На 13 януари 1878 г. в Чирпан е роден Пейо

На 13 януари 1878 година в Чирпан е роден Пейо Тотев Крачолов. Великият български стихотворец Пейо Яворов. Другите му псевдоними са Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо. На 29 октомври 1914 година си отива непринудено от този свят, откакто поема отрова и се прострелва. „ Какъв плевел и многостранен живот в това малко време – с стремглави гмурвания в океана на страданията, със смели полети до звездите, със светкавични зигзаги сред небето и земята! " Това написа за него Михаил Кремен. „ Ти живя като бунтуващ се и отлъчен господ и трансформира годините си в епохи: носеше трънен венец, само че в ръката си крепко държеше откраднатия пламнал факел ", споделя за поета създателят на " Романът на Яворов ". Да си напомним няколко от словесните бисери на Яворов, останали в съкровищницата на българската лирика.

С о н е т
Към север беше моя път,
а ти отиваше на юг;
следи - заличи ги прахът,
не чуем през днешния ден един за различен.
 
Но мой сърдечен блян,
звездице светла в нощен мрак,
живот и младост - бих ги дал,
да можех да те видя отново.
 
Мечта суетна... А в гърди
за тъга не остава мощност,
че там скръбта всечасно бди.
 
И съм обърнал нощ дневно,
денят обърнал съм на нощ -
за тебе сявга нажален...

***

Боричкания, сълзи, кърви: -
последни сме - да бъдем първи!
     Човешка суетност.
  " Честит " бил царят, " несретен " бил робът -
не е ли и за двама гробът
     единствена врата?

З а т о ч е н и ц и
От заник-слънце огряни,
алеят морски ширини;
в игра стихийна изтощени,
почиват гневни вълни…
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли надалеч
вий, родни крайбрежия.
 
И в миналото за път противоположен
надали ще удари час:
вода и суша — необхватен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам — до гроб зарица
измежду споменът един.
 
Рушители на терор древен,
продаде ни изменник клет;
чиновници на дълг синовен,
осъди ни врага върл.
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен плам
да водим пердах — орис забележителна! —
край твоя свят олтар.
 
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по надалеч
лети, отнася ни… Простира
нощта крилото си — и веч
едвам се мяркат обрисувани
на тъмномодър хоризонт
замислените великани
на чутният Атон.
 
И ний през сълзи накипели
обръщаме за прощален път
обратно, към скъпи нам лимити,
загаснал поглед — за прощален път
простираме ръце в окови
към нашият загубен рай…
 
Горчива тъга сърца ни трови. —
Прощавай, роден край!