Искаш пушка? Вземи си я като трофей - Свят
На 12 януари в интернет се появява видеоклип, записан от хипотетични мобилизирани от Новосибирска област. Те се обръщат за помощ към роднините си, съветския президент, ФСБ и военната прокуратура, с цел да се оплачат, че са изпратени на " фронтовата линия " в Украйна, откъдето излизат по два метода: или като товар 200 (убити), или като товар 300 (ранени).
Мъжете демонстрират и положението на окопите, в които са били докарани - цялостни с лед.
" Ние не отхвърляме да отидем на работа, да изпълняваме бойни задания. Отказваме да отидем на фронта и да седим неуместно в окопите в очакване на минохвъргачката ", заявават те.
Първите записи са оповестени от AST-54, известен публичен конгрес на VKontakte, основан в Новосибирск. Те са бързо изтрити, само че остават в канала на Taiga.Info.
" Важни истории " беседва с 26-годишен мобилизиран мъж от населено място в Новосибирска област, който от края на октомври е на фронтовата линия в украинската Луганска област - в град Кременай. Неговият роман удостоверява думите на мъжете от видеозаписа. Твърди, че съгласно документите той и другарите му по оръжие са включени в " зелената " зона - място, където не се водят боеве, до момента в който в полка му има убити и ранени. Не му носят никаква храна, а когато желае нова пушка, началниците му го поучават да я получи в борбата с украинците.
Ето какво споделя той:
Артилерията ни удря тук - имаме момчета, които са на 200, имаме момчета, които са на 300. Но на нас не ни дават документи, че седим на фронтовата линия, а сме вписани в " зелената " зона, също като мобилизираните, които са си вкъщи в лагерите. Поискахме документи, с цел да кажем къде се намираме, само че те не ни дадоха нищо. Защо нашите момчета отиват в 200-ата и 300-ата, в случай че сме в " зелената зона "? Защо ни удрят всеки ден?
Не знам накъде да се обърна и какво да върша. Не че е ужасно, просто ми е писнало от всичко това. Не ни е разрешено да вървим напред или обратно.
Предполага се, че ще имаме почивка: 45 дни на фронтовата линия, след което би трябвало да ви отведат в " зелената " зона. Но те няма да ни отведат на никое място. И за какво не? Защото командирите ни не желаят да се занимават с нас.
Не за отмора, даже за баня. Живеем като бездомници. Зададохме въпрос на заместник-началника: " Защо не ни изпратят да се измием? " Той ни споделя: " Ако желаете да се измиете, отидете в нулевата точка. " Нулевата линия значи директен контакт с украинците.
Освен че артилерията нанася удари по нас, имаме момчета с двухилядници, с трихилядници. Снайперистът споделя на заместник-командира: " Трябва ми пушка ". След идването му пушката му е унищожена. Те му споделят: " Искаш пушка? Отидете до нулевата линия, вземете я - трофей, ще бъдете снайперист. Но ти ще бъдеш картечар - няма да ти дадем нищо.
Накратко, в случай че желаете - спечелете трофей.
Дадоха ни един комплект униформи - в действителност това са летни униформи. Вече е студено. Ние сме във взвод от 30 души, тъй че ни дадоха 10 чифта ботуши - разделете ги, както желаете.
Дрехите се износват бързо. Някъде изгоряла, някъде изцапана, не се пере, униформата се замърсява толкоз, че не може да се изпере, някъде я гризат мишки. А ние непрекъснато би трябвало да купуваме нещо. Бункерът, който строяхме, беше изкопан, навити трупи и от горната страна трябваше да се постави фолио, с цел да не вали дъжд. Отиваме и купуваме за своя сметка.
Три или четири пъти ни носеха храна. Казаха, че храната ни се е изгубила някъде. И това беше просто още един полк, който го показа с нас. Тоест командирът на техния полк като че ли го лиши от бойците си и ни даде малко. Къде може да е отишла храната?
Не знаем по какъв начин да отличим саботьора от нашия. В мобилизационния лагер образованието е като наборна работа. Казаха ни по какъв начин да хвърляме граната, да стреляме по цели - нямаше нищо неизмеримо. Заместникът не идва при нас: той би трябвало да ни даде петминутен брифинг, в който да ни опише какви са новините в страната, какво се случва, кой е погубен, по какъв начин да разберем кой е другарски надъхан и кой не.
