На 13-ти юли България избърса прашлясълия си шкаф, за да

На 13-ти юли България избърса прашлясълия си долап, с цел да сложи трофей в него. Отборът ни за девойки до 19 години победи Съединени американски щати, записвайки първи сходен успех в спортната ни история. Зад тази победа стои човек, който не обича хвалебствия, само че приказва ясно за правила, дисциплинираност и отговорност – качества, които надвишават границите на волейболната зала. Атанас Петров, треньорът, който поведе девойките до върха, приема триумфа като доказателство, че и в България, макар неналичието на условия, може да се реализира международен резултат.

Tочно сега, когато страстта от международната купа е още прясна, Петров стартира новото предизвикателство да поеме мъжкия тим на вицешампиона на Швейцария „ Волей Шьоненверд “. Там ще работи с друга просвета, нов нрав и други стандарти за дисциплинираност и организация, само че с една и съща цел – да построи мощен колектив, кадърен да печели.

„ Подценявайки спорта, губим убеденост и бодрост. Той ражда самочувствие – и като персони, и като нация “, споделя Петров в изявление за Profit.bg

Ето и останалата част от диалога ни за дисциплината и доверието - и за това за какво ключът към триумфа постоянно се крие в индивида, а освен в тактиката.

С какво се разграничава вашият треньорски модел от тези от предишното?

Много е друго. Аз хванах и част от предходни времена. Методите от времето на комунизма в огромната си част са неизползваеми за новите генерации. Доколко са били сполучливи? Щом сме имали резултати – значи са били. Но тогава манталитетът беше различен. Ако сега работим по тези способи, съгласно мен няма да има никакъв резултат. Младите хора са привикнали на по-демократично отношение още от учебно заведение, както и от фамилиите им.

Когато изграждате или попаднете в нов тим, с какво стартирате – с индивида, с тактиката или с логиката на психиката?

Всичко върви ръка за ръка. Не би трябвало да се не помни нито един детайл от цялата скица. Разбира се, техническата, тактическата и физическата подготовка са основни, само че едно от най-важните неща е колективът като цяло – и това не важи единствено за спорта.

Много значим е самостоятелният метод. Ако искаш човек да работи за теб и да даде максимума, той би трябвало да знае, че му се обръща внимание, че е значим и че му се има доверие. В спорта връзката треньор–състезател е извънредно значима – освен за тима, а и за самия състезател.

Ако знае, че треньорът му има доверие, той също ще му се довери. Всеки човек е друг и треньорът би трябвало да откри метод по отношение на всеки темперамент. Аз постоянно се старая да съм на линия, да има връзка – самостоятелна, освен групова.

„ Аз не съм ти другар, аз съм ти треньор “ - по какъв начин се поставя тази граница?

Това би трябвало да стане естествено. Има една граница, която не би трябвало да се минава. При мъжете можеш да си позволиш малко по-неформална връзка, само че при дамите би трябвало да има една лека отдалеченост, тъй като има заплаха да се премине в друга прекаленост.

Въпреки това, най-големите резултати съм реализирал, когато съм бил по-близо до приятелския профил – несъмнено, със състезатели, които познават границите и правилата.

Какви са вашите персонални правила, когато влизате в залата – за дисциплинираност или за изцяло държание?

Приемете го като рамка на професионализъм, която вкарвам. В спорта без дисциплинираност мъчно се реализират резултати. Винаги има моменти, в които си подложен на огромно натоварване – физическо и психическо. Ако няма построена дисциплинираност – самостоятелна за всеки играч и групова за тима – елементарно се стига до отричане, спорове, изкривяване. Дисциплината крепи цялата скица.

Тя не би трябвало да е деспотична, а кардинална. Правилата се вкарват през цялото време – за тренировките, за държанието, за това какво е разрешено и какво не. Когато всички са осведомени и са осведомени с правилата и разпоредбите на тима и на треньора, след това е доста елементарно да се ръководи процесът. Ако не го заявиш авансово, след това към този момент може да е късно. Това е като детската игра пред блока – в случай че няма ясни правила, почват кавги.

Случвало ли ви се е да се разделите с надарен състезател поради неспазване на правилата?

