На 13 септември 1916 г. в Кардиф, Уелс, на бял

На 13 септември 1916 година в Кардиф, Уелс, на бял свят се появява Роалд Дал – един от най-изтъкнатите и продавани детски писатели на XX век. Дал е роден в фамилията на норвежките емигранти Харалд и Софи Магдален Дал и е първият им наследник – той има три по-големи сестри, едната от които умира от инфектиране на апендикса, когато Роалд е едвам на 4 години. Няколко седмици по-късно, от пневмония умира и техният татко. Вследствие  трагичните събития Софи Магдален Дал обмисля завръщане в родната ѝ Норвегия, само че в последна сметка семейство Дал остава в Уелс – в чест на починалия Харалд, който желал най-хубавото обучение за децата си и считал за такова точно английското.

Роалд е кръстен на норвежкия полярен странник и откривател Роалд (или Руал) Амундсен. Откривателският дух на уелския публицист от норвежки генезис пък личи още в младежките му години. През август 1934 година, към момента на 17-годишна възраст, той прекосява Атлантическия океан на борда на трансатлантическия лайнер RMS Nova Scotia и поема на експедиция в Нюфаундленд дружно с Public Schools Exploring Society – част от Британското кралско географско сдружение, което дава опция на младежи да придобият опит в себеопознаването измежду дивата природа. Месец по-рано – през юли същата година, Роалд Дал стартира работа в Shell Petroleum Company , а след двугодишно образование във Англия е изпратен на работа първо в кенийския град Момбаса, а по-късно и в Дар ес-Салам, днешна Танзания. След експлоадирането на Втората международна война през 1939 година Дал е назначен за лейтенант в английските колониални трупи, а през ноември същата година се причислява като водач към Кралските военновъздушни сили. През 1940 година самолетът му се разрушава в Северна Африка, а като се изключи че е тежко ранен, Дал губи и зрението си за известно време. Именно приключенията му като участник във Втората международна война го въодушевяват за първата му литературна творба – A Piece of Cake , която излиза от щемпел през лятото на 1942 година и е закупена от The Saturday Evening Post за приличната за времето си сума от 1 щатски $ и е оповестена под заглавието Shot Down Over Libya .

У нас Роалд Дал е прочут с книгите си „ Вещиците ”, „ Чарли и шоколадовата фабрика ”, „ Чарли и Големият стъклен асансьор ”, „ Матилда ”, както и сборниците „ Мистерията живот ”, „ Разкази с непредвиден край ”, „ В полет към теб ” и други

***

Ето и описа „ Вчера беше прелестно ” из сборника „ В полет към теб ”

Той се наведе и потърка навехнатия си гален, който бе толкоз подпухнал от ходенето, че кокалчето му едвам се виждаше. После се изправи и се огледа. Потупа джоба си за цигари, из­вади една от пакета и я възпламени. Избърса потта от челото си с длан и продължи да стои посред улицата, озъртайки се в близост.

– По дяволите, все би трябвало да има някой тук – изрече ви­соко и се почувства по-добре, като чу звука на гласа си.

Продължи да върви, накуцвайки, като стъпваше върху пръстите на ранения си крайник, и когато зави зад идващия ъгъл, зърна пред себе си морето. Пътят се виеше сред раз­рушените къщи и продължаваше надолу по хълма, до самия завършек на водата. Тя бе спокойна и черна. В далечината ясно се виждаха очертанията на полуострова и той реши, че до­там има не повече от десет-дванайсет километра.

– Проклета работа – промърмори още веднъж. – Не може да не са останали живи хора. – Но отникъде не долиташе нито звук; над къщите и селото тегнеше злокобна тишина, като че ли цялото място бе мъртво от епохи. Изведнъж се разнесе шу­молене, като от проскърцване на трошляк под нечии нозе. Той се обърна и видя остарелия човек, седнал на сянка върху един камък край поилото за добитък. Стори му се необичайно, че не го е забелязал до момента.

– Здравей – сподели водачът. – Гия су .

Беше научил гръцки от хората край Лариса и Янина.

Другият го погледна постепенно, като извърна единствено главата си, без да помръдва плещи. Имаше сиво-бяла брада и плат­нено боне на главата. Носеше риза без яка, сива на цвят, на тънки черни райета. Очите му бяха безизразни като на сле­пец.

– Радвам се да те видя, старче. Няма ли други хора в се­лото? – Отговор не последва.

Пилотът приседна до него, с цел да даде отмора на глезена си.

– Аз съм англичанин, еглезос . Пилот съм, смъкнаха само­лета ми и скочих с парашут. Еглезос.

Старецът кимна бавно.

– Англичанин – сподели безшумно. – Ти си англичанин.

– Да, и диря някой, който да има лодка. Да ме откара до сушата.

Настъпи пауза, а когато отвори уста, гъркът заприказва като че ли насън.

– Те идват от самото начало – сподели. – Германците. Идват непрестанно. – Гласът му беше беззвучен. Той подвигна очи към небето, първо напред, а след това и зад себе си. – И през днешния ден ще дойдат отново, англичанино. Ще дойдат скоро. – В тона му ня­маше безпокойствие, нито каквато и да е друга страст. – Не разбирам за какво идват тук.

– Може би не през днешния ден – отвърна водачът. – Става късно. Мисля, че към този момент са завършили за деня.

– Не разбирам за какво не престават да идват. Тук няма ни­кой.

– Търся човек с лодка, който да ме откара до сушата – сподели водачът. – Има ли някой останал в селото?

– Лодка?

– Да.

Събеседникът му помълча, обмисляйки въпроса.

– Има подобен човек.

– Мога ли да го намеря? Къде живее?

– В селото имаме човек с лодка.

– Моля те, кажи ми по какъв начин се споделя.