Не съм виждал персонално командира на подразделението. Имаме пълководец на рота, пълководец на взвод. Ако дойдат при нас, застават на ъгъла, хвърлят кутия с вода от колата и затръшват вратата. Викате: " Елате тук, с цел да поговорим ". Той обаче преднамерено стопира на половин километър от тях, с цел да не му задават въпроси, тъй като не намира отговори.
След мобилизационния лагер нямаше храна. На гарите купувахме храна за своя сметка. След това, когато пристигнахме на местоназначението си, ни дадоха кутия яхния за четирима души - по две лъжици. Докато чакахме да ни разпределят по постове, купувахме месо и картофи от прилежащите села, с цел да имаме най-малко какво да ядем. Но когато парите ни свършиха, трябваше да разменяме персонални движимости за храна.
Всички мобилизирани хора живеят за своя сметка. Добре, аз имам пари, само че някои хора нямат. Има хора от село: те в действителност слязоха от трактора и отидоха напряко на фронтовата линия. Има хора, които в никакъв случай не са получавали заплатите си. Или са не запомнили да ги включат в листата, или нещо друго. Казват, че тук всичко е на най-високо равнище - тук нищо не е на най-високо равнище. Всеки оцелява по метода, по който откри. Ако желае да яде, той и момчетата му се отбиваха, някой излизаше в отпуск, и купуваше на всички по нещо за ястие.
Преди да бъда мобилизиран, работех в бригада за рандеман на дървен материал. Заплатата беше по-голяма от тази тук. И не съм единственият. Получаваме заплата от 200 000 рубли, жестоко казано, преди облагане с налози. Но тези в Новосибирск получават същата заплата.
На 26 септември ми връчиха призовка и на 25 октомври отпътувах. Аз имам жена и деца, а съседът ми - той няма никого, бил е в армията и не го одобряват. И получих призовка... Другите хора, които познавам, също имат червени барети, специфични елементи и Чечения - те са си вкъщи, а аз за какво съм тук? Защото службата за военна регистрация безсистемно събираше всички. Това е всичко. Не съм привикнал да се окайвам, в случай че би трябвало да отидем, дано да отидем. Ако би трябвало.
Половината от хората тук не са тествани - в смисъл, че даже не са били прегледани от лекари. Лично аз не прекосих през медицински обзор.
Когато ме активизираха, ми дадоха униформа - шапки, които не се стягат с каската. Униформата беше такава, че в случай че й сложа бронежилетка, няма да мога да стигна до втория автомат. На 2 октомври ни посети губернаторът Андрей Травников. Срещнах го пред казармата и го попитах за какво сме облечени в остарялата униформа. Това не е комфортно за нас. Те желаят да водиме война и да се върнем като спечелили. Зададох му един въпрос: за какво ни изпращат там с униформа, с която е невероятно да се бием? Служих през 2014 година Той сподели: " Ще ви облечем от нашия район и ще ви дадем подобаващите обувки ".
В последна сметка иркутският губернатор облече всички момчета - от ботуши и чорапи до шапка, само че нашият губернатор ни даде сини гумени ботуши като на девойките - някакви полуботуши, спален чувал, одеяло за огън, термос и комплект долни дрехи, в който можеха да се поберат двама души като мен. Макар че Травников ми сподели особено в очите, че " ще те облека и покрия с одеяла ". Той ни измами.
Сега той написа някъде в обществените мрежи, че седим в Милерово, в " зелената " зона, че сме създали кръг към слънцето и че не ни трябват пари, а спим на бели чаршафи. Да, ние спим в дупки, изкопали сме дупка в земята, създали сме си дървени тавани от дървета и живеем в тях с мишките. Същата храна се краде от мишки.
Някои хора тук са съответни, други - несъответстващи. Скоро ще стартираме да се стреляме един различен, тъй като ни е писнало от всичко това.
Не мога да опиша на роднините си за всичко това: майка ми ще се разплаче, тя така и така е болна. Казвам ѝ, че съм добре. Не желая роднините ми да виждат какво се случва тук, тези борби, всичко е доста ужасно. Тук се разхожда едно момиче с дете, младо момиче. Тя е на трийсет години и има двегодишно бебе. Тя върви и има толкоз плашещи фрагменти, че човек би могъл да припадне. А тук даже детето не трепна. Това е всичко, деца на войната.