Да. Може би като по-млад треньор съм имал повече такива случаи, тъй като не знаех по какъв начин да подходя. С годините се научих, че колкото по-ясно са сложени задачите, правилата и методът на работа, толкоз по-малко проблеми има. В огромен колектив постоянно има някой, който е малко по-различен, малко по-мрънкащ или по-труден, само че отново самостоятелният метод е решителен. Ако познаваш тези хора, в случай че си направил няколко диалога с тях, по-лесно можеш да предвидиш възможен проблем и да вземеш ограничения.

Тоест – изясненост, бистрота, самостоятелен метод?

Да, и безпристрастност. Много е значимо да не се усеща, че един треньор има любимци или такива, които не харесва, и това си проличава по някакъв метод в процеса на работа. И още – правдивост. Може да си непоколебим, може да си даже краен в някои способи, само че в случай че си обективен, хората го одобряват по-лесно и схващат за какво е по този начин.

Каква е разликата в метода при млади и при одобрени експерти?

При по-малките е по-лесно да бъдат стимулирани – те работят, тъй като желаят да реализират нещо, да станат по-добри, да следват фантазиите си. Там чисто мотивационно е доста по-лесно – по-скоро би трябвало да успееш да ги насочиш и да изградиш у тях правила и правила. Те нямат опита да го създадат сами.

При по-големите, при експертите, към този момент е много друго. Те отиват за даден сезон в даден тим, с цел да изкарат едни пари и вероятно да завоюват нещо, което ще им донесе спомагателни облаги. Там мотивацията е по-скоро да ги поддържаш във форма, с цел да могат да си свършат работата.

С одобрени състезатели постоянно има някакъв механически проблем или нещо, което не е задоволително добре построено – и работим върху него, с цел да вижда той смисъл в подготвителния развой.

А по какъв начин бихте постъпили с надарен, само че нестимулиран състезател?

Хората са разнообразни. Има такива, които най-трудно се стимулират. Нашата работа е да намерим другия метод и да не стопираме да пробваме. Ако е доста скъп за колектива, би трябвало да намериш какво му е значимо – някаква цел, премия, бонус. За някои е значимо материалното, за други – да са преди всичко в статистиката, за трети – другарската атмосфера.

Но има и обстановки, в които се стига до разлъка – изключително в професионалния спорт, където в границите на няколко месеца би трябвало да се свърши доста работа. Ако индивидът не успее да се интегрира, по-добре е да вземеш различен, в сравнение с да продължаваш да се бориш.

Сега ви следва работа в Швейцария. Как гледате на акомодацията?

За мен това е ново от позиция на района. Досега съм работил повече в Балканите – с по-близък нрав. Сега ще видя разликата в Западна Европа. Всички сме чували за по-добрата дисциплинираност, организация и по този начин нататък.

Мисля, че хората, които идват от по-трудни условия, са по-силни. Проблемите идват, когато се опитваш да работиш на друго място по същите способи, които са правили работа тук. Трябва адаптивност – да се съобразиш с локалните правила, морал и нрав, и даже да промениш малко метода си на работа.
Bulgarian Volleyball Federation
Как се прави международен триумф в България при наличните неприятни условия?

Волейболът ни се отдава като нация. В годините постоянно сме имали положителни резултати, постоянно сме раждали доста положителни волейболисти на международно равнище – даже с не толкоз положителни условия. Липсата на отношение и финансиране е реалност, само че характерът и духът ни също играят роля.

Винаги съм си мислил какво би станало, в случай че имаме изискванията даже на една Румъния. Там финансирането на спорта е държавна политика, клубовете имат съществени бюджети, съвременни бази и доста мощни тимове.

У нас липсва финансова ангажираност от частни институции, с цел да се вдигне равнището и на клубно равнище, и да има конкуренция, която ражда гении. При женския волейбол това е изключително проблематично – равнището на състезание е ниско и тези девойки, които аз водих, им беше потребно, че играеха в женското състезание, само че единствено до една възраст.

Какво губим като нация, когато подценяваме спорта?

Губим самочувствие и бодрост. Спортът ражда по-уверени хора, с по-голямо самочувствие – и като персони, и като нация. Ние, българите, сме доста самокритични, непрекъснато се подценяваме, че за нищо не ставаме. А в действителност и в спорта, и в доста други сфери имаме хора на водещи позиции, печелещи призови места на международно равнище. От политическа позиция считам, че би трябвало да акцентираме на спорта. Защото по-компетентните и уверени спортисти естествено би трябвало да реализират по-добри резултати.