Старецът отново подвигна очи към небето.

– Казва се Йоанис.

– Йоанис чий?

– Йоанис Спиракис. – Той се усмихна, като че ли името при­тежаваше особена значителност за него.

– Къде живее? – попита водачът. – Съжалявам, че ти предизвиквам това безпокойствие.

– Къде живее ли?

– Да.

Другият още веднъж намерения за секунда, след това се обърна и уточни надолу по крайбрежната улица.

– Йоанис живееше в къщата най-близо до водата. Но къщата му към този момент я няма. Германците я унищожиха тази заран. Рано, още по мрачно. Можеш да видиш, че към този момент я няма.

– И къде е той в този момент?

– Живее в къщата на Антонина Ангелу. Онази, с алено боядисаните прозорци.

– Много благодаря. Ще отида да го потърся.

– Още откак беше момче – продължи старецът, – Йоанис постоянно е имал лодка. Лодката му е бяла, със синя линия от­страни. – И той се усмихна още веднъж. – Но тъкмо в този момент едва ли ще е в къщата. Там е жена му, Ана, дружно с Антонина Анге­лу. Тях ще намериш.

– Благодаря още един път. Ще отида да поговоря с жена му. – Той стана и се упъти нататък, само че гъркът съвсем незабавно викна след него:

– Еглезос!

Пилотът се обърна.

– Когато приказваш с дамата на Йоанис, когато приказваш с Ана... би трябвало да имаш нещо поради. Гласът му заглъхна, а когато прозвуча още веднъж, към този момент не беше беззвучен. – Дъщеря є беше в къщата, когато германците пристигнаха. Просто да го имаш поради. Мария. Казваше се Мария.

– Ще го запомня – отвърна водачът. – Съжалявам.

После се обърна и закрачи към къщата с алените про­зорци. Почука на вратата и зачака. Никой не отговори, за­това почука по-силно. Отвътре се чуха стъпки и вратата се открехна.

В антрето беше мрачно и единственото, което видя, бе, че дамата имаше черна коса, а очите є също бяха също по този начин черни като косата. Тя погледна на открито, към обляната в слънце улица.

– Здравейте – сподели той. – Аз съм англичанин.

Жената не помръдна.

– Търся Йоанис Спиракис. Разбрах, че имал лодка.

Пак никакъв отклик.

– Дали е у дома?

– Не.

– Тогава може би брачната половинка му е тук? Тя несъмнено ще знае къде да го намеря.

Жената постоя известно време, след това отстъпи обратно и отвори по-широко вратата.

– Влез, англичанино.

Той я последва по коридора до една вътрешна стая. В нея цареше полумрак, тъй като на прозорците нямаше стъкла, а единствено части картон. Край масата седеше бабичка, скръсти­ла ръце пред себе си. Беше напълно дребна, като малко дете, а лицето є приличаше на смачкана топка от кафява хартия.

– Кой е? – рече на всеослушание, щом ги видя.

– Един англичанин – отвърна по-младата. – Търси мъжа ти, трябвала му лодка.

– Здравей, англичанино – поздрави го тя.

Пилотът стоеше досами прага, а посрещачката му влезе и се изправи до прозореца, с отпуснати край тялото ръце.

– Къде са германците? – попита старицата. – Гласът є из­глеждаше по-голям от тялото.

– Вече са край Ламия.

– Ламия. – Тя кимна. – Скоро ще дойдат и тук. Може би още на следващия ден. Но мен не ме е грижа. Чуваш ли, англичанино? Не ме е грижа. – Тя се приведе напред на стола си, а тонът є стана по-остър. – Когато дойдат, няма да е нещо ново. Те към този момент са тук. Всеки ден са тук. Всеки ден идват и хвърлят бомби – взрив, взрив, взрив, а ти затваряш очи и когато ги отво­риш още веднъж, станеш и излезеш на открито, къщите са единствено пепел, а хората... – Гласът є се извиси и замря.

Тя млъкна, дишайки учестено, а след това заприказва по-спокойно.

– Колко си умъртвил, англичанино?

Пилотът се подпря с ръка на касата на вратата, с цел да об­лекчи глезена си.

– Доста – отвърна безшумно.

– Колко?

– Толкова, колкото съм могъл. Няма по какъв начин да ги броим.

– Избийте ги всичките – промълви тя. – Отидете и убий­те всеки мъж, всяка жена и дете. Чуваш ли ме, англичанино? Трябва да ги избиете всичките. – Малката кафява хартие­на топка се сви и сбръчка още повече. – Аз самата ще убия първия, който видя. Та тогава, по-късно, и неговото семей­ство също да научи, че е мъртъв.

Пилотът не сподели нищо. Тя го погледна и гласът є стана друг.

– И така, защо си пристигнал?

– Съжалявам за германците – отвърна той. – Но няма какво да сторим.

– Да. Няма какво да сторите.

– Търся Йоанис. Искам да наема лодката му.

– Йоанис – рече безшумно тя. – Няма го. Излезе. – Изведнъж отмести стола си, стана и потегли да излиза от стаята. – Ела– направи му знак с ръка. Той я последва по коридора. Сега, когато бе права, му се стори още по-дребна на растеж. Стиг­на със ситни, бързи крачки до входната врата, отвори я и пристъпи на огряната от слънце улица. Едва в този момент си пролича какъв брой остаряла е в действителност. Нямаше устни; устата є представ­ляваше просто гънки от сбръчкана кожа, както и останалото лице.

– Ето го – сподели, като се озърна нагоре по улицата, при­мижавайки от светлината. – Това е той. – И уточни мъжа, седнал край поилото за добитък.

Пилотът наблюдава погледа є, след това се обърна, с цел да є от­говори нещо, само че тя се бе скрила назад в къщата.