Мъжете демонстрират и положението на окопите, в които са били докарани - цялостни с лед.
" Ние не отхвърляме да отидем на работа, да изпълняваме бойни задания. Отказваме да отидем на фронта и да седим неуместно в окопите в очакване на минохвъргачката ", заявават те.
Първите записи са оповестени от AST-54, известен публичен конгрес на VKontakte, основан в Новосибирск. Те са бързо изтрити, само че остават в канала на Taiga.Info.
" Важни истории " беседва с 26-годишен мобилизиран мъж от населено място в Новосибирска област, който от края на октомври е на фронтовата линия в украинската Луганска област - в град Кременай. Неговият роман удостоверява думите на мъжете от видеозаписа. Твърди, че съгласно документите той и другарите му по оръжие са включени в " зелената " зона - място, където не се водят боеве, до момента в който в полка му има убити и ранени. Не му носят никаква храна, а когато желае нова пушка, началниците му го поучават да я получи в борбата с украинците.
Ето какво споделя той:
Артилерията ни удря тук - имаме момчета, които са на 200, имаме момчета, които са на 300. Но на нас не ни дават документи, че седим на фронтовата линия, а сме вписани в " зелената " зона, също като мобилизираните, които са си вкъщи в лагерите. Поискахме документи, с цел да кажем къде се намираме, само че те не ни дадоха нищо. Защо нашите момчета отиват в 200-ата и 300-ата, в случай че сме в " зелената зона "? Защо ни удрят всеки ден?
Не знам накъде да се обърна и какво да върша. Не че е ужасно, просто ми е писнало от всичко това. Не ни е разрешено да вървим напред или обратно.
Предполага се, че ще имаме почивка: 45 дни на фронтовата линия, след което би трябвало да ви отведат в " зелената " зона. Но те няма да ни отведат на никое място. И за какво не? Защото командирите ни не желаят да се занимават с нас.
Не за отмора, даже за баня. Живеем като бездомници. Зададохме въпрос на заместник-началника: " Защо не ни изпратят да се измием? " Той ни споделя: " Ако желаете да се измиете, отидете в нулевата точка. " Нулевата линия значи директен контакт с украинците.
Освен че артилерията нанася удари по нас, имаме момчета с двухилядници, с трихилядници. Снайперистът споделя на заместник-командира: " Трябва ми пушка ". След идването му пушката му е унищожена. Те му споделят: " Искаш пушка? Отидете до нулевата линия, вземете я - трофей, ще бъдете снайперист. Но ти ще бъдеш картечар - няма да ти дадем нищо.
Накратко, в случай че желаете - спечелете трофей.
Дадоха ни един комплект униформи - в действителност това са летни униформи. Вече е студено. Ние сме във взвод от 30 души, тъй че ни дадоха 10 чифта ботуши - разделете ги, както желаете.
Дрехите се износват бързо. Някъде изгоряла, някъде изцапана, не се пере, униформата се замърсява толкоз, че не може да се изпере, някъде я гризат мишки. А ние непрекъснато би трябвало да купуваме нещо. Бункерът, който строяхме, беше изкопан, навити трупи и от горната страна трябваше да се постави фолио, с цел да не вали дъжд. Отиваме и купуваме за своя сметка.
Три или четири пъти ни носеха храна. Казаха, че храната ни се е изгубила някъде. И това беше просто още един полк, който го показа с нас. Тоест командирът на техния полк като че ли го лиши от бойците си и ни даде малко. Къде може да е отишла храната?
Не знаем по какъв начин да отличим саботьора от нашия. В мобилизационния лагер образованието е като наборна работа. Казаха ни по какъв начин да хвърляме граната, да стреляме по цели - нямаше нищо неизмеримо. Заместникът не идва при нас: той би трябвало да ни даде петминутен брифинг, в който да ни опише какви са новините в страната, какво се случва, кой е погубен, по какъв начин да разберем кой е другарски надъхан и кой не.
