитана в лодка или най-малко да вземат тялото му от хавайците... Срещу Уилямсън се противопоставили дузина офицери и морски пехотинци от двата кораба. Филипс, съгласно спомените на Ледиард, даже бил подготвен да простреля лейтенанта на място.
Една от най-известните репродукции на гибелта на Джеймс Кук изобразява капитана като миротворец. Francis Jukes / Public Domain
Клерк (новият капитан) бил длъжен незбавно да организира следствие. Основните очевидци обаче (не знаем кои са - най-вероятно също са били край брега под командване на Уилямсън) отдръпнали показанията и обвиняванията си против третия асистент. През 1779 година, до момента в който бил на смъртния си одър, капитан Клерк унищожил всички документи, свързани с следствието. Налице е единствено фактът, че ръководителите на експедицията (Кинг и Клерк) решили да не упрекват Уилямсън за гибелта на Кук. На корабите обаче незабавно се популяризирали клюки, че Уилямсън е откраднал документите от шкафчето на Клерк след гибелта на капитана и даже е давал бренди на пехотинците и моряците, с цел да мълчат за малодушието на лейтенанта при завръщането им в Англия.
Истинността на тези клюки не може да бъде доказана: само че е значимо, че повода за тяхното разпространяване бил фактът, че Уилямсън освен избегнал трибунала, само че и процъфтяващ. Още през 1779 година той бил нараснал във втори, а по-късно и в първи помощник-капитан. Успешната му кариера във флота била прекратена от случай през 1797 година: като капитан на „ Азенкур “, в борбата при Кемпердаун, той още веднъж изтълкувал неправилно сигнал (този път морски), отклонил се от офанзива против противников транспортен съд и бил съден за несъблюдение на длъжностен дълг. Той умрял година по-късно.
Акостирането на Кук в залива Ботани през 1770 година Public Domain
В дневника си Клерк разказва случилото се с Кук на брега с думите на Филипс: цялата история се свежда до злополуките на ранения морски пехотинец и не се споделя нито дума за държанието на други членове на екипа. Джеймс Кинг също посочил отзивчивост към Уилямсън: в формалната история на пътуването жестът на Кук бил разказан като акт на великодушие: капитанът се опитал да попречи на хората си да разстрелят брутално нещастните хавайци. Освен това Кинг хвърлял виновността за трагичния конфликт върху лейтенанта от морската пехота Рикман, който прострелял хаваец от другата страна на залива (което вбесило туземците).
Британският флот: очаквания и разочарования
Офицерите на „ Резолюшън “ и „ Дискавъри “ въобще не били радостни от великото научно значение на експедицията: множеството от тях били амбициозни младежи, които въобще не жадували да прекарат най-хубавите си години на второстепенни функции в тесни каюти. През XVIII век покачването по работа се давало основно от войни: при започване на всеки спор „ търсенето “ на офицери нараствало – помощниците били повишавани в капитани, мичманите – в помощници. Не е изненадващо, че членовете на екипажа отплавали с блян от Плимут през 1776 година: безусловно пред очите им се разразил спор с американските колонисти и те трябвало да „ гният “ четири години в подозрително търсене на Северозападния проход.
Британският флот, съгласно стандартите от XVIII век, бил релативно демократична институция: хора, които били надалеч от власт, благосъстояние и благородна кръв, можели да служат и да се повдигнат до командни висоти там. Не бива обаче да се мисли, че системата автоматизирано избирала най-достойните: цената за относителната народна власт „ на входа “ била водещата роля на покровителството. Всички офицери изграждали мрежи за поддръжка, търсели правилни настойници в екипажа и в Адмиралтейството, печелейки си известност. Ето за какво гибелта на Кук и Кларк означавала, че всички контакти и съглашения, реализирани с капитаните по време на пътешествието, се трансформирали в прахуляк.
Илюстрация от изданието на „ Пътешествията на Кук “ от 1815 година, изобразяваща Кук, наблюдаващ човешко жертвоприношение в Таити ок. 1773 година Public Domain
След като стигнали до Кантон, офицерите научили, че войната с бунтовните колонии е в разгара си и всички кораби към този момент са подготвени. „ Екипажът усети какъв брой доста ще загуби в сан и благосъстояние, още и лишен от утехата, че ги води вкъщи остарял пълководец, чиито известни заслуги биха могли да оказват помощ на делата на последното пътешестване да бъдат чути и оценени даже в тези смутни времена “, написа Кинг в дневника си (декември 1779 г.). През 1780-те войните с Наполеон към момента били надалеч и единствено единици получили покачване. Много младши офицери последвали образеца на мичмана Джеймс Тревенен и минали на работа в съветския флот (който се сражавал против шведите и турците през 1780-те).
Източник: Lenta.ru, със съкращения.
Още от ИНТЕРЕСНО:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