Пошлото ни е заразило! 20 години без великата Гена Димитрова
На 11 юни 2025 година се навършват 20 години, откогато светът изгуби една от най-великите оперни певици на XX век – българката Гена Димитрова. Тя не просто притежаваше безчовечен мощен и въздействащ глас – притежаваше дух. Уроците, които остави след себе си, през днешния ден звучат по-актуално от всеки път в една ера, в която постоянно се бърка шумът с цената.
Родена на 6 май 1941 година в плевенското село Беглеж, още от дребна Гена впечатлява с гласа си. Именно нейният първи преподавател по музика – Иван Генков – пръв разпознава невероятния ѝ гений и ѝ предсказва звезден път. А когато идва в София за кандидатстудентските изпити в Държавната музикална академия – с гуменки и съвсем в национална носия – пее с такава мощ и увереност, че никой не се съмнява: това момиче ще промени света на операта.
Въпреки бедността и подигравките, на които е подложена от по-богати състудентки, тя работи като миячка на съдове в стола на Консерваторията и в никакъв случай не губи фокус. В едно пророческо изявление вокалната педагожка Лиляна Жабленска споделя: „ Сега ѝ се смеете, че ви мие съдовете, а един ден вие ще миете нейните. “
Пророчеството се сбъдва. След специализация в именитата миланска „ Ла Скала “, огромният ѝ пробив идва през 1967 година с ролята на Абигайл в „ Набуко “. Оттам нататък сцената към този момент не е единствено нейна – тя е нейното оръжие, нейният олтар, на който тя издига в фетиш освен музиката, само че и достолепието на българския дух.
Гена Димитрова пее с маестро Пласидо Доминго, взе участие в постановки на Франко Дзефирели, покорява най-големите подиуми в света. Но макар международната си популярност, тя в никакъв случай не се откъсва от истината – и не се опасява да я споделя. В последните си години насочва остри думи към културната деградация, превзела България:
„ Пошлото ни е заразило… Засипаха ни с чалга и кючеци. Бъдете по-разумни – дайте опция на българската просвета да диша. “
Нейните думи бяха вик за пробуждане, не за елитарност, а за мярка. Защото Гена вярваше, че изкуството има задача – не просто да забавлява, а да обогатява индивида от вътрешната страна.
„ Иска ми се днешните младежи да повярват, че има усеща и емоции… Иначе животът е доста печален. “
Днес, когато цифровата действителност замъглява сетивата, когато цената постоянно се мери в гледания, а не в наличие, думите ѝ звънят със златния резонанс на гласа ѝ – явен, безапелационен, категоричен.
Гена Димитрова остава ненадмината в функциите на Турандот, Абигайл, лейди Макбет, Джоконда. Преподава в Рим, Атина, Будапеща, София. Носителка е на „ Златен Верди “, „ Джакомо Пучини “ и десетки оценки, които единствено припомнят за една кариера, направила България част от музикалния хайлайф на света.
Но най-голямото ѝ достижение остава не ордените и аплодисментите, а способността ѝ да разсъни у хората вярата, че културата не е разкош, а потребност. Че гласът има мощ освен да пее, само че и да каже истината.
Днес си спомняме за Гена Димитрова не със тъга, а с признателност. Защото тя ни сподели какво значи великолепие, когато то е носено с труд, храброст и обич. И тъй като, както всеки популярен актьор, тя в никакъв случай не си е отишла – просто пее от другаде.
Родена на 6 май 1941 година в плевенското село Беглеж, още от дребна Гена впечатлява с гласа си. Именно нейният първи преподавател по музика – Иван Генков – пръв разпознава невероятния ѝ гений и ѝ предсказва звезден път. А когато идва в София за кандидатстудентските изпити в Държавната музикална академия – с гуменки и съвсем в национална носия – пее с такава мощ и увереност, че никой не се съмнява: това момиче ще промени света на операта.
Въпреки бедността и подигравките, на които е подложена от по-богати състудентки, тя работи като миячка на съдове в стола на Консерваторията и в никакъв случай не губи фокус. В едно пророческо изявление вокалната педагожка Лиляна Жабленска споделя: „ Сега ѝ се смеете, че ви мие съдовете, а един ден вие ще миете нейните. “
Пророчеството се сбъдва. След специализация в именитата миланска „ Ла Скала “, огромният ѝ пробив идва през 1967 година с ролята на Абигайл в „ Набуко “. Оттам нататък сцената към този момент не е единствено нейна – тя е нейното оръжие, нейният олтар, на който тя издига в фетиш освен музиката, само че и достолепието на българския дух.
Гена Димитрова пее с маестро Пласидо Доминго, взе участие в постановки на Франко Дзефирели, покорява най-големите подиуми в света. Но макар международната си популярност, тя в никакъв случай не се откъсва от истината – и не се опасява да я споделя. В последните си години насочва остри думи към културната деградация, превзела България:
„ Пошлото ни е заразило… Засипаха ни с чалга и кючеци. Бъдете по-разумни – дайте опция на българската просвета да диша. “
Нейните думи бяха вик за пробуждане, не за елитарност, а за мярка. Защото Гена вярваше, че изкуството има задача – не просто да забавлява, а да обогатява индивида от вътрешната страна.
„ Иска ми се днешните младежи да повярват, че има усеща и емоции… Иначе животът е доста печален. “
Днес, когато цифровата действителност замъглява сетивата, когато цената постоянно се мери в гледания, а не в наличие, думите ѝ звънят със златния резонанс на гласа ѝ – явен, безапелационен, категоричен.
Гена Димитрова остава ненадмината в функциите на Турандот, Абигайл, лейди Макбет, Джоконда. Преподава в Рим, Атина, Будапеща, София. Носителка е на „ Златен Верди “, „ Джакомо Пучини “ и десетки оценки, които единствено припомнят за една кариера, направила България част от музикалния хайлайф на света.
Но най-голямото ѝ достижение остава не ордените и аплодисментите, а способността ѝ да разсъни у хората вярата, че културата не е разкош, а потребност. Че гласът има мощ освен да пее, само че и да каже истината.
Днес си спомняме за Гена Димитрова не със тъга, а с признателност. Защото тя ни сподели какво значи великолепие, когато то е носено с труд, храброст и обич. И тъй като, както всеки популярен актьор, тя в никакъв случай не си е отишла – просто пее от другаде.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