Не съм виждал персонално командира на подразделението. Имаме пълководец на рота, пълководец на взвод. Ако дойдат при нас, застават на ъгъла, хвърлят кутия с вода от колата и затръшват вратата. Викате: " Елате тук, с цел да поговорим ". Той обаче преднамерено стопира на половин километър от тях, с цел да не му задават въпроси, тъй като не намира отговори.
След мобилизационния лагер нямаше храна. На гарите купувахме храна за своя сметка. След това, когато пристигнахме на местоназначението си, ни дадоха кутия яхния за четирима души - по две лъжици. Докато чакахме да ни разпределят по постове, купувахме месо и картофи от прилежащите села, с цел да имаме най-малко какво да ядем. Но когато парите ни свършиха, трябваше да разменяме персонални движимости за храна.
Всички мобилизирани хора живеят за своя сметка. Добре, аз имам пари, само че някои хора нямат. Има хора от село: те в действителност слязоха от трактора и отидоха напряко на фронтовата линия. Има хора, които в никакъв случай не са получавали заплатите си. Или са не запомнили да ги включат в листата, или нещо друго. Казват, че тук всичко е на най-високо равнище - тук нищо не е на най-високо равнище. Всеки оцелява по метода, по който откри. Ако желае да яде, той и момчетата му се отбиваха, някой излизаше в отпуск, и купуваше на всички по нещо за ястие.
Преди да бъда мобилизиран, работех в бригада за рандеман на дървен материал. Заплатата беше по-голяма от тази тук. И не съм единственият. Получаваме заплата от 200 000 рубли, жестоко казано, преди облагане с налози. Но тези в Новосибирск получават същата заплата.
На 26 септември ми връчиха призовка и на 25 октомври отпътувах. Аз имам жена и деца, а съседът ми - той няма никого, бил е в армията и не го одобряват. И получих призовка... Другите хора, които познавам, също имат червени барети, специфични елементи и Чечения - те са си вкъщи, а аз за какво съм тук? Защото службата за военна регистрация безсистемно събираше всички. Това е всичко. Не съм привикнал да се окайвам, в случай че би трябвало да отидем, дано да отидем. Ако би трябвало.
Половината от хората тук не са тествани - в смисъл, че даже не са били прегледани от лекари. Лично аз не прекосих през медицински обзор.
Когато ме активизираха, ми дадоха униформа - шапки, които не се стягат с каската. Униформата беше такава, че в случай че й сложа бронежилетка, няма да мога да стигна до втория автомат. На 2 октомври ни посети губернаторът Андрей Травников. Срещнах го пред казармата и го попитах за какво сме облечени в остарялата униформа. Това не е комфортно за нас. Те желаят да водиме война и да се върнем като спечелили. Зададох му един въпрос: за какво ни изпращат там с униформа, с която е невероятно да се бием? Служих през 2014 година Той сподели: " Ще ви облечем от нашия район и ще ви дадем подобаващите обувки ".
В последна сметка иркутският губернатор облече всички момчета - от ботуши и чорапи до шапка, само че нашият губернатор ни даде сини гумени ботуши като на девойките - някакви полуботуши, спален чувал, одеяло за огън, термос и комплект долни дрехи, в който можеха да се поберат двама души като мен. Макар че Травников ми сподели особено в очите, че " ще те облека и покрия с одеяла ". Той ни измами.
Сега той написа някъде в обществените мрежи, че седим в Милерово, в " зелената " зона, че сме създали кръг към слънцето и че не ни трябват пари, а спим на бели чаршафи. Да, ние спим в дупки, изкопали сме дупка в земята, създали сме си дървени тавани от дървета и живеем в тях с мишките. Същата храна се краде от мишки.
Някои хора тук са съответни, други - несъответстващи. Скоро ще стартираме да се стреляме един различен, тъй като ни е писнало от всичко това.
Не мога да опиша на роднините си за всичко това: майка ми ще се разплаче, тя така и така е болна. Казвам ѝ, че съм добре. Не желая роднините ми да виждат какво се случва тук, тези борби, всичко е доста ужасно. Тук се разхожда едно момиче с дете, младо момиче. Тя е на трийсет години и има двегодишно бебе. Тя върви и има толкоз плашещи фрагменти, че човек би могъл да припадне. А тук даже детето не трепна. Това е всичко, деца на войната.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